сряда, 28 септември 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1068.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1068.)
  Осъзнах, че само това чувство на самотност е истински честното и неподправеното. – Алън Силитоу (1928-2010), от любимите ми автори след казармата и университета*

  Докато съквартирантът петокурсникът Богдан от Перник се любеше с евентуалната си бъдеща годеница в квартирата ни за трима, Пешо си беше в родния град Кубрат, аз пък зъзнех във входа на пететажния жилищен блок насрещу къщата, вперил зъркели в очакване кога най-сетне прозорецът на мазенцето ще се отвори и светналата лампа ще ми даде знак, че мога да се прибирам, да се мушна премръзнал в студентското си легло. Кому да разправям, че за мен това е квартал Герена, или София на прасетата и кокошките в купища боклук, сгурия и плешиви тлъсти плъхове в коритото на мръсния канал с помийна вода, зад който денонощно тракат машините на мърлявия предачен цех. В късната есен по радиото на Богдан често пускаха хита "Светът в ми-септима". – Аноним (1947)

  5 uli 2008

 САМОТНИЯТ ВЕЛОСИПЕДИСТ НА ДЪЛГИ РАЗСТОЯНИЯ**

  За пръв път вчера от 10 до 12 по обяд разходих новичкия си велосипед. Все покрай реката, покрай реката, и ето ме на Гребната база. Сервитьорът на бара ми наля вода в алуминиевата бутилка, аксесоар към сребристия ми велосипед. Пък това – в отлично разположеното заведение край Гребната база с езерце и кокетно мостче над езерцето, някогашния Втори ресторант край рехава горичка от високо извисили се борове.

  Лъхна ме атмосферата от моето детство, юношеството и ранната ми младост. Да-а, тъй е, велосипедът е чудесно средство, и не само за раздвижване подир последните шест години застой след раздялата с десетгодишна любовна авантюра, но и начин да си поема дъх в бая ограничения напоследък откъм ведри емоции мой личен живот на провинциален даскал по български и литература в горния курс на средното училище.

  Обиколих стартовите блокчета за 2000-метровата гребна дистанция, полюбувах се на тишината и спокойствието, погледах усилно въртящите гребла двайсетина гребци каякари и кануисти, подготвящи се за състезателната регата в края на юли, размених две-три приказки с треньора им – покачен върху подобен на моя велосипед, отбих се да надзърна и в старите хангари зад двата дървени кея с покачени върху стелажите едноместни, двуместни и четириместни лодки, внимателно свалих от стойките едно от състезателните гребла за каяк, а в това време поизраснали юноши или хлапаци от спортистите в близкото спортно училище ме наблюдаваха озадачени: кой вятър ме е довеял в тяхното царство...

  От късия разговор с двама треньори научих това-онова за по-известните някогашни пловдивски каякари: къде са сега, отбиват ли се насам, по кое време бих могъл да ги срещна. Оказа се, и моят треньор от далечната 1965 г. Георги Учкунов е жив и здрав... Е, не съвсем здрав, имал проблеми с ходенето поради напредналата си възраст и си стоял, общо взето, у дома.

  Всичко си е като че на място, само хората се променили. Унило и тъжно ми се стори сега това райско кътче на спортни страсти, любов и хъс отпреди трийсет-четирийсет години. Мина ми през ум да сваля от стелажите една от по-вехтичките състезателни лодки единичен каяк и да повъртя и аз поне три-четири километра гребло в Гребния канал, бих могъл най-малкото да се гмурна, да поплувам, както стотици пъти съм го правил преди, но се спрях. Отказах се, макар в новичкия китайски сак – аксесоар към велосипеда, прилежно да бях сдиплил хавлиена кърпа и чифт бански гащета.

  Когато поех обратно към къщи, полекичка позавидях на насядалите под сенките на кокетните заведения край Гребната кула току край финиша пъстро облечени и добре изглеждащи пред чаша кафенце или халба бира посетители. Рекох си: Това мога и аз да го сторя, нищо не ми пречи, мотае ми се една 10-левова банкнота в джоба... Що ли да не си позволя и аз това удоволствие, нали!

  За съжаление, не ми се пие кафе сам, пък било и в най-уютното заведение на света. Сви ми се сърцето, че не срещнах ни един от някогашните си приятели и съперници в спринтовата 500-метрова дистанция на кану-каяк, сраснали се и те като мен навярно с това райско местенце на моя роден Пловдив. Никъде не мърдам от Пловдив, никъде не мърдам от България, мамка му! 

  Прибрах се, освежих се под ледения душ в банята и до късно тази вечер бях в тиха еуфория. Та ето, значи, можел съм и по друг начин да възприемам и живота, и хората наоколо; само мъничко усилие ми трябваше, за да си върна онзи чуден стил на живот от дните на детството, юношеството, младостта. След застоя от последната седмица, пришпорвал се сам и от тревогата, че не ми спори напоследък писането, успокоих се. Ами да! Нищо не е изгубено, драги ми Смехурко, докато сам не се предадеш. Животът е разкошен дар именно зарад неочакваните обрати. А като изгубиш едно нещо, случва се... и то всъщност е основно за мен положение, отваря се хоризонт към нови драми, нови авантюри. Защото човекът е авантюрист по природа, каквото и да си говорим.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 29 sep. 2022

Илюстрации:
- Пловдив, край Гребния канал в хубавия есенен ден.
- Най-готиният период от живота май е детството ни.
–––
* Когато си пробивах път и се препитавах с писма, които ми съобщаваха, че пиша тъпотии... Вж. https://afish.bg/readings/item/4103-kogato-si-probivah-pat-i-se-prepitavah-s-pismata-koito-mi-saobshtavaha-che-pisha-tapotii.html 
** Внушение за самотност чрез алюзия, препратка към новелата на англичанина Алън Силитоу (1928-2010) "Самотният бегач на дълги разстояния". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1693.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1693.)      Всичко, което съм като характер, дължа на стипчивата майчина обич. Как веднъж не ме е похвалила ...