Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 25 април 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (123.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (123.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  21.06.1998. ПЕДАГОГИЧЕСКА ПОЕМА
   
  Преди десетина дни почти в последната минута на шестия ми учебен час Любка – приятелка на притеснителната Анелия от VІІІ-а клас, иде при мен: "Господине, парите* за нашата Прощална вечер са откраднали от чантата на Анелия. Трийсет и две хиляди". Оказа се по-късно, че били шестнайсет хиляди, но бяха общи пари, които събираха за последното си празненство при завършване на випуска им тази година. В кого ли не се усъмнявах...?! Целият задружен до онзи момент VІІІ-а се накъса на групички – шушукат си по ъглите, гледат се гузни недоверчиво с онзи все същия проклет въпрос: кой ли е крадецът? Та лека-полека, нали е казано: всяко чудо за три дни, взех май и аз да свиквам с мисълта: щом извън училището всякакъв род тарикати, измамници, изнудвачи, мародери припкат под носа на Полиция, Прокуратура, Съд като палави щастливи козлета по тучна морава, що пък училището трябва да бъде застраховано срещу кражби! Такъв е животът. Възстановихме шестнайсетте хиляди и се постарахме с моите хлапаци да забравим. И ето че днес... Тодор Спасов синеок момчурляк с хубостта на момиче, па и луничав, излезе крадецът. По време на спортния ни полуден с Тошко и сестричката му бяхме играли на федербал срещу волейболното игрище; оттогава все се навърта покрай бюрото ми преди и подир края на часа, все намира повод да ми каже нещо уж мило, например: "Господине! Вие сте строг, обаче всъщност сте добър" или да попита: "Господине, вие пушите ли?" Що питаш бе, Тошко? "Ей така, питам! Вие пушите ли пури?"

  Виждам го веднъж с насълзени оченца. Какво ти е бе, Тошко? "А, нищо". Добре де, мъжът не рони сълзи току-тъй – подкачам го. "Тя, госпожата по история, ще ми остави тройка за годината." А няма ли начин тройката да си я оправиш, да кажем, историчката да те изпита още веднъж? "Не иска повече да ме изпитва" подгъва съкрушен устничка и... хайде, пак сълзи.

  Същия този мил, учтив Тошко седнал зад притеснителната Анелия в час по математика, пресегнал се, отворил й чантата, измъкнал портмоненцето с парите, за които целият клас знаеше, че трябва да са към трийсет и две хиляди, свил банкнотите на топче, мушнал си ги в пазвата, а портмонето върнал в чантата.

  Вижда го обаче Христо Лалов. Не знам дали Христо му е рекъл нещо, но Тошко по някаква, неизвестна все още за мен, причина му дал половината от плячката. Дотук както и да е, само че Христо Лалов си имал един много, ама много верен приятел, Ванчо – Иван Андреев, височък кокалест момък с щръкнала като у таралеж четина, хем и веселяк, по когото младите дами от моя VIII-а клас се заглеждат. Отиват двамата при Тошко, и Тошко, какво да стори милият! – дал и на ухиления Ванчо, ама този път половинката от половината му дал, което ще рече четири хиляди лева суха пара. Толкова за разпределянето на кяра. Помня, имахме някога в моето юношество лаф като за случая: Авантата – чиста печалба! Стават, значи, тези исторически събития в петък, 5 юни. В онзи петък дойде Любка – едрата и гръмогласна дружка на Анелия. Гърми ми в ушите Любка, та пушек се вдига: "Анелия питам, къде са ти парите?" Седя си зад бюрото, а Анелия се върти като муха без глава, като попарена: тършува около чина, под чина, рови си и в чантата, отваря я – затваря я и е силно учудена, че парите все пак ги няма. Направи ми впечатление, че същия онзи петък класът ми доста бързичко опразни кабинета по български. Чувах гласовете на отдалечаващите се в коридора осмокласници. Било е малко преди да бие звънецът за седмия учебен час.

  Освен двете момичета Любка и пострадалата Анелия, край бюрото ми се завъртяха и няколко момчурляка. Поогледаха и те по ъглите на стаята, после си тръгнаха. Анелия интелигентно и като типичното интелигентно момиче, силно уязвимо същество, кърши ръце: "Ох! Няма ги! Ей тук бяха. Защото преди петия час в портмонето ми бяха дяволските му общи пари". Сигурна ли си, Анелия? – питам тихичко. "Да, господине, сигурна съм!" – тихичко и тя ми отговаря, а оченцата й, виждам, се пълнят със сълзи.

  В понеделник, в голямото междучасие на вратата на кабинета ми кацна майка й на Анелия. Искате да си поговорите с класа ли? "Какво да говоря, парите ние ще ги възстановим. Да й е за урок! Повече моята Анелия пари няма да събира." Може би се съмнявате в някого? – продължавам. "В кого да се съмнявам!" тросна ми се учтивата до този момент дама, сякаш аз й бях откраднал парите, аз й бях съсипал живота, и си тръгна, затръшна ми вратата, та чак мазилката се посипа като тънък скрежец. Така и не разбрах за какъв дявол ми се беше появила. Може би за да поогледа как изглеждат некадърните учители, които успешно въдят бъдещите тарикати и крадци.

  Този ден държах Похвално слово пред моите примрели осмокласници: "Хубава работа свършихме! Е, браво! Не се ли разплете, остава си петно за всички ни. Над всеки от нас, и над мен също, хубавци и хубавици, виси подозрението, че е посегнал на общите пари. И понеже само след седмица се разделяте от днес до края на света, от днес до края на света това нещо ще се помни. Някой посегнал не на парите, а на честта и достойнството ни. Какъв празник ще празнувате!? На празника ви кракът ми няма да стъпи".

  Отговорът бе гробно мълчание, мухите чувах как силно жужат в жегата.

  Във вторник – 9 юни, седнах аз в училищната библиотека през голямото междучасие и започнах да привиквам първом момците – питам ги един по един насаме кой как е изкарал предишните два дена, какво вършил, къде е шетал, ужасно досадни, ако ме питат, въпросчета. Между онези, с които си побъбрих, първи бяха Христо Лалов и Иван Андреев; двамата се държаха по мъжки нахакано, като млади честни мъжлета с наранено достойнство. 
Последен, тъй да се каже, за десерт, пратих да извикат Тошко. И си седя в библиотеката аз, а Тошко от вратата още ме почна.

  "Ах, господине, ама вие и в мен ли се съмнявате?! – гледа ме миличкият с онези негови теменужени очи. Хайде, господине, кажете си го направо! Мислите си, че аз съм откраднал парите, нали?" Не-е, не съм казал такова нещо, Тошко! Мисля си, че крадецът няма как сам да не се издаде. "Ами че как ще се издаде?" – мига-мига на парцали, а устничката му трепка, емен-емен, ще се разплаче. Поглеждам го учуден уж: Как ли! Ще почне да харчи нашироко, ще си купи нещо по-така, дето много си го е мечтал, ще почерпи този-онзи, до спукване ще играе в залата с електронните игри и автомати. Затова и ви извиках... да ви кажа зорко да се оглеждате. Няма начин да не се разбере кой разполага с крадени пари тези дни. Тихичко продължавам: Според теб, Тошко, момиче или момче е свил парата? А!  

 Рови с очи патъците пред стола ми, в който съм се изтегнал като варен кренвирш, измрънка:
"Мисля, че не е момиче". И след дълбоко негово си размишление рече: "Обаче не е честно, господине, аз да ви кажа кой може да е. Защото то ще си е баш предателство". Рекох с вид на озадачен: Тъй ли? Предателство?! Към кого предателство? "Ами предателство си е" – гледа ме право в очи, ще ме ослепи с поглед, та добавих: И все пак, ти в кого се съмняваш, Тошко? Ето, говоря поотделно, на четири очи, другите вече ми подсказаха кой може да е, обаче аз нищо не мога да кажа, докато крадецът сам не се издаде или сам не прояви достойнство да си признае.

  Стана неспокоен: "В мен се съмнявате... А? Нали, господине?" И понеже мълча, продължава: "Обаче ще ви кажа кой може да е. Георги Йовчев си купи шапка с козирка. И нови спортни гащи "Адидас" с три бели канта си е купил. И снощи "При Маврито"** се черпеха с Павлина и още едно момиче, и накрая Гошо плати сметката". Каква сметка? "Ами към пет-шест хиляди, това ще ви кажа! Сега вие да не вземете да ме издадете?" Успокоявам го, че казаното между нас си остава, и го пратих да викне отпусналия му края фен на спортните гащи с три канта и дамска компания, тантурестия Гошо.

  На с
ледния ден, сряда, 10 юни, влизам в кабинета по български, а вътре бръмчат като кошер оси – разлютени, момичетата обсъждат като как ще ги сберат отново тези по хиляда лева от всеки, да се възстанови краденото. А в това време делегация от бойки момичета, една през друга ми говорят: "Господине, разбрахме кой е взел парите. Той сам се издаде. Казал на Ицо Лалов, че един месец няма да харчи пари, и даже някой ако мисли, че той е крадецът, пак няма да го открие". Питам оперените следователки: А вие случайно видяхте ли го да краде? "Не сме." И като не сте го видели, какви ми ги говорите? От понеделник Тошко не се е вясвал в училището. Вече в четвъртък, 11 юни, попълвам бележници в учителската стая. Плахо-плахо отначало, пък все по-уверено, гледам ги, пристъпят Христо Лалов и Иван Андреев. Кумят се нещо тези двама, но и аз не питам какво ги води насам.

  "Господине, ах, господине" – захвана с тежка въздишка Ванчо и млъкна. Какво има, момчета? питам бодро. "Той... Тодор Спасов извади парите от чантата й на Анелия, господине!" – все едно торба цимент от гърба си смъкна. А вие сигурни ли сте? – питам ги. "Да, господине!" – и двамата в един глас, като се прекъсват един друг. "Видях, като й бъркаше в чантата, и после ми даде осем хиляди, да не го издам изтърсва на един дъх Ицо Лалов с хитроватата муцунка на лисица. Обаче днес й ги върнах осемте хиляди на Анелия." Поглеждам към спрелия да се надпреварва, съкрушен Иван Спасов. Ванчо ме загледа като мишка в трици: "Той и на мен ми даде четири хиляди, да си трая. Утре ще й ги върна на Анелия". А ти видя ли го, Ванчо? – питам. "Не съм го видял, господине. Ицо ми каза, че го видял." Усмихвам се колкото ми е възможно по-приветливо, но с глас от коприва: Реши и ти покрай Ицето да намажеш от краденото... А, Ванчо?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 apr. 2020
___
* Половин учителска заплата през 1998 г. 
** Кафене срещу училищната сграда, където по онова време вечер се събираха повечето млади хора от този краен квартал на Пловдив.. Бел.м., tisss.