ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (430.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (430.) 

  Под тъжното да има затаен смях, от който да струи светлина. Поне така мен ми се нрави. Защото аман от оплаквачки! Може и да не знаете, имаме в нашата традиция такава форма за сбогуване с някого, преселил се в съвършения свят: та плащат й, и оплаквачката се съдира да реве, ама реве, ти казвам, та и надгробните камъни чак хълцат и реват с кървави сълзи. Прекаленото винаги издава лицемера. Познавам от двайсетина години един господин, който не пропуска да отбележи, че бил философ и психолог, новатор в образователната система, антикомунист, много изявен демократ. Клетникът в усилията да се докаже стигна дотам, че опротивя на всичките си познати и хора, които просто от състрадание го поздравяваха. Сега си кеси сам сред един от пловдивските площади под жежкото слънце да докаже на пловдивчани колко е прав и как несправедливо се отнася невъзпитаното човечество към опитите му да оправи всички несправедливости. При него се получи т.нар. перпетуум мобиле, хем колкото повече се инати, толкова повече, образно казано, му бият шута, размазват му фасона, минават на другия тротоар, независимо че е философ-психолог с милиони страници тъпи статии, списания, книги, все писани с идиотското желание да оправи света, че и настане най-сетне щастие за всички отчаяни философи от ленинградската им школа.

  26.08.1996. ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (1)

  На днешния ден през 1972 г. е починал дядо ми. Не бях на погребението му, но най-доброто стихотворение в сборника ми от 1983 г. е прощаването ми с него: 

      Безплодна спечена земя. 
      Копаят двама нискочели, 
      а над ковчега на умрелия 
      е августовска мараня... и пр. 

  Опак, лют човек бе Борис Дявола, корав, своенравен и силен, изключително жизнен дух. Как става то?

   - Сирак от 12-годишен;
   - 16-годишен се отделя от своите и заживява сам;
   - краде мома, по-голямата от две сестри и брат (Гълъб, Невена, Цвета);
   - развърта дом, ражда челяд; взема при себе си и остарялата си майка Елисавета; викаха й баба Ветка.
   - когато най-малката му щерка е тормозена от свекър и свекърва, хуква на онези хора в двора... и го помлели свекърът и двамата му сина бабаити от село Крали Марко, Пазарджишко;
   - към 40-годишен, имал любовница, далеч по-млада, та баба ми Невена носела на врата си отрова в торбичка (мислела да се трови), а бе кротка жена, суха, почерняла от малария, и от дете ми е с образ на светица;
    - недоволен от сина, че бил мекушав по нрав и се снишавал пред жена си учиная ми Трепка, завтекъл се една утрин към нужника на двора да го стреля с чифтето; искал буен и сърцат син;

    - след Девети (IX.1944 г.) псувал комунистите, а доколкото разбирам, властващите не му посегнали, дали заради 18-годишния Любен (вуйчо ми), когото Методи Шатаров, укривайки се в съседната къща на Ставро и Елвира, ползвал като куриер, или заради ротативката за позиви, която криели в камъните за строежа на нова къща на дядо ми, дали заради торби с барут, минали през дома му по царско време! До 1963 г. дядо сам обработваше петте си градини, докато не довтасаха един ден едни хора да му опишат селскостопанския инвентар; разхождаха се те като щъркели със зелената си папка из двора, заничаха по ъгли и стопански постройки и накрая отведоха и кончето Дорчо, и талигата, върху която натовариха газовия мотор, помпата за поливане и маркучите. И срещу това му отпуснаха десет лева земеделска пенсия. Като 4-5-годишно хлапе, съм си играл с блестящите новички сребърни монети от по 100 и 200 лева с образа на Цар Борис ІІІ, които дядо ми бе насипал в тенекиени кутии под кревата, върху който спяха двамата с баба в лятната кухничка. Пак там с приятеля си Спас – някогашен скулптор на Пазарджик, всяка вечер редовно следяха предаванията на БиБиСи и още ечи у мен Лондонският Биг Бен от онези вечерни емисии;

  - като по-млад, спомням си го, чукаше коноп за въжарското цехче зад канала, отдето започваше някогашната улица Тунджа – тежка, бая уморителна работа, но в неделя се състезавал с тренираните местни колоездачи. И винаги сред последните завършвал, обаче не се отказвал. За сметка на това, години по-късно синът му стана любимец на бойките пазарджиклии, най-добрият колоездач не само в Пазарджик, и ми е кеф да си спомня как вуйчо ми Любо прави шоу на колодрума сред Острова в Пазарджик: влиза последен и после задминава един подир друг четиридесетимата, влезли преди него в онази бетонна чиния. А пазарджиклии боготворяха вуйчо ми Любен – след финиша на всяко състезание Малкия Дявол, както го наричаха, вдигаха барабар с велосипеда му и го носеха на ръце из площада току пред Часовниковата кула на Пазарджик. Нещо в обмяната на веществата у него открили медиците: подир многодневните изнурителни колокритериуми нормално е колоездачът да губи немалка част от теглото си, а вуйчо ми – напротив, не губел. Оказало се, при големи натоварвания организмът му влизал в идеалния си жизнен ритъм. В крайна сметка, вуйчо Любо кръсти сина си Борислав, даде му името на буйния си и страховит баща.

  На 72 години, моят дядо имаше магнетичното излъчване на мъж с огромна жизнена енергия. Врязъл ми се е в съзнанието неговият пронизителен поглед. Не откривам по-подходяща дума да го изразя – такъв интензивен поглед съм виждал у руския актьор Владислав Дворжецки (1939-1978), когато изпълняваше главна роля във филма "Бяг" за съдбата на офицер от Руската армия след Октомврийския метеж през 1917 г. Такъв поглед съм срещал и у избягал от Белене концлагерист, у моя връстник Тодор, когато се криеше в избата на братовчедка ми Нина и мъжа й – известния в Пловдив по време на соца Петър Йолтов (или Пепо Мошеника), и това става под носа на милицията през 1977-78 г., зад хотел "Тримонциум"*. Впрочем, Пепо бе натрупал стаж и опит от срещи с милицията от 15-годишен. Същия поглед имаше и майка ми: очите й искряха, когато съм я вадил от кожата, и тогава ставаше сприхава, груба и ужасно нетактична.

  27.08.1996.

  Вчера с Rе. пазарувахме от складовете край Брезовско шосе. Прави ми жестове, ала такава й е природата. Аристократка! Ще ме побърка това момиче. Не помня друг да се е отнасял така с мен... а може би донякъде – Петър Анастасов, когато на 26 дек. 1972 г. ме назначи в "Комсомолска искра". От юли до декември бях възирал от Добруджа (по желание отидох за една учебна година и пак по мое желание си тръгнах от училището на с. Гурково, на 12 или само на 8 км. пешком през къра от Балчик, дращех репортажи за пловдивския младежки вестник и редакция "Икономика и време" в Радио Пловдив. На 23 дек. 1972 г. момичето, за което вече бях решил да се оженя в Гурково, ми се яви бременно в осмия месец – и разбира се, хукнах да уреждам изследвания и документи, за да се оженим. На 25 дек., Коледа, вика ме Пешо в кабинета си: "Майна, вярно ли, че си без работа и ще се жениш?!" Отговарям късо като войник: да; и той: "Отиваме при Вила!" Величка Самоукова беше и касиерка, и секретар документация в "Искрата"... И ни назначи двамата – мен и Николай Галов, в един и същи ден, на 26 декември 1972 г., хем със задна дата, от 1 декември, и честито, на 29-и получих първата си заплата като литературен сътрудник, 95 лв. чиста пара, много пара за онзи моя хал, кой ти ги дава!
  
  Пак двамата с Николай Галов (1943-1993) ни обсъждаха и ни приеха на събрание на пловдивските журналисти за членове на СБЖ. Без роднини с власт или без партийно членство, каквито бяха останалите в тази редакция. Може би като нас беше и Николай Заяков (1940-2013), ама той като поет, предизвикал възхита с първата си стихосбирка "Въпреки", нашумялата негова книга с постния вид на коледно църковно календарче.

  Такъв жест ми направи в ранната пролет на 1973 г. и Върба Чавдарова (1929), колега от "Искрата", когато подир унизителна кавга, придружена от два шамара, които отнесе майка ми, тръгнах да търся къде да се подслоня с моето женче и бебето. Мразовитите дни на март с двумесечната Вера слабичката като вейка Ася прекарваше по алеите на Цар-Симеоновата градска градина; идваше през час-два да се постопли в редакцията и за да поизпере бебешките пеленки със студена вода на чешмата към тоалетната на редакцията, и простираше пеленките да съхнат върху парното в нашата канцелария с изглед към луксозния "Тримонциум". Та Върба ни приюти за седмица в тесничкия си апартамент, след като прехвалената радио-журналистка, изискана дама и съпруга на шефа на местния клон на "Балкантурист" Елена Чакалова, на която през онези месеци бях вероятно най-активният сътрудник, отказа да помогне. Не аз съм молил, Върба я уговаряше пред мен по телефона. Достатъчно бе тази фина дама Елена да си мръдне пръстчето, и ние щяхме да сме, макар и временно, подслонени в някой от десетината празни през март хотели на града. "Не е законно – каза ми принципната Чакалова, още веднага, след като се видяхме на следния ден. – Ти си тукашен, а хотелите са за гости на Пловдив". 

  И Иван Коджабашев (1946) се беше засилил да помогне. Баща му полковник Стоян Коджабашев беше домакин на местния Дом на армията, който разполагаше с хотелски стаи за командировани, но и там нищо не стана. Въпреки това, жестът си е жест.

  Пак Върба Чавдарова през лятото на 1977 г., ме отърва от нещо, което за мен онези години си беше почти интерниране; от отдел "Народна просвета" – Толбухин (Добрич) очевидно се бяха амбицирали да ме върнат даскал в Гурково и аз взех да получавам ту сърцераздирателни, ту заплашителни циркулярни писма; ала като не видяха ответ от моя страна идиотите, ето че получих и честитка (призовка) да се явя еди-къде си в Толбухин (днес Добрич), в противен случай дължа на г-жа Държавата огромната сума от 2440 лв. яка пара, употребена за моето образование в Софийския университет със съответните такси и лихви. Някой си фамозен Гичо Димитров, шеф на толбухинските смешници, се бе подписал под трогващо послание от страница и половина, където се мъдреше "бисер" от рода на: "Докато Вие в Пловдив, др. Бояджиев, се наслаждавате на охолен живот в големия град, тук, в село Гурково, Толбухински окръг, осемдесет и шест деца страдат поради Вашето безотговорно отношение към образователната ни система". Идиот! Същият Гичо го видях дибидюс гол, или как го е мама раждала, три години по-късно насред Варненския нудистки плаж за мъже. И ми стана много мило. 

  Добре, че беше Върба, да ме отърве както от въпросния Гичо, така и през 1976 г. от шефа на дирекция Работна сила" към Пловдивската общинска управа Кою Брадинов, когото пък бях нещо подразнил с интервю, лично го записах на портативния UHER на местното Радио Пловдив, от което интервю, според ахмашките му лакърдии, ставаше кристално ясно, че въпросната "Работна сила" нищо съществено не върши, ама пък прекрасно отчита активна безсмислена дейност. Та Върба звъня на Георги Стойчев, пряко обвързан с раждането на местния ни младежки вестник, готин мъж от голямото добрутро, изкачил се в кариерата до завеждащ отдел в ЦК на БКП.

  Сигурно е, има и други жестове от този род; разликата е, че хубавата Rе. го върши в момент на недоимък, и не от някакви си там приятелски чувства, а от нещо много по-важно лично за мен.

  28.08.1996. 

  Другарят Георги Пирински (1948) – Зайков му е на Пирински македонската фамилия, според културтрегер, известния по широкия свят траколог проф. Иван Маразов (1942), бил "по-дистанциран в отношенията си". Преведено на моя си пловдивски сленг, това ще рече: държи се така, като че сте му изяли десерта. Вари го, печи го, Дървенакът си остава дървенак.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 jan. 2021

Илюстрации:

- Моето ъгълче в редакцията на вестника.

- Старата редакция на младежкия вестник.

___

* Най-луксозното средище за хайлайфа на Пловдив през соца. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (429.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (429.) 

 Миналото живее с нас, докато си го спомняме. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в религията, а в душата на човека. Тежко на отродника! – Аноним (1947)

 12.01.1989. 

НЕПОПРАВИМО Е

Непоправимо е това, което стори

със сърцето ми, любима.

Ти влезе в мене като в дом

и ме превърна в облаци от розови мечти

и вече аз не мога 

да съм повече това, което бях.

Не съм от себе си доволен!

О, как не съм със себе си съгласен.

В сърцето ми ти влезе.

Ти влезе в този дом, Любима.

На иконите ми се изплези,

свещените ми бавни книги

изпъстри със рисунки смешни

на своята припряна реч,

въпроси хиляди зададе ми един през друг,

с кокетство женско поплака си...

И се оттеглям днес от свойто Вчера,

цял изранен, доспехите си гледам

от разстояние, достатъчно, 

за да те имам

до мен.*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 12 jan. 2021

–––

* Момичето, за което е писан текстът, днес живее на 40 км. от Лондон, има и дъщеря, доколкото съм чувал, която сега е на възрастта, същата възраст, в която майка й получи това посвещение като случаен спомен от едноседмичния ми престой във Велико Търново, когато всяка вечер ходехме в една кръчма по средата на централната им търновска улица, която кръчма повече ми мязаше на огромен яхър; и значи, там именно се запознахме с търновския художник някой си Кавадарков; и добрият човек на третата вечер се предложи да я нарисува гола или да ни нарисува двамата. А после баща й ми звънеше да ме предупреди, че ще ме убие с нож, пушка, пистолет или ще ме удуши с колана си, описваше как се качил подир мен в автобуса по линия № 26 и ако не били двамата негови приятели да го удържат, как щял да ми свети маслото още там, в препълнения автобус № 26. Доста подробно и живописно описание някъде малко преди полунощ. И така в течение на месец. После това момиче се тровило, правило опити да се отърве от живота, обаче нещата ми се наредиха от само себе си; тя се омъжи, роди, после се разведе и пак настояваше да се срещнем, и даже имам спомен как хубаво бъбрехме в ресторанта покрай пловдивската Гребна база, а после ми звъня, преди да отлети за Франция, помня – спомена френския град Ница. Минаха още някакви си там шест години след последния ни разговор, когато тя ми се обади от уличен автомат край Лондонското метро, за да ми проведе тричасова анкета между 19 и 22 ч. българско време, значи, по Гринуич – между 17 и 20 ч. Беше си формен разпит и аз си записах после въпросите, с които ме засипа от глава до пети. Излязоха точно дванайсет на брой, и между тях два-три си бяха силно драматични, за да им се отговори ей тъй, артистично. Върховният й въпрос бе... Добре-добре, спирам, че това оттук-нататък е вече лична история.

  Тази история е романтична, което още веднъж потвърждава старото мнение на някогашния ми приятел Марин Кадиев (1939), че съм за завиждане – само трябва да си седна здраво на задника и да опиша онова, което ми се е случило, по-точно казано, да опиша онова, в което съм се оказал едновременно сценарист, режисьор, актьор, че и недоволна публика, която тропа с крака и крещи "У-у-уууу!" Животът е фантастичен подарък, не мислите ли! Та се питам откъде този наплив, отде толкова виснали носове и клепнали уши, та се случва и да настъпя някое увиснало носле с вехтите си обуща на простосмъртен гражданин на България и на моя роден град. Стихотворението влезе в сборника ми "Кардиф", самиздат на мои разноски от 1998 г.

  Пловдив, 28 окт. 2006 г. Бел.м.,tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (428.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (428.) 

 Миналото живее с нас, докато си го спомняме. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в религията, а в душата на човека. Тежко на отродника! – Аноним (1947)

 12.01.1994. 

ДА ВДИГНЕМ СМЕТТА

Да запретнем ръкави, да вдигнем сметта,
да отсеем от пясъка на Историята
зрънцата злато.
Умно да се поучим,
да се посмеем от сърце. Да строшим
дръжката на метлата о гърба на
палачите на България,
слугите им да накажем
с мълчаливо презрение.
До блясък да излъскаме слънцето,
от мрачни облаци простора да изметем.

О, колко работа се отваря!
Но денят е хубав, утрото е чудесно
и сърцата пърхат
с крила на щастливи орли.

...А после, приседнали привечер
до сянката на мама, до снега,
паднал от кротката й
хилядолетна усмивка,
да си спомним,
човечество,
лудориите от далечното детство
и да поплачем от нежност,
че денят,
ах! –
нашият ден
си отива
и кълнове утрешни напират
върху нашите
задъхващи се от старост гърди.*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 12 jan. 2021

___

* Сб. "Кардиф", самиздат 1998 г., с. 37-38: "Нашият ден". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (427.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (427.) 

 Миналото живее с нас, докато си го спомняме. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в религията, а в душата на човека. Тежко на отродника! – Аноним (1947)

  07.04.1994. СВАКО СПИРИДОН И ПОЛИТИКАТА 

  Известен с мръсната си уста, свако Спиридон е много уважаван сред своите, че не шикалкави, не лъже, не маже, а назовава нещата с точните им имена. Цапнат в устата, всяка втора мисъл в неговите уста има пряка връзка или кореспондира, както казват литературните критици, с нужника, с кенефа и онези там отверстия и инструменти за разплод и телесни сладости, дето се намират между коленете и кръста.

  Преди 9 септември 1944 г., шестнайсетгодишен селски шмекер, ама и зелена кратуна още, пасял селските говеда, и понеже бил и кротък, и мълчалив, смятали го за кръгъл ахмак. Изненадал света обаче и най-много себе си, кога обругал с най-мръсни епитети селския кмет: понеже последният забранил Пердо да пои говедата от селския кайнак, Пердо го изпсувал на майка, даже и притурил някои неприятни подробности относно съвъкупителните възможности на Селския бик, демек, на господин кмета. Наложило се сетне дедо му на свако да свали прясна кожа от гърба на едно или повече агънца-багънца, че да се отнеме огънят от насинените телесни части на Пердо. Дотук, дето се вика, рапорт даден – рапорт приет, и пито-платено. Обаче чекръкът на Историята пак се завъртял.

  Подир славния за господа комунистите Девети септември на лето 1944-то от Христа псувнята открива пред някогашното аджамийче историческия шанс да му издействат народна пенсия, като за човек, пострадал от бившия режим и същевременно активен борец против фашизма и капитализма. Издирили роднини, свидетели по случая, и се доказал фактът, че Спиридон Бъзлянков, по прякор Пердо Бъзлето, навръх Великден публично бил заклеймил на мегдана в село Мало Колищърково, околия Незнамкоя си, кмета изедник и кръволок Иван Станюв, по прякор Говедото. Тъй горд се почувствал свако с първата си народна пенсия, че надлежно издирва новия адрес на някогашния селски кмет и го посещава лично в Плевенския окръжен пандиз, дето непримиримите двама класови врагове на четири очи провеждат дълъг и поучителен разговор.

  Като умилени си припомнили райската природа и благоприятното разположение на родното Мало Колищърково и като уточнили променената ситуация в света, Европа и на Балканите, промененото разположение на планетите в Слънчевата система, пък и на звездите околовръст, свако завършил обстойния си философски разбор с думите: "Идно времи вий нас ни таковахти мамата, сега вече ний шъ ви таковами немедленно в дирника с гулям кеф. Падна ли ми в лапите, гяволе!" След което шибнал принципен як комунистически юмрук в изтерзаната физиономия на брадясалия от ушите до пъпа политзатворник, който през последните седмици възприел изгладнелия сияен лик на свети Иван Рилски. Образно и буквално, вчерашното говедарче приземява Говедото от Небесните селения на Вярата върху грешната земя, па си тръгва с гордо вдигнато чело като човек, свършил хубава работа. 

  Шефът на пандиза, бивш печен доносник на прочутия от Царство България Никола Гешев, мекере по съдба и призвание, някой си Агоп Гарабед Далаверджиян му отдал уставно чест, понеже свако ми се явил не като кой да е, не като Овчарчето Калитко, не като онова мърляво говедарче-ахмак от Мало Колищърково, ами като коскоджа ми ти майор от ДеСе, от славната наша Държавна сигурност, оладжак.

  Иван Станюв прилежно си ги излежава тринайсетте години в панделата. Подир това пренася хоросан, тухли, букови бичмета, цимент, талпи, керемиди, пясък, вар и бетон за строителството основите на социализЪма и комунизЪма в Димитровград, и пак се издига в живота. Известно време пребивава даже в компанията на поета Пеньо Пенев, симпатизира на склонността у Барабанчика на епохата да гони фусти, да се отдава на запои предвид сътресенията по пътя къмто Новия живот и узряването на съзнанието. Междувременно изявява се и като съвестен доносник на Народната власт и следните три петилетки се издига в живота, за да посрещне новата паметна дата в Българския ни календар Десети ноември 1989-та като началник-склад за строителни материали и шеф на преводачите от испански в социалистическа България. А за една бройка да го произведат партиец; толкова се старал и се натискал милият; добре, че не го огряло!

  Горко страдал, изпаднал в душевна криза, че Новата власт не го приютила при най-достойните синове и щерки на Българския прост народ. Тъй де, нали с поета от село Добромирка, Габровско делял залък и постеля и не само сонетен венец сътворил под влияние на Априлския пленум на ЦеКа на БеКаПе от славната 1956 г., ами избичил пет педи "Ода на радостта" за Деня на милиционера, както и "Комунистическа Илиада" – грандиозна епическа поема в трийсет и пет части и с епилог, адресиран до другарите и другарките делегати на ХIII конгрес на любимата БеКаПе. Мерак му било да затъмни върху литературния небосклон даже любимеца на Политбюрото на ЦеКа на БеКаПе другаря Венко Марковски. Сбирал и трупал в мазенцето документи, снимки и факти за оратория от дванайсет елегии в чест на Владимир Илич и неговите славни апостоли.

  В онзи исторически момент поетът-склададжия и испанист др. Иван Станюв едва ли съзнавал колко прилежен е неговият ангел-хранител, как пърха току над римушките и глупотевините му и го пази от капитална историческа грешка. Иначе, да бе извадил на видело томовете поетическа плява в стил "Не съм ни Радевски, ни Христо, а безимен твой войник, Партийо любима", като какъв ли щял да се яви пред изгряващата изпод шинела на Държавна сигурност наша българска Демокрация! Когато след паметния за нашите достойни партийци Десети ноември Колелото на Историята се задвижва като макара на стар геран и с поскърцване врътва половин оборот, а България се обръща с краката нагоре, тогава вече в качеството на репресиран от комунизма, и освен това – лидер на партия с красния епитет Демократическа, Иван Станюв издирва адреса на политическия си опонент и съответно му връща визитата. Този път обаче се срещат в Пазарджишкия окръжен затвор за закоравели рецидивисти. Милият ми свако отнесъл два здрави капиталистически тупаника, плюс душманско текме в гъза от някогашния кмет на Мало Колищърково и бивш отруден склададжия, който не пропуснал при тази операция през зъби да отбележи: "Верицата ти гадна, комунистическа! Ай сеа ти евах мамицата смотана!"

  Рекъл евах, вместо "ебах", понеже бил възпитан в прогресивна буржоазна среда – по Царско време четири години в пловдивския френски колеж благонравни отдадени на католишката вяра одъртели грозни моми монахини го учили на етика и естетика, та не обичал резките цинични изрази. А на него пък чинно му козирувал директорът на Пазарджишкия затвор, някой си Цвятко Варадинов – бивш православен поп, душичка земна, весела, неуморим коцкар и смукач от класа, любител на софри и мезета, тоже верен доносник на ДеСе в потайните дебри на Българската черковна йерархия. И как няма да козирува! Говедото се явил не като случаен фен на СеДеСе и Демокрацията, който ляга и се буди на сутринта с песничката "Комунизмът си отива", с която Васко Кръпката от Подуене взривяваше множествата наивници по площадите на България, ами като заместник-шеф на областното СеДеСе – личност ярка и с борческо минало, смъртен враг на незабравимите Маркс, Ленин и Сталин, особено искрено и лично фен на железния Феликс Едмундович*. 

  Посетил пандиза като голям борец за Прогрес и Демокрация, за права и свободи на обитателите в гетата, радетел за Европейски духовни ценности, жестоко репресиран от престъпната предишна власт, и човек, чиято дума отеква във висините на Властта, чува се чак в Президентството, а за една бройка можел да се събуди някоя слънчева утрин и Министър на културата, ама баш па туй министерство да оглави не пожелал, че бил малко зле с правописа: бъркал думичките доноз, колтура и най-паче: збогом. 

  Когато зад небесносиничките перденца се настанява върху широката задна седалка на новичкия депутатски мерцедес, който мерцедес като черен кон-вихрогон кротичко дремел с личната му охрана от две мутри и половина под липите, Говедото внезапно нещо се присетил, натиснал бутончето за автоматично смъкване страничното стъкло и леко с показалец привикал раболепно смалилия се затворнически княз: "Ритайте го в дирника, и всичко ще си каже! Куйрука съм му го откършил още при царуването на Негово величество цар Борис III". Пито-платено, дето се вика. Що ли можело още да се случи! Май нищо. "Да, ама не!" – както казва светла личност**, тоже принципен враг на Тато: съдбата чат-пат си бие шегички. Пет години по-късно, в жежкия юли на 1994-та Бъзляка (не бил вече Пердо Бъзлето) случайно съглежда Говедото да рони сълзи в храстите зад чугунената русалка с рибя опашка в пловдивската Градска градина.

  – Що пак цивриш, бе, верицата ти проклета? – полюбопитствал свако. – Нали ваште обновени и пребоядисани партийци пак са на власт! Що не се радваш?

 – Излъгаха ни, измамиха ни! – заридал още по-жално онзи. – Сегашните надминаха някогашните, бръснат до голо, мамицата им синя-посиняла. След тях и трева вече не никне. То и ний крадяхме, и ний бъркахме в меда, ама ред имаше, а тез хептен алчни, бе! – с кофи и багери гребат, опоскаха я таз държава. Всемирният потоп подире им гаче се задава. И лъжат, лъжат, лъ-ъ-ъжат.

  – И аз тъй смятам – склонил свако, като поразмислил колкото за една цигара време, па прегърнал стария си класов враг: – Харно си поминувахме ний, земляк, криво-ляво при социализъма-комунизъма, ама па таз лакома паплач по върховете на държавата отде изпълзя, от кви пещери, от кви усойни дупки? Шъ знайш, от нея отърване няма!

  – Няма, Спиридончо-о, няма, чичовото! Много нагли тез новите пишман управници бе, Спиридончо! Яд ме е да ги гледам, вече не ми се и живей.

  Цунали се двамата непримирими до този ден политически опоненти, па досущ като гладни циганета обиколили лъскавите офиси и магазини на новоизгрелите богаташи, завъртели се покрай луксозния "Тримонциум", занадничали зад големите витрини да видят кой сега там хайдушки лапа, кой пие, па пътьом хлътнали в "Златната круша" – занемарено, някога евтино любимо кръчме зад пловдивската Главна, да се разтушат.
И там пред паничка прясно опържена тригодишна цаца от Бургаския залив и порция варени картофи от братска Полша свако успял да вдъхне исторически оптимизъм у Говедото. Профилактично изпразнили трилитрова бутилка шуменско пиво, после – и литър троянска сливова двойно препечена, след което отърчали да се зачислят към първото от шестнайсетте БеЗеНеСета, при бай Милан*** – стара кримка печена и пич, изключително перспективен, по-перспективен едва ли не и от Меди Доганов, както им препоръчали сваковите авери, бивши достойни офицери от Държавна сигурност. 

  В тази стабилна партия сега вярват, пъчат гърди по рехавите митинги на отчаяната опозиция и агитират против останалите петнайсет БеЗеНеСета. Всеки от двамата си е окачил над кревата кандилце с икона на обесения Никола Петков, пали дебели свещи, редовно слуша емисиите на Радио Свободна Европа****, по телефона задава страшно неудобни въпроси на онези маймуни от американското радио, представя се ту за д-р Бодуров от Бургас, ту за инж. Христофор Величков от Пловдив или поетесата Райна Кабаиванска от Каспичан, или професор Друмчев от София*****, дразнят и малцината последователи на генералния секретар на оредялата почти едномилионна до Десети ноември БеКаПе другаря Владимир Спасов, както и пасмината шумни почитатели на изпедерастилия се Запад и на Плана Ран-Ът, кълнат комунистите и техните врагове в СеДеСе с онази до болка позната от Алековия Бай Ганьо, но осъвременена фразичка: "На маймуни нъ обърнахти, гиди мискини с мискини! Ама шъ видите и вий някой ден дебелия!"

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 12 jan. 2021

Епизод от "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004)

___
* Феликс Дзержински (1877-1926) – основател на КГБ.
** Петко Бочаров (1919-2016) – журналист, преводач и пр, вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE_%D0%91%D0%BE%D1%87%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2
*** Милан Дренчев (1917-2007) - лидер на БЗНС "Никола Петков" през 1990-1992 г. Вж. http://frognews.bg/news_3033/Pochina_Milan_Drenchev_-_emblemata_na_BZNS_Nikola_Petkov_v_nai-novata_ni_istoriia/
**** Било е преди Конгресът на САЩ да спре субсидирането на излъчващата за България радиостанция. Вж.: http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=286&aid=6940. 

***** Действителни лица, активно изявяващи се слушатели по американската радиостанция. Бел.м., tisss.