вторник, 9 юни 2020 г.

ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972) – 4

ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Продължение

XLIX

Лети животът час след час
ту с бяла риза или в креп,
това, което казвам аз,
не бива да умре у теб;
доброто вино без мезе
не струва пукната пара –
ти, мой връстнико, малко взе,
вземи си още, грях не грях.

L

Живей под синьото небе,
обичай себе си без страх,
че грижа щом те погребе,
ще се забрави твоят прах.
Припадай в пристъпи на смях,
до безсъзнание люби,
опитай всичко, грях не грях,
в безличност време не губи.

LI

На другите съвети даваш,
а себе си не виждаш ти:
единственото твое право –
умри с отворени очи.
Марица в Пловдив не бучи,
спокойна е като царица,
макар че в кока й стърчи
опашката на мъртва птица.

LII

На Пловдив задник завещавам,
и на Марица – босия си крак,
та с обич да ме споменават,
а не като свидлив простак.
На Низината тук с мерак
разпенено море обричам
и връх Памир, до гуша в сняг,
защото жега не обичам.

LIII

На хората с издути устни
дарявам верността си аз –
дано им служи най-изкусно
до сетния им жалък час.
На Джонгов* ловкия, в захлас,
от мъдростта му очарован,
най-честен, печен адвокат,
дарявам зъб. Не е отровен.

LIV

С достойнство, с титли е богат
и пак е драг, макар и строг,
за стълбище до Онзи свят
ще сключим може би облог.
Това да им е за урок
на мойте майка и баща!
Не казвам, че е демагог,
и да ме моли, пак не ща.

LV

На Марко Марков**, уж поет,
дарявам патешко перо
да пише с него всеки ред;
да му послужи за добро.
А на Илия Зайков** – рог,
да се завира по-напред
и може би в най-кратък срок
за него ще говорят вред.

LVI

На Владко Янев** одеало,
та кърпеното да смени,
че много тъпо се излага,
при толкоз вино и жени.
Да не пропусна – кожени
и меки ръкавици за Мария**,
за репортажите тревожни
й завещавам и ютия.

LVII

Ще са известни те поети,
тук аз безимен ще умра;
над мен сияние не свети,
ни ангел имам, ни звезда.
Защо ли тук да ги коря –
врабец не може да е славей
ни в светъл час, нито в беда;
затуй, Поезийо, прощавай!

LVIII

С теб любехме се дни и нощи
 и в дръзката ти сила вярвах,
от всички влюбени най-лоша
и непокорна като вятър.
Не всеки ръб за свирка става,
за свирката свирач е нужен,
свирача друг го направлява
наградата да си заслужи.

LIX

И щом капризен ставам вече,
и губя вкус дори към хляба,
и все по-често зъзна вечер,
стомахът ми къркори гладен,
и щом усещам полъх хладен
с три ката дрехи зле навлечен,
макар и млад, уви, ще трябва
да завещая свойте вещи.

КЪМ ФРАНСОА ВИЙОН

– И тъй, брат Франсоа, кажи ми,
на двадесет и четири години,
по-глупав ли съм от преди?
– Глава да блъскаме в стени,
това ли ти е по вкуса?
– Бих искал, знаеш, да пробия.
– Кратуната ти е зелена,
а подлизурко ще се вмъкне
през процепа като хлебарка.
– Признание не търся, знаеш!
– Тогаз на що ли се надяваш?
– Честолюбив и син на дърводелец,
сандъкът ми поне ще е безплатно.
– На Онзи свят!?
– Не, в този свят.
– Това от мен си го научил –
"Умирам? Не! Борбата продължава".
– Да бъде тъй, ти както казваш!

LX

На Ема*** – пръстена от злато,
обичах я не на шега
и тя отвърна ми богато.
На Дида*** – плюшен сив пегас,
на скромност знак, но и сега
насън чат-пат я споменавам,
умислен плюя от брега
и с образа й се прощавам.

LXI

И за Джендем тепе скърбя;
на него – бедното ми детство,
петте тояги по гърба****
с циничните хлапашки песни.
Ако това е неуместно,
любовен бяс му пожелавам
на коцкар стар с момиче лесно.****
Наистина, скандална слава!

LXII

На улица Люлебургаз
походката си смешна давам,
там всички бяха против нас,
пристъпял съм като в жарава*****.
В гимназията бях тогава,
мустаци мислех да си пусна,
бях луд като свещена крава,
изпълнен с романтични чувства
.


LXIII

Румяна, Пенка, Валентина,
къде сте, що сте в този миг,
по-стари с хиляди години?
Не чувам шепот, нито вик,
къде е свежият ви лик –
наивник бил съм, ала днес
не бих се писал мъченик
на строгата семейна чест.

LXIV

Лицето ви старее бавно
 и панделки отдавна няма,
отнесла ги е най-безславно
най-скучната семейна драма.
Край вас дочувам Мамо, Мамо! –
а сякаш снощи – ученички,
с повдигнато нагоре рамо
съм гъгнел: Много те обичам!

LXV

На вас с усмивка завещавам
морава с рунтава овца,
в Отвъдното щом се отправя,
да блеят милите сърца.
Оставям ви и се виня,
простете ми, но нямам сили
в ковьорчетата за стена
да видя образите мили.

LXVI

Отида ли си някой ден,
да стане тихичко, без яд –
за обич ако си роден,
противно е да сееш смрад.
Да бъда Никой в теб, о Град,
за мен си рай, ала и ад.
Дано приключа с този свят
но не като зловеща гад.

Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 9 uni 2020

Илюстрации:
- Царственият месец август, когато съм се родил.
- В сиво-синя манта – петгодишен, в забавачката. 
___
* Запрян Джонгов - съсед, стар пловдивски адвокат, бил депутат след 9.IX.1944 г. до краха на Никола-Петковистите; разправял ми е как коляно до коляно седели с Трайчо Костов. Държеше се надменно с моите родители.
** Неколцина връстници по повод лафове или мурафети: Марко Марков (1945), Илия Зайков (1944-2011), Мария Широколийска (1946), Владимир Янев (1950), по онова време (1972 г.) многообещаващи местни млади поети. 
*** Сантиментални авантюри. 
**** Бях кацнал върху темето на Джендем тепе, най-горе на триангулачния знак – 4-метрова пирамида, и крещях с пълно гърло "Урррра-а-а!", и там с двуметрова сопа ме сурвака бай Петър, баща на мой съученик в пети клас. Пъдаря предизвикали дивите ми крясъци, а длъжността му била да не допуска никого в онази зона. Намърдали се бяхме с две години по-голям момък зад табелата "Строго забранено! Стреля се без предупреждение"; Петър метна сопата първо по Ванчо Музата (Иван Фъргов, 1945-2018) и не уцели; ами аз къде да бягам, като кожухчето си бях проснал под пирамидата. Като не успя да пипне Ванчо, опрян върху сопата си, страшният мъж ме изчака треперещ и уплашен да сляза от пирамидата и значи там, с пердаха си отървах кожухчето. Джендем тепе беше детското ни царство, което деляхме с бойките хлапаци и побойници от съседната – Македонската махала. Но и разни мъже водеха тук съвсем млади красиви знойни момичета и дърти проститутки да ги любят из храстите.
***** Понеже и тук, както и докато живяхме в избата на улица Ниш 4, сме били само бедни наематели, хазяите, а и обитателите на съседните бедни къщи ни гледаха извисоко. Пренебрежението осезаемо витаеше около дома ни в онази изба и навсякъде, където сме живели с моите родители в Пловдив. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до неб...