ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (841.)
Откъм потъналото в мрака пристанище в небето се издигнаха първите празнични фойерверки. И народът ги приветства с възторжени викове. Котар, Тару – всички те, както и онази, която Рийо беше обичал и загубил: всички, мъртви или виновни, бяха забравени. Старият астматик имаше право: хората си оставаха същите. Ала в това се криеше тяхната сила и тяхната невинност, и сега на това място, превъзмогнал цялата си болка, Рийо почувства, че се присъединява към тях. Сред засилващите се викове, чийто ек се повтаряше многократно, докато стигне до терасата, и сред разноцветните светлини, увиснали във все по-многобройни гроздове в небесната шир, доктор Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не бъде от онези, които си замълчават, а да свидетелствува в чест на загиналите от чумата, да остави поне един тъжен спомен за несправедливостта и насилието, извършвано над тях, а и най-сетне, за да каже онова, което човек научава само при бедствие, а именно: че у хората има много повече неща за възхищение, отколкото за презрение.
Но все пак знаеше, че този негов разказ не може да бъде летопис на окончателната победа. Той свидетелствува не за друго, а за онова, което сам трябваше да извърши и което без съмнение са длъжни да сторят срещу насилието и неговото неизтощимо оръжие въпреки личните си терзания всички, които, без да можеха да бъдат светци и като не желаеха да се примирят с бедствията, се помъчиха да бъдат лечители. И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което онази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите – знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, търпеливо да чака в стаите, в мазетата, в куфарите, в носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие или поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град. – Албер Камю (1913-1960)*
08-10 mar. 1997
ЦЕНАТА
Цената, т.е. пазарната стойност на някои хора се чете върху смръщените им вежди, изпъчената гръд, вирнатия нос. Това е цената, която искат: можеш да ги купиш и да ги препродадеш другиму... и не винаги на загуба. Цената на демокрацията се заплаща от обикновените спазващи закона мълчаливи граждани, не от политическите примадони и тарикати от всякакъв род, които винаги са си галеници на медийното пространство.
Ала Комунизмът – не онзи, който ни налагаха като мечта от най-ранното ни детство, а както напоследък почвам да го проумявам, е преди всичко насилие над интелекта. Затова вероятно понятието учител е толкова печално понятие в наши дни. Съвест не се купува с пари, слава и служебно положение. С нищо се не купува и от никого се не страхува онзи, който е учител по призвание. Да вдигнем очи и да се огледаме – какви ги върши лицемерът, парвенюто, страхливецът, фукльото сред самозваните учители на нацията! От тези гарги вони на интриги, наглост, простащина, лицемерие, злост.
Врагове са ни не онези, с които някак не сме съгласни; врагове са ни инертността и отчайващата посредственост. "Мина времето на динозаврите" – за този ред от химна на училището, където работя, някои колеги съня си изгубиха. Зам. шефката ни Цвета Иванова (1945) дори ме попита: "Жоро, аз динозавър ли съм?" Отговорих: "Не, мила. Ти си само едно малко динозавърче". Стори ми се, прие го като комплимент. Правиха-струваха, създадоха комисия, два пъти на педагогически съвет люто ми се гневиха и остана беззъбата версия на училищния ни химн; нищо, че не те, ами аз съм му автор.
На каква цена заплащаме за спокойствието, след като фарисеите са вътре в храма!
Бележка от 40 реда, отпечатана в пловдивския всекидневник в. "Глас" през януари 1993 г. под надслов "Цената", подигна такова яростно неодобрение сред неколцина от колегите ми в училището! Час и нещо слушам гневни приказки от десетима между сто и двайсетте ми колеги; да, десетима бяха – помня ги до един – които се причисляваха към обидените. Десетимата настояваха, зачервени, твърде гневни, публично да им се извиня чрез същия вестник; задействали някакви фактори по върховете на местната Пловдивска управа. Не бях споменал нито едно име, но те се разпознали, та оттам ме връхлетя това зеене с гръмогласно горещене и стандартните за Пловдив проклятия... Заболя ме не от тях, а затуй че останалите сто-сто и десетима учители от нашето най-многолюдно училище (2400 ученици) кротичко като кибици попиваха скандала. Е, да, след учителския съвет трима на излизане крадешком в полумрака приближиха да ми стиснат ръка. Следващите дни мнозинството ме избягваше като прокажен, пък сетне сякаш простиха: размахват пръстче, усмихват ми се с такива едни тъжни очи: "А-а-ах, знаем си те. Шило в торба си ти!" Демек, простили ми, разминало ми се.**
По повод тъничкото книжле на Василен Ведров (псевдонимът на някогашния беден счетоводител Петър Петров) под заглавие "В бездната на безверието": Кратката тази рецензия се появи във вестник "Пловдивски неделник". По-късно поетът, бивш кмет на Стария Пловдив, печатар, издател, зарзаватчия и общественик Тодор Чонов (1945) от селото Рогош среща престарелия счетоводител Петров с възглас: "Бре-е-е-ей, ама ти голяма книга си написал! Чета по вестниците..."
Ето впрочем въпросната рецензия за книгата на Петър Петров. Пристрастие (в най-човешки смисъл на думата) към съдбата на българина, уважение към етичните норми откривам в тази книга. От нейната искрена, а и почти наивна поради приповдигнатия й тон проза иде полъхът откъм моя Пловдив, като родно място на характери: от една страна, смачкани в скучния си провинциален бит, от друга гледна точка – извисени до онова качество, което наричаме "общоевропейско модерно съзнание". Че сме народ, жестоко лъган в своята мила недоверчивост. А как ви се вижда този самопоканил се кореспондент на вестници и вестничета, на пошли, дразнещи с помпозност радио- и телевизионни цинични рубрики? Откривам строгата взискателност при възпитание на младите поколения, излъчване на достолепие и самоуважение от българския ни чист дом, респекта пред бащата, очарованието на нежния майчин силует. Книжлето връща моралните стойности на мястото им, излъчва уважение към семейството, като част от обществената среда за изграждане на характери. Любопитно е да се съпостави героя на В. Ведров с "хероите на нашето време"... Ехидничещият. Непукистът. Симпатягата-шмекер. Безцеремонният грубиян. Тъпият шегаджия, потупващ по гърба тъй, че да си глътнеш езика. Зализаната естрадна глезла. Неврастеничният грандоман, тъп фукльо. Проспериращият подлец. Изкачващият се в служебната йерархия червей. Лакомото и ненаситно животно от бизнеса – оттатък барикадата... И деликатният, но твърд глас в стила на най-доброто от Европейската и Световната публицистика.
Лично не бих се заел с разгръщане на стари неуредени сметки. А не мога да отрека: обикновеният човек е в правото си да изправи "Миналото незабравимо" пред съда на собствената си съвест. В този смисъл книгата има драматичен сюжет, доста подтекст. Който я прочете – а тя се чете на един дъх! – няма да съжалява за развредените стари рани. Демокрация или комунизъм, общественото ни съзнание се определя именно от такива негръмогласни, ала сурови завръщания към преживяно и изстрадано. Все пак властта до Девети септември 1944 г., сочи авторът, колкото и корумпирана, колкото и отричана да е от нас, мнозинството от обикновените хора тогава са живеели почтено, спазвали са традициите, морала на българина. Бедите на България произтичат преди всичко от системно развращаваното обществено съзнание. Отсъствието на активно обществено съзнание в политическите и стопанските катаклизми в наши дни направи българина податлив на изкушения и манипулации от най-посредствени политически чучела. Ето защо това тъничко книжле си струва да се чете и препрочита, особено от младия читател. Защото цената, която плащаме днес всички обикновени граждани, не може да се изрази единствено и само чрез финикийски знаци. Все някой трябва да ни припомня от време на време какво представлява чумата на днешния модерен свят.
Лично не бих се заел с разгръщане на стари неуредени сметки. А не мога да отрека: обикновеният човек е в правото си да изправи "Миналото незабравимо" пред съда на собствената си съвест. В този смисъл книгата има драматичен сюжет, доста подтекст. Който я прочете – а тя се чете на един дъх! – няма да съжалява за развредените стари рани. Демокрация или комунизъм, общественото ни съзнание се определя именно от такива негръмогласни, ала сурови завръщания към преживяно и изстрадано. Все пак властта до Девети септември 1944 г., сочи авторът, колкото и корумпирана, колкото и отричана да е от нас, мнозинството от обикновените хора тогава са живеели почтено, спазвали са традициите, морала на българина. Бедите на България произтичат преди всичко от системно развращаваното обществено съзнание. Отсъствието на активно обществено съзнание в политическите и стопанските катаклизми в наши дни направи българина податлив на изкушения и манипулации от най-посредствени политически чучела. Ето защо това тъничко книжле си струва да се чете и препрочита, особено от младия читател. Защото цената, която плащаме днес всички обикновени граждани, не може да се изрази единствено и само чрез финикийски знаци. Все някой трябва да ни припомня от време на време какво представлява чумата на днешния модерен свят.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 27 dec. 2021
Илюстрации:
- На вишката над купола някога дежурял войник с автомат***
- Превърнати в руини пловдивски архитектурни шедьоври****
___
* Роденият край град Оран в Алжир Албер Камю. Пасаж от финала на романа
"Чумата" (1947), вж. https://delphipages.live/bg/%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0/%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B8-%D0%B8-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B8/%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8-%D0%B0%D0%BA/albert-camus
** Разбира се, не писах никакво извинение към куфарните тези търговци между учителите, които шетаха по пазарищата на Балканския полуостров, като си вземаха отпуск (и учениците им вдигаха врява по час и два понякога в училищния двор). Кажи-речи, стотина от кибиците на онзи Педагогически съвет ми послужиха за прототип в "Историйките на ученика Ламски" – ръкопис по макет 1:1 от 620 стр., който не се появи на белия свят като книга, заради същия някогашен сербез кмет на Стария Пловдив, общественик, зарзаватчия, член на Радикал-демократическата партия ("Малко сме, но сме качествени!)" на г-жа проф. Елка Константинова, чийто син извади налице първите порнографски богато илюстровани вестничета в Демократична България, та заради същия онзи рогошки поет, кмет и общественик, член на Радикал-демократичната партия, който ехидно поздравил простосмъртния Петър Петров (1924-2001).
*** Между по-възрастните пловдивчани някои от някогашната антифашистка съпротива са били изтезавани в подземията на тази красива сграда в стил европейски сецесион, построена през 1911 г. за управителя на областта, а впоследствие (до 9.IX.1945 г.) и като седалище на полицейката областна управа.
**** Обществена тайна сред пловдивчани е, че умишлено палят старите сгради, за да си разчистят терен за ново строителство: http://epicenter.bg/article/Ivan-Totev--Nay-surovo-nakazanie-za-podpalvacha-na-kulturnite-pametnitsi/108153/2/0 & https://truestory.bg/%D1%82%D1%8A%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%82%D1%8E%D1%82%D1%8E%D0%BD%D0%B5%D0%B2-%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4-%D0%B2-%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B8%D0%B2-%D0%BC%D1%8F%D1%81%D1%82%D0%BE-%D1%81/ Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)