Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 18 септември 2019 г.

ЗА УМЕНИЕТО ДА СЕ МЕЧТАЕ

ЗА УМЕНИЕТО
ДА СЕ МЕЧТАЕ
    
  – Не виждам за последния четвърт век демокрация по-унизявано съсловие от даскалите у нас . От майка ми (1925-1988) съм слушал за респекта към учителя у някогашните поколения българчета в условията на Царство България.
  – И аз.
  – За учителя им по математика ми е разправяла колко силно била изненадана, че го вижда как във вехти домашни дрехи копае на двора си в Пазарджик.
  – Аз също съм имала респект.
  – Сега масово се подиграват на учителите, ама то вече не са и учители в онзи трепетен смисъл на думата личности със самочувствие, ами плахи поомачкани хорица, които страхливо се озъртат откъде ще им долети някоя неприятност.
  – Мани! Гадно е.
  – Последната й учебна година в пазарджишката девическа гимназия бъдещата ми майка печели голямата награда от училищна томбола: както ми каза, виенски тип холова гарнитура с извити крачета и розова дамаска на цветя, от диванче с четири стола и маса.

  – Еха-а!

  – Студент във втори курс, бях се заел да възстановя тази хубосия: разглобих столовете и дивана на части и се заех да изцикля горния слой застаряла боя работа трудоемка, та ми отне около два месеца време. Мечтаех си столовете да боядисам в снежнобяло, да станат като порцелан, както и да обновя прокъсаната дамаска. И ги подредих с мерак в работилничката на баща ми долу, в избата под етажа на нашите в стария пловдивски квартал Мараша, и си стояха около година до следващата ми лятна ваканция, че да се захвана с боядисването, лепенето и сглобяването на тази виенска мебел. И представи си, баща ми (1922-1983), който изпод вежди следеше тези мои занимания, използвал старателно обработените части за подпалки, изгорил всичко, което с мерак бях подготвил. Вареният бук е труден за обработване, розовеещ като моминско бедро, с извивките, характерни за виенската мебел. И досега ме е яд, като си спомня.

  – То си е за яд. И от какъв зор ги изгорил?

  – Усещах озадачения му поглед на мебелист със самочувствието на майстор, а според мен, просто му е липсвало вероятно вече умението да мечтае. Имам си и други случаи, когато ме е спирал или е мърморел, като не е успял да ме възпре. Три неща ми идват на ум. Първото – имах идея да си обзаведа ателие над третия етаж, под покрива на къщата. Бях се вече уговорил за талашитени плоскости и пр. подробности около преграждането на една трета от тавана, която си беше по право собственост на нашите. И ми забрани... Втори случай в антренцето току зад входната ни врата към етажа бях намерил и налепих върху бетона мраморни плочи – розови, синкави, млечнобели, т.нар. римска мозайка. Мълчеше си той, а когато захванах да стържа с шмиргелов камък на ръка всеки ден площ колкото е една мъжка носна кърпа, пак се разръмжа и всичко тъй си остана недоработено. Трети случай – в моята стая, където вече заживяхме с жена ми и двете ни щерки, свалих двойните прозорци, изрязах по две от летвите, отнесох ги на стъклар и стъкларят им монтира цели, по-големи стъкла. Стаята ни светна. Мълча си баща ми, а след година, гледам, захванал се да прави същото в тяхната всекидневна.

  Затова, като казвам, че – колкото и кощунствено да изглежда, след смъртта му имах усещането, че бетонен похлупак се отмести и видях небето над главата си. Та това е по повод умението и склонността у човека да мечтае. За да купят етажа от триетажната масивна къща насред Мараша, майка ми пък е причина, и той й се дразнеше, но пред нейната женска стихия все пак отстъпи.

  – Малеее, не го знаех! Затова трудно позволявам да ме убедят или разубедят.

  – Дойде Борис Дявола (1901-1972) от Пазарджик с една раздрънкана симсонка, в груби залъскани, изтумбени на коленете панталони и кирлива ватенка на гърба и майка ми го води да види къщата, и Дъртия (както му викаха щерките му) им даде три хиляди лева да добавят към техните около хиляда и петстотин, с лишения сбирани, та купиха първия етаж от собственицата Петра Крумова, като баща ми се задължи за хиляда лева да й ремонтира и обнови мебелите на втория етаж. 

  За Крумови на втория етаж и Джонгови на третия етаж ние бяхме бедни и прости хора, присадили се между тях, и те ни гледаха почти със снизхождение, извисоко, като хора от сой, от две известни в града адвокатски фамилии. Запрян Джонгов, в знак на кой го знае какво разположение към мен, ми разправи веднъж как стоял коляно до коляно с Никола Петков, като депутат в Народното събрание, даже ме кани да му гостувам в неговото родно село Пъдарско; а починалият съпруг на Петра, от която нашите купиха първия етаж, се оказа не само пловдивски адвокат от близкото минало, но и авторът Васил Крумов, издал сборник автентични разкази за живота в Родопите. 
  Баща ми беше и против моето учене в София; пак майка ми е причината да не ме спре. А по онова време той вече работеше в столицата – в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ си имаше бюрце и стол, където приемаше рекламациите от софиянци за купените стоки, произведени в мебелните заводи на някогашна България. И отърчал да види резултатите от приемните изпити, па се прибира грейнал в Пловдив и се хвалил на майка ми и на колегите, че ей на! – синът му е сред приетите да учат в Университета, докато издокарани дами и господа, явно заможни хора, кършели ръце, ронели сълзи, че рожбите им не били класирани.
  По онова време приятели му бяха актьорите Тодор Колев (1939-2013) и Наум Шопов (1931-2012), писателят Димитър Остоич (1928-2010), хора от артистичните среди на онази София. Зодия Рак беше баща ми, какво повече да кажа! Когато се дипломирах в Софийския университет, години наред ми натякваше: "И защо ти е било това учене! Кешки да те бях направил един мебелист, златен занаят е да си мебелист". Едва шестгодишен съм бил, когато тепърва се захвана да ме въвежда в тънкостите на занаята: показваше ми как да полировам с бала памук, напоена с шеллак. Сега мебелите ги правят на конвейер, по онова време си беше наистина работа за майстор, всеки детайл на ръка се правеше: от плоскостите, които по-късно замениха с талашит, до лепенето с туткал на листовете фурнир от разни видове екзотична дървесина: махагон, абанос, палисандър, липа, череша, ясен, орех, дъб.

  През лятната ваканция между трети и четвърти курс в СУ-то яко занемарения им кенеф, който усмърдяваше квартала, превърнах във фаянсова тоалетна с душ и мивка, с възможност да се къпят. От родителите си пожелах само да ми осигурят пари, за да си набавя материали за градежа и за ходене по майстори – на струг да изработят по моя поръчка профили и железни тръби, които вкопах в тухлените стени на пет помещения – общо двайсет и пет метра водопроводни тръби от бойлера в кухничката до някогашния миризлив кенеф. Рушнах едната от стените и я изградих наново, за да разширя стария гириз. Само тогава баща ми дума не изрече.
  Това не ми пречи обаче да го ценя и обичам, защото много неща от него съм наследил. Докато беше жив, хич не се разбирахме, все едно на различни езици говорим, и негова беше приказката "Син да му беше на Насо Гащара, нямаше толкова да му мязаш!" Атанас е третият от петимата харманлийски братя, който гонил с метална тръба петима милиционери, отишли да го арестуват баш в годините на голямата кървава месомелачка след Девети септември (1944) и после едва не го усмъртили от бой в пловдивската милиция, потрошили го, но не го убили.

  – Невероятно!
  – Наследеното материално е нищо, но са ми особено ценни нравът му на мъж мълчалив, вдаден в работата си. Наоколо ми се набиваха в очи самохвалковци, пияндета, белотаджии, а като него друг такъв май и досега не съм срещал.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 18 sep. 2017 – edited by 18 sep. 2019

Илюстрации:
1961 г., с баща ми дърводелеца на курорт през лятото в Китен (горе);
1942 г., баща ми (по средата), калфа в мебелната работилница на Ончо, арменец от Пловдив.
___
* Послеслов към стихотворението "Учителят по мечти" от сб. "Кардиф", самиздат 1998 г. Бел.м., tisss.

вторник, 17 септември 2019 г.

НАДОЛУ ПО РЕКАТА НА СПОМЕНИТЕ

 НАДОЛУ ПО РЕКАТА 
НА СПОМЕНИТЕ

Ако си тръгна сега, в този миг, когато се свечерява
и хората се прибират уморени, всеки при своите,
сега – казвам – ако изчезна внезапно от този свят,
където така и не успях да те срещна,
да те видя наяве
и където ми остава единствено усещането,
че съм те докоснал,
докоснала си ме,
минавайки леко като полъх от въздишка на котенце...

Ако оттук-нататък в дните и нощите, които ти остават
да изживееш в обкръжение на своите мили,
на своите близки, и все пак чувстваш
очите си обърнати към небесата вътре в теб...

Ако сега, в този миг внезапно някой ти каже,
че повече нямаш възможност да ме чуеш,
да ме прочетеш, да ме видиш, да си представиш
как се срещаме в многолюден град край морето,
понеже безвъзвратно сме се разминали,
пропуснали сме шанса, а пясъчният ми часовник
е отронил последните си песъчинки
от мигове в този свят...

Мила моя ненагледна-невидяна,
недокосната, нецелуната,
ще разбереш ли колко много съм те обичал,
именно защото никога не сме си принадлежали
един на друг?

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 1 mar. 2010 – edited by 17 sep. 2019

понеделник, 16 септември 2019 г.

АКО ЖЕЛАЕШ

АКО ЖЕЛАЕШ

Ако желаеш да ме видиш, ела!
Ела тук, където светът свършва,
житата и булевардите свършват
и човек може да си говори с Небето
като хлапе, което люлее крачета
съвсем в крайчеца на Вселената.

Ако желаеш да се видим,
сложи пъстрата памучна рокля и
червените стари сандали, разпусни
коси, тъй че вятърът да ги разреше
и ела.


Ела в края на света, 
по тъничката пътечка
в тревите ела,
прекоси разрушения мост
от войните помежду ни и влез,
моля те, влез, без да почукаш,
в сърцето, което винаги е
отворено единствено за теб.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 3 sep. 1997 – edited by 16 sep. 2019

неделя, 15 септември 2019 г.

НЕ БРЪСНАТ ПОЛКОВНИКА

НЕ БРЪСНАТ ПОЛКОВНИКА

Понеделник е. Господи, какъв понеделник,
а никой не се сеща за сеньор полковника,
вятърните мелници на телевизиите мелят,
обаче никой не бръсне полковника!

Полковникът получи напоследък медали –
златни, бронзови, сребърни,
и понеже е храбър, пратил е хиляди
на героична смърт за Отечеството,
в Пантеона на Славата името му
е издълбано с плискаща млада кръв,
пробойни от куршум, парчета от мина,
снаряд,
самолетни бомби,
обаче днес вече не бръснат полковника.

И това е пропуск неприятен, понеже
полковниците също се травмират,
пенсионирани, дълбоко се депресират,
изпускат се в гащите и се осират...
Тъй че имат нужда от женски ласки,
не само от "ура"-то на хилядните войнишки маси,
струва си да се поменуват по-често с Отечеството
и с неговите защитници полковниците достойни.

Какво да кажем на милото старче обаче,
което седи в тоалетната като върху трон,
закичено с тенекиените си ордени и медали,
с признателността на Правителството,
лично на г-н Посланика отвъд Океана,
освен че днес е понеделник, 
и ни предстои още една спокойна седмица,
слънчева една такава, тиха, спокойна седмица
без следи от химически бразди по небето,
без самовзривяващи се борци за демокрация
и понеже светът на обикновените предпочита 
малко по-романтични неща...
например – бурна любов
скришом на горска поляна,
от благосклонното септемврийско слънце огряна
и на кълвача под кавгаджийския зов.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 28 avg. 1997 – edited by 16 sep. 2019 

ЗА ЛЮБОВТА КЪМ ПЪРЖЕНИТЕ КАРТОФИ

ЗА ЛЮБОВТА КЪМ ПЪРЖЕНИТЕ КАРТОФИ


Двама се срещат незаконно и тайно;
двама – значи, мъж и млада жена...
но има ли обществото вина,
че скритото между нас е всезнайно!

За ужас на приятели, врагове и роднини,
тези срещи продължават вече години –
несъобразени с моралната чистота,
с дъждовете и пустинните бури,
движението на планетите и онези щури
предсказания за близкия край на света.

Независимо от кандидат-президентската
достойна кампания в Щатите,
независимо от самоотвержените
главорези в Близкия Изток,
от напиращите да нахълтат 
мюсюлмани в приятелска Европа,
независимо от глад, недоимък
мор по добитъка,
суша,
потоп,
земетресения,
вулкани
космични катастрофи,
слънчеви изригвания,кървави бунтове
и освободителни въстания,
все към този мъж стреми се тази жена,
все към нея препуска и той запъхтян,
и сврени зад някоя
надупчена от терористите стена,
нещо интимно си споделят там.

И отиват после в нелегална една квартира,
продължавайки да дискутират оживено;
той я пита какво толкова у него намира,
а тя – дали с нея не му е студено.

И какво следва от тези невчесани строфи,
очаквате може би кой знае какво да стане,
обаче...
тя сега бели картофите,
а той излива олиото в тигана.

И когато накрая вечерята е сложена,
споглеждат се дяволито
двамата конспиратори
и оказва се тази тяхна среща,
тайна и някак възторжена,
е най-важното нещо под Небесата.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 15 sep. 1997 edited by 15 sep. 2019

събота, 14 септември 2019 г.

ПИРОВИТЕ ПОБЕДИ НА ПОСРЕДСТВЕНОСТТА

ПИРОВИТЕ ПОБЕДИ НА ПОСРЕДСТВЕНОСТТА

    Когато си под натиска на посредствеността, опитваш се да не биеш на очи, за да не плашиш хората. Ти си като дръвче, което расте във водата. Можеш да се приспособиш тъй, че по-скоро да се разклоняваш, отколкото да растеш нагоре и да останеш повече време незабелязан. Понякога обаче се случва нивото на водата да започне да се снижава и щом езерото стане твърде плитко, ти просто стърчиш. Страхувам се, че днес в тази страна нивото на посредствеността е станало твърде високо, което означава, че очакванията за нормалност са твърде ниски.*

 Посредствеността приемаме за недостатъчност на творческа енергия; недостиг, прикрит зад високо заявени претенции, зад официални документи, отличия от нагласени конкурси, университетски и какви ли още не е титли (граф, архонт, цар), празнични салюти, снимка пред знамето, потупване по рамото пред строя, топовни гърмежи, френетични крясъци Ура! и прочие финтифлюшки и драперии на суетата. И насред цялата тази врява току лъсне нечисто долно бельо и подпетени кални патъци, нахлузени на бос крак.

  Гледаме уж присмехулно-нехайно към носителя й, но у нас, в България, същата тази Недостатъчност върши поразии, домогвайки се до върховете на Държавата и в почти всички сфери на културата и изкуството.

  Захвани се за работа, па ела и се любувай как при вероятност за успех Посредствеността се възправя в цялото си величие пред теб! Оплака ми се веднъж преди години Ангелина Зекова
**, че – като инженер по машинно оборудване в хранително-вкусовата промишленост, изобретила хипоидна предавка от нов тип и три университетски величия с научни титли, между които и тогавашният ректор на пловдивския ВИХВП (Висш институт по хранително-вкусова промишленост) някой си доцент Танчев, насаме я увещавали: не ще ти признаем изобретението, не ще го узаконим, ако не ни посочиш за ръководен екип на научната ти разработка. Великодушно й предложили да се пише под-изпълнител, т.е. техническо лице, изработило прототип на замисленото от тези трима чиновници изобретение.

  А може би Посредствеността е необходимото зло – злото, без което не се осъществява нито една положителна идея и значи то, Злото, иде като изпитание и проверка за издръжливостта и увереността ти в твоето дело.

  Случайно ли самовлюбена гарга изскочи из кръчмата на село Рогош да попречи книгата "Историйките на ученика Ламски", която писах в течение на десет години от 1994 до 2004 да види бял свят? Не е случайно, разбира се. Обградих с внимание селския тарикат, дадох му всичко, което пожела, но не толкова лакомия за лесна печалба откривам в издевателството му, колкото завистта у нещастник, който отдавна вече не успява да запълни със съдържание формата на творец; за тази форма той се бе мъчил над три десетилетия, но това не прикрива истината, че нищо съществено не е създал, че писанията му били само поза, присвояване на нещо, което не му принадлежи.

  Когато остарелият като прилежен тих счетоводител Петър Петров
*** създаде осемте си великолепни разказа, "велики" местни писатели и критици го обявиха за графоман, подценяваха го, публично го унижаваха, изнудваха го. Знам лично от вече болнавия Петър Петров за изнудване, на което го подложили двама далеч по-млади поети пришълци в Пловдив, които той сочи в едно свое есе с инициалите Т.Б. и Д.Т.****

  Литературата ни днес е изпълнена от имената на "велики творци". Тези образци на претенциите лит.критици а la Светлозар Игов (1945)***** лъскат до блясък, за да заемат мястото на истински стойностното. Варакосаната имитация ти навират в очи да я приемеш за чисто злато.******

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 15 sep. 2019
___ 
 ** Най-добрата сред състезаващите се на единичен каяк пловдивчанки в гребните регати през 1963-1967 г..
 *** С псевдоним се подписваше в книгите си като Василен Ведров (1925-2007).
**** Въпросните ТеБе и ДеТе са Тодор Биков (1956-2016) и Добромир Тонев (1955-2001). 
ГАВРАТА
На ТеБе ДеТе!
Първият ме излъга с твърдението, че Клубът на дейците на културата е закрит. Вторият ми каза, че екипът е работил три месеца по калкулацията на книгата ми, състояща се от 32 стр. или 2 печ.коли – нещо, което съм правил и се прави за минути. Каза ми още, че няма да е колегиално, ако откажа исканите за отпечатката 500 000 (петстотин хиляди) лева. Вж. "В бездната на безверието - 2" от Василен Ведров, стр. 55-56, изд. Пловдив, 1998 г.
***** Чиито оценки зависят от конюнктурата.
****** http://www.teenproblem.net/news/s/23733.html#13181409394621&if_height=91. бел.м., tisss.

петък, 13 септември 2019 г.

МАЙЧИЦА

 Вдигнах се тази сутрин в пет без десет, сварих си двойна доза силно-пресилно кафе, пометох нападалата от липата шума върху балкончето метър на три подир снощната дъждовна буря, извадих сгъваемата маса и белия пластмасов стол и с цигара в ръка се курдисах пред бележника със стари записки: да доработя, както напоследък ми е адет, сюжет от пролетта на еуфоричната за нас, българите, 1990 година. Ходили бяхме с Жълтото Ленче – до блясък лъснатата жигула, с която се фуках пред приятели мераклии, две двойки, изпълнени с плътски мераци: двама мъже и гиздави две момета, до Смолян. И на тротоара в кафенето срещу Космическата обсерватория покрай куп лакърдии за местни чешити и майтапчии, разправи ни този сюжет Роман, шеф на смолянското ВиК*


  Да добавя, че със самочувствие на новооглашен автор на сборник стихове и дузина разкази тъкмо се бях снимал пред портрета на писателя Николай Хайтов, кой знае по какъв повод изтипосан във фоайето на Обсерваторията наред с известни люде от този край на България. Над фотографията на Хайтов разперил бях два пръста като заешки ушенца, демек: Вижте ме, бре! С великия Хайтов не ме е шубе да се меря в писането. Ако нещо съм пришил към историята по-долу, то ще да е от същия Роман пак изречено, макар и по друг повод. Лична история е тази, много лична, та я отделих от веселичките лакърдии, които от уста на уста се предават за услада на душата и в този омагьосан древен кът на България. 


  Кикотим се ние там, в кафенето баш срещу Обсерваторията, заливаме се от смях щастливи, че плътска любов витаеше у нас, четиримата. Когато се прибрахме в моя Пловдив обаче, веселите лакърдии избледняха, изгубиха свежест и дъх на хвойна от Орфеевата планина и ми се загнезди в ума простичката, загадъчна, па и май леко сълзлива драма на помашко момче, расло и заяквало с коравия нрав на людете от тази изпълнена с древни предания и легенди най-българска сред нашите планини.

МАЙЧИЦА
  – Историята начева преди да се родя. Предния ден, 21 юли**, мама се усетила недобре; както лежала и бълнувала, унесло я, сънувала да я гледа в очи и да й дума жена в бяло, с венец на главата. Рекла мама на баба, и баба отърчава на нивата, а там по-възрастните жени акъл й дават курбан да стори. Дядо гътва едно шиле; сварили месото и раздали из махалата в чест на Светицата. Тате тогаз карал осемнайсетте, момчурляк още, подир козите търчал все. Сукал съм шест дни; на мама циците корави били, в едната й бозка кърма остава; разболява се мама, взела да се топи. И кого отнапреж да спасяват! Не бива до нея да се докосвам: ще се отровя, майчиното мляко ще ме убие. От двете ми лели, що по онуй време също кърмели, не ща да бозая. 

 И наште ме отписали, завтекли се снашицата да спасяват, поне нея да не изтърват. Грабва ме тате и къде-къде, при козите в планината. Имал коза-първескиня, дето се казва, от яре яре. Измил й вимето, наврял ми муцунката в цицките и... съм засукал. И тъй ден подир ден, бая време. Сковал тате маса, козата връз масата се изкатерва и ме турят под вимето й да суча. Свикнала с мен козата. Чуе ли ме да мъцам, рипка къмто къщи, с рогца и копитца по портичката блъска да й отворят. Харно, ама мама се оправила, оздравя мама и ме носят човешко мляко да суча. А отвън козата блее, та се къса, с копитца блъска по портичката.

  Като поотраснах, взе тате да ме пуска с овцете. Сберем се десетина акрани подир обяд, кога приберем животните от паша, и всеки извежда на моравата свое си ягне: да се погордей, хем с ягнето да поиграе, та и акраните да му завидят. Приказни са у нас залезите, ще знаеш. Ей го насреща Кара-баир. Дорде долу околността потъва в здрачевина, Кара-баир полека-лека порозовява, аленее и целият запламтява, съща жарава. Изпърха птица, сянка прелети, току-виж небето уж още светло, пък цялото в звезди, и звездите трепкат-трепкат като кристални. Всяко момче ягне си има, само аз ягне си нямам, оти тате ми не дава. Стоката му от добра най-добрата, носи му се име, че овците му най са отбрани. И взех аз парици да кътам от онез, дето ми са за школо дадени, па и от рестото при бакалина. Събрах има-няма към десетина лева. От горското два пъти годишно закелявяла стока бракуват, евтинджос се вредих за две шилета. Скрих ги в шумата тези две шугави шилета, чардак сковах и ги покачих нависоко. Като излязат моите артлици на поляната, и аз там, ама не едно... ами две шилета водя. Да се изфукам и аз, значи. А шилетата ми – кожа и кости, ребърцата им се броят.

  Обадил на тате някой от по-големите: тъй и тъй, син ти, Юрдане, ела виж с какви келемета те излага, кепази те пред орталъка, оладжак. Връщам се аз вечерта и от прага ме емна: казвай кой те е пазарил стоката му да вардиш, дотам ли я докарах син ми чужди овци да варди!... Не са чужди, думам, мои са, и не са овци, а шилета... И таз шугава стока със стадото ми си омешал?!... Не съм я със стадото ти омешал... Дека е тогаз? Водя го да ги види. Звери се отдалеч, отблизо – ни кошара, ни дявол, стволът на ореха само белее. Соча оплетените с вършина клони: ей ги де са моите две шилета! А пък шилетата ми връз наковани чамови дъски лежат. Изрева бубайко като мечок: ай-сегинка им тегля ножа! Че като ревнах... Едвам ги отървах. 

 И пак ги разкара! На следния ден сабахлен зад одаята, докато съм още спал и сънувал, двама цигани ги заклали, кожите им на гръб метнаха да ходят в техния си катун. Та кекава стока бобайко не можеше да трае.
  Тъй раснах диво по ридовете и пасбищата, с гората раснах и с ручеите, с дивите зверове и с домашните животни, и с пилците в шумата, и с мерак по моми и песни, с онзи захлас по звездите, виснали на гроздове в небето нощем над Устово. Чудно ми е детството, ще знаеш! Сега, като ги сматрям, дечурлигата всичко си имат, за нищо не са петимни, всичкото им бир-таман, но мерак си нямат: че всичкото им на тепсия поднесено, всичкото им даром дадено, а нашта хлапашка радост от природата им е от далечна по-далечна. И това, дето онзи руснак-изследовател Павлов разправя, че животните не разсъждавали, че не били мислели животните… не е вярно. Павлов ряпа да руча. От мен да го знаеш: може да е най-великият учен на света, ама дип от животни не разбира и теорията му издиша. И чуй какво ще ти река... 

  Суров човек беше баща ми. Караме веднъж стадото, камък запрати по бременна овца да я завърне, строши й ногата. Ти – рече ми, варди я овцата да се не дели от другата стока, яз като си отхвърля днешната работа, вечерта ще й стегна счупеното с клечки. Харно, ама уж я следя аз, под око я държа уж тази овца, а тя взе, че мина през треволяка и се затири в едни тръни. Оттук крещя, оттам заничам – няма я и я няма; че се и не обажда. Думам си, довечера бобайко няма да се сети, забравил ще е, и отзарана ще ида да я изкарам от тръните. А тейко виси пред кошарите и... Дека е – кай, оная с чупената нога... Ми тук трябва да е... Ти кому ги дрънкаш тия, бре!... Че като се разлюти оня ми ти див балканджия! Върви – рече, да докараш овцата, и без овцата хич да не ми се мяркаш пред очи!


  И тръгвам аз. Още видело, светло още, пък мен ме дострашава, коремът чак ме присви. Насреща ми е Кара-баир, от Космоса слязъл сякаш, къпе се в кърваво. И кървавото пламти, играе като пламъците на Ада. Въртя се аз като муха без глава край къшлата, като гламав насам-натам се въртя, не ми се мърда оттук. И откривам зад кошарите нашия Караман. Изгребах трохите от джоба, бутам му ги в муцуната, а Караман хич ги и не подуши, гледа ме, скимти… ай-тъй на скимти: Аууу-аууу-аууу… Заляга на предни лапи, жално вие, тихичко вие, оплаква ме. Усети ме Караман, че голям страх ме гони. Човек да беше, нямаше тъй да ме усети. Отиваме, значи, двама с него при онзи храст. А как да вляза, като вътре каква ли гад се е спотаила: я змии, смоци, караконджули, таласъми църни космати? Що страх съм брал, аз си знам! И кучето, като човек – все до мен. До късно онази нощ бродихме, овцата не найдохме. Наложи се в кошарата да преспим. Подир три дни овцата с друго стадо се омешала, обадиха ни се хората и я прибрахме. Та за кучето ми е мен приказката. Да си гледа работата твоят Павлов, ряпа да руча Павлов, ама не разбира Павлов от животни.

  – Що стана с козата, от която си сукал?

  – Козата ли! За нея ми казаха, кога бях тръгнал вече за инженер да уча в София. Дотогава думица не ми бяха споменали, нямах спомен за тази коза. Дреболия, ще кажеш. Е, и аз тъй си мислех. Преди да поема за София обаче, води ме мама при тъдявашна ясновидка една горе в махалите. И оназ, врачката де, отнапреж на боб ми гледа, сетне на оджака в пепелта с пръсти рови, стар въглен изрови. Блещи се във въглена, ай-тъй на! – на въглена се облещи. Сложи го напреде ми и – теб, дума ми тихичко, две майки те мислят; едната е в съседната одая и кайве сърба, другата е на небето. Че я заклал бубайко ти курбан за здраве пред Света Богородичка. Оназ майчица, рече, сред женските в твоя живот най-силно те обичала и още те обича.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019*** 
Plovdiv, 13 sep. 1990 – edited by 13 sep. 2019
____
Смолянското общинско предприятие "Вода и канализация".
** Баща ми Кирил е роден на същия ден 22 юли (през 1922 г.) в Харманли. 
  22 юли по православния ни календар се празнува като Ден на Св. Мария Магдалина; вярна последователка на Иисус, тя следва Христос, споделя страданията Му до разпятието, вижда и възкресението Му, като сестра на Св. Илия. Неин е първият възглас "Христос возкресе!" Бел.м., tisss.