Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 16 юли 2019 г.

МЕКИЯТ БЯЛ СНЯГ

Мекия бял сняг, който пада в тихия въздух...*
МЕКИЯТ БЯЛ СНЯГ
Тихия ромол на ситния пясък в реката,
мекия блясък на риба, която потъва,
ведрината на залеза в късното лято –
и това е нищо
пред нежността на моята мила.

Свежия въздух, в който плува далечното ехо
от самотния изстрел на ловец, който е тъжен,
кротостта на небето, когато изгряват звездите –
и това е нищо
пред нежността на моята мила.

Дълбокия дъх на заспали поляни и ниви
под летящите капки на топлия дъжд в тъмнината
и страхът на храста дори, в който заек се крие –
и това е нищо
пред нежността на моята мила.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 28 dec. 1967 edited by 16 uli 2019
___
* Стих на Гуидо Кавалканти. Осемнайсетгодишният Данте Алигиери (1265-1321) заедно с Гуидо Кавалканти, Лапо Джани, Чино да Пистоя и Брунето Латини поставя начало на стила Dolce Stil Novo в худ. литература. Бел.м., tisss

СЪР АЛЪН ДЪЛЕС И МУЖИЦИТЕ ОТ СЕЛО

СЪР АЛЪН ДЪЛЕС И МУЖИЦИТЕ ОТ СЕЛО

  Алън Фостър Дълес* при учредяване на ЦРУ през 1945 г. Речта му става доктрина на Студената война, започната две години по късно – от 1947 година: "Ще приключи войната, всичко ще улегне, ще се утаи и уреди. И ние ще хвърлим всичките си сили, всичкото си злато, цялата си материална мощ за измамване и оглупяване на хората! От литературата и изкуството постепенно ще изтръгнем социалната им същност, ще отчуждим творците, ще отнемем желанието им да се занимават с изобразяването, с изследването на процеси, случващи се в глъбините на нацията. Литература, театри, кина, преса – всички те ще прославят най-низки човешки чувства и страсти. Ние по всякакъв начин ще поддържаме и издигаме т.нар. творци, които насаждат у човека култ към предателството, секса, насилието, садизма, с една дума, безнравственост. В управлението на държавата им ще създадем безредие и хаос. Незабелязано, ала пък методично ще съдействаме за своеволия сред чиновниците, за рушветчийство, безпринципност и размотаване, за всичко, което води до онова, което им скимне. Бюрократизмът ще въздигнем като висша добродетел. Честността, порядъчността и почтеността ще осмиваме и ще станат никому ненужни, отживелици от миналото. Простащината и наглостта, лъжата и измамата, пиянството и откритата наркомания, животинският страх един от друг, нахалството и безсрамието, както и предателство, национализъм и враждебност между нациите, и най-вече враждебността и омразата към Русия – всичко това ловко и незабелязано ще култивираме и то ще разцъфти с кичести цветове. Сега малцина се досещат или разбират какво се случва, но тях ще ги поставим в безпомощно положение, ще ги превърнем в посмешище, ще намерим начини да ги оклеветим и да ги обявим за измет на обществото"... Вж. http://patreot.ru/in-the-lens/507-2016-03-09-09-46-21

  MY COMMENT:

  Твърдят, че тази реч е всъщност явна мистификация, т.е. измислена е с цел да се злепостави съответната личност. Много ще се радвам да се докаже, че е тази реч е мистификация. За съжаление обаче, фактите, които буквално ще ни избодат очите за днешното състояние на нещата – и не само у нас, съответстват 100-процентово на заявеното в речта.

  – Хаааааааа. Никога, никога не е изричал тези думи! Какъв спам и фейк за наивници.

  – Силно ми се ще да е тъй, както пишете! Пред фактите обаче и боговете мълчат, както гласи древната сентенция, госпожо.

  – Да, така е. Но за наивници и за онези, които си падат по плява, това е текстът. Жълта помия е.

  – В такъв случай онзи, който е сътворил този фейк, трябва да е имал пророческа дарба, за да предвиди толкова точно какво се случва с всички нас през последния четвърт век. Бъдете здрава!
  – Сътворил го е сега, а не тогава. Толкова ли е сложно?

  – Въпросната реч се разпространява в Интернет вече над десет години. Между другото, ето и мнение от 10 февруари 2010 г., официално заявено в БАН от член-кор. проф. Иван Ангелов (на снимката):

  – Големи глупости.

  – Youliana Antonova, вероятно това ни решава проблема, ура! Толкова било лесно. Вие твърдите, че е фейк, аз се съгласявам с Вас, но това дали решава проблема ни, питам се на ум, понеже се опасявам пак нещо да не съм в грешка. Иначе, България методично се обезбългарява, от държава все по-явно се превръщаме в територия, глупостта и алчността вземат връх във всички сфери на обществото, и това е само случайно съвпадение с "Плана Алън Дълес", който разбира се, е абсолютна лъжа.

  Post Sriptum: 
  – Виц отпреди 50 и кусур години, четен в някакъв местен добруджански вестник под рубриката "Религията – опиум за народа". Партийният секретар свикал общо събрание на вярващите в село Глуховка нейде из огромната съветска земя и от трибуната се обърнал към селяните: Вие вярвате ли в бог? Отвърнали му дружно: Вярваме в Господа бога небеснаго! И се прекръстили три пъти. Ама че сте глупаци, рекъл партийният секретар, но ето, по простичък начин ще ви докажа, че бог няма и всичко това е фалшива работа – и вашият измислен бог, и цялата му тъпа религия. Селяните смирено рекли: Докажи, и ще се откажем от бога. Облещил се тогава той към облака над селската камбанария: Боже, ако те има, покажи се! Никакъв отговор. Три пъти задал този въпрос, и никакъв отговор. Обърнал се захилен към селяните и заключил: Сега, убедихте ли се, че няма Бог? И селяните му рекли: Убедихме се. Само едно не ни е ясно – дали Господ бог е съгласен да го няма.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 16 uli 2019
–––
Алън Дълес (1893-1969) е петият шеф на ЦРУ и ръководител на американските тайни служби в Европа по време на Втората световна война. Бел.м., tisss.  

СЪМИШЛЕНИЦИ ТЪРСЯ, НЕ ВРАГОВЕ

СЪМИШЛЕНИЦИ ТЪРСЯ, НЕ ВРАГОВЕ
  
  Религията ме вълнува толкова, колкото служи да проумея пластове от човешката ни природа. А че ортодоксията (православието) пренася Исусови послания, каквито са в първоначалния им вид, не посяга да ги осъвремени и прочие с "тълкувания за удобство на непросветените", за мен е факт. Между другото, според лично моя си версия, Калугеровският ми род по майчина линия начева от двама братя, избягали от Велико Търново. Предполагам, имали са кръвна връзка с монаси, ако не били и самите те служители в някой манастир край Старата българска столица. Случайно ли селището плаща векове наред данък не към хазната на Османската империя, а към християнския мъжки манастир "Свети Никола", а и името Калугерово доста ми говори.

  12.06.2002.

  От месец насам романът на някой си Томас Пинчън "Обявяването на серия № 49" лежи на нощното ми шкафче. Преди дни прочетох първата глава от общо шестте и не ме хвана – стори ми се претрупано, досадно и излишно усложнено четиво. Днес най-сетне набрах решителност да продължа четенето; и втората глава на романа ме накара да започна книгата отначало. Сега вече усетих в какъв ключ (стил) е писал авторът. Видя ми се нещо разкошно, нещо супер.

  Кога фалшивото стане съвсем нагло и непоносимо, тогава се появяват единични личности, които първо го пародират, а сетне се чуват призиви за бунт и революция. Младото поколение започва да мечтае за коренна промяна, а възрастните – понеже ги плаши промяната, обикновено призовават към благоразумие, докато нещата не се превърнат в остър сблъсък на интереси и докато стане ясно, че по досегашния начин повече не може да се живее с достойнство.

  Променяйки из основи обществената нагласа, отричайки старото, като че забравят неписаните правила на човеколюбието: с мръсната вода от миналото изхвърлят от коритото и новороденото, както казва нашенската поговорка. Така се случва у нас и подир Освобождението, и след края на Втората световна война, вече знам, така се случи и след Десети ноември 1989 г. Първо надделяват безскрупулните; но минава десетилетие, две или три десетилетия, и един слънчев ден проумяваме, че сме пак същите, извъртял се поредният цикъл неосъществими проекти и разочарования – последицата от цялата еуфория и пищна врява. Доброто е, че който може, разбира: успехът ни главозамайва, прави ни за къс период от живота ни щастливи егоисти, докато разочарованията, страданието, въобще, ни правят по-човечни. Поколенията се менят, а Националната ни история, като част от историята на цивилизацията, е низ от повторения, изкачвайки ни видимо все по-високо, ала всъщност и това не е гарантирано. Прогресът не е възходящ лъч, а пътуване през преизподнята.

  Човекът пред компютъра не е по-съвършен от библейския Адам, крачещия след ралото. Може би този пред компютъра е и по-далеч от Истината, понеже от всички посоки е манипулиран със съвършените средства за промиване на съзнанието му, каквито древността по-вероятно да не е познавала в такива гигантски мащаби. Сам в луксозното си жилище, този модерен неандерталец как ли да проумее природата, смяната на сезоните, движението на небесните тела, Космоса като едно хармонично цяло, лукса да усеща със собствената си кожа колко грапава и все пак как любяща е Земята под нозете ти.

  20.06.2002.

  Приключих с "Обявяването на серия № 49" от северноамериканеца Томас Пинчън. Объркана работа. Побъркана проза със заявени високо претенции за артистичност, стил, многопластови послания. Не ми хареса! Този е луд, макар доста интелигентен. Накратко казано, пренасяме информация, която в повечето случаи не осъзнаваме или нямаме още достатъчно интелект (усет) да осъзнаем докрай. Е, и?! В Библията същото е изречено и по-величествено, и по-простичко. Защо са изобщо актьорските трикове, не го разбирам този нафукан янки, нещастния г-н Пинчън.

  22.06.2002.

  От доста време смятам себе си за манипулатор, за човек, който накланя хората наоколо не изобщо в своя полза, а за да бъдат по-истински. В основата на цялата работа, разбира се, е моето тщеславие, самочувствието ми, че мога да се справям със заплетени ситуации. Тази измамна представа ми е необходима като гориво за двигателя. Много е красиво да река, че Славата не ме изкушава; напротив – силно изкушен съм; но колкото по-силно съм изкушен, толкова по-нисичко в сенчестите места ми се налага да се спускам. Гръмогласната похвала бих приел за гаден удар отзад, в кръста, като варакосана рамка, в която те оковават. В тъмното и сумрака ми е уютно, неизвестността е моята удобна дреха; сливам се с пейзажа и тъй ми е добре. Защото гласът ми не бива да звучи като глас от върха на планината, а като глас от множеството унижени и оскърбени, каквито сме огромно множество хора. Самурайският меч не се занимава с дреболии, не служи за разгонване на мухите. Онези честолюбци, които размахват оръжията си с вдъхновение, не ме възторгват. Преекспонирана страст категорично приемам за слабост на характера.

  Животът по силно осветените от слънце места не е най-жизнен; та там е пустиня, ветрове разместват пясъчни планини с лекотата на дете в причудливи, но уморени безплодни форми. Тези движещи се пясъци, тези велики пясъчни наноси от сюжети са погребали не само оазиси, но и цивилизации са консервирали в смъртта им.

  Не ми харесва да ме наблюдават, трябва да е ясно! – тук аз съм наблюдателят. Не обичам и да ме тълкуват; аз съм този, който тълкува – и се старая това да не е във вреда на когото и да било. Лесно е да атакуваш, много по-елементарно; истинското постижение е да разбереш как действа системата, не да я дразниш с повърхностни изблици на съпротива, защото в такъв случай тя се възпроизвежда като хидра.

  Не ми се застава срещу зъби, рога и нокти; душата на врага е нежна, бледорозова, със ситнозърнеста структура – тя е моята цел. Издирвам съмишленици, не врагове.

  Злото е като лош дъх от устата – вони на смрад. Уханията идат на талази откъм най-безобидна наглед част от Вселената. Тъй крехък и уязвим в очарованието си е току-що развилият се цвят на шипковия храст!

  Доброжелателен ли! Дори жив да те дерат, на кръст да те разпъват, на огън да те горят... Ала тези три са случайни предположения; най-вероятното е да те вземат за слабохарактерен, за Душко Добродушков. Което – от друга страна, не е толкова зле, понеже означава, че не разбират каква сила стои насрещу им.


  19.07.2002.

  Много по-често блестящият живот тук е белег за дълбока духовна криза, белег за запуснатост и поквара. В моята България напоследък пладнешкият крадец живее сито, самодоволно, но такива са не повече от двайсетината хиляди, включително адвокатите им, журналистите им, гувернантките им, метресите им, телохранителите им, шоумените им, курвите им. Преди дни разглеждах статистически сведения, че всяка година около три хиляди българи, такива като мен, слагат край на живота си поради нежеланието да живеят в унижение.*

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, edited by 16 uli 2019

Илюстрации:
- Авторът на текста в днешно време;
- Джордж Оруел в Испания през 1937.
–––

понеделник, 15 юли 2019 г.

ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА

ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА

 Българинът не живее, де факто и де юре той цял живот се бори с живота (което ще рече, със съседите, колегите, властта, общинските данъци и такси, обичайния електорат, който гласуващият под строй и по списък най-редовен електорат хем го краде и мами почти законно, хем се ползва със закрилата от минимум 200 (двеста) официално регистрирани у нас и по света сдружения, фондации, фондацийки, организации, движения или партии за мир, добросъседство и човешки права, възход и прочие радости. От тази борба нашият човек винаги излиза раздърпан като стар мъжки чорап, умирисан на кисела пот, лук и чесън. Който е чел нашия национален поет Вапцаров, няма как да не помни умилителните редове:

Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,
ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито...

Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова...

За мъката – не щем награди,
не ще дотегнем и с клишета
на томовете ти грамади,
натрупани през вековете.
Но разкажи със думи прости
на тях – на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.*

 И съвсем естествено, след като толкова време хем сме се борили** и пак сме били лъгани и ограбвани от най-личните ни хора във властта, най-нормалното състояние на нацията е да се чувства прецакана от всеки, дошъл да ни помогне. Да, бе! Ще помогне той, като ни окраде златото, нефта (дето предстои да ни го открият в нашето Черно море, и то пак чужденци). Спирам дотук, да си поема солук (въздух, по турски), а дали ще продължа, един дявол знае, но всеки случай да си българин е много приятно, понеже от раждането сме научени, че нищо даром се не дава и си трябват зъби и нокти, но хай да си трайкаме, докато някой чешит изгори като кибритена клечица в борбата с властващата наглост, за да можем да разказваме подир жалкия му край първо вицове, после поучителни народни спомени и легенди за него.

  Когато си има нужда от едно рамо на изпадналия в беда, обичайната позиция е да застанем в кръг по-отстрани и дружно да ободряваме завалията с възгласите си: Е-е, юп! Е-е, юп! Е-е, юп! Белким се намерят некои наивници да му помогнат. Пишещият тези редове е свидетел-летописец, ама и пряк участник в любимата наша масова подкрепа за демокрация, европейски духовни и всякакви ценности, вечна дружба и мир между народите, както и между агнетата и вълците.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 15 uli 2019
–––
** Вж. Хр. Ботев, https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=1&WorkID=10&Level=1 Бел.м., tisss.


неделя, 14 юли 2019 г.

КАИНОВО СЕМЕ

КАИНОВО СЕМЕ

Тук живеят хора неизвестни,
които правят шумни сватби,
любят се, деца създават,
умират без излишни драми,
като оставят във наследство
товар от грижи в тоя свят.
Тук, в крайният квартал,
добре се помнят футболните мачове,
някой интересен филм по телевизията,
Близкоизточната криза,
семейните кавги и кражбите на онзи,
когото хвалеха във вестника
преди години.

За тях Историята – туй е  почит,
каквато те не заслужават,
Историята – туй е празник,
където всеки с официални дрехи влиза,
но те във всекидневните
се чувстват най-добре.*

  Как да се правя на глух, като не съм глух! Как да се правя на сляп, като не съм сляп! В тези речени-недоизречени извивки на авантюристичното са и моята печал, и моят възторг. Не съм толкова елементарен, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и слабости! Колкото и странно, живял съм май повечето време в сънища и илюзии спрямо живота; кога треперя от слабост, тогава – разбирам го след време, съм по-жив, повече изкушен от тръпката на живота. Благодаря ти, моя лична участ, че не ме оставяш щастливо да се плъзгам по повърхността.

  Преди време, почти юноша, съчиних текст, чийто рефрен
"в нещастието си щастие намирам" и до днес ме съпътства. И нека е така, докато дишам! Защо ми е театрален грим по лицето; знае ли публиката, че у актьора гримът е засилен, грубо и едро е нанесен именно за да се вижда лицето-маска и от последния ред в партера на театралния салон? Великолепието не е в дялани върху камък напътствия, а в нюансите на близост между сърцата, в преливанията между Истина и Илюзия, Вярно и Невярно. Разпнат, чувствам се по-близо до същността на Вселената. Страшно е да замълчиш, когато отсреща очакват думи на болка и отчаяние. Страшно е да замълчиш в такъв момент, и това е силната позиция при резки ситуации в живота; всичко останало са обвинения, хленч, самолюбиви изблици, неща, които няма как да си простиш по-късно сам на себе си, ако себе си приемаш действително с уважение и самоирония, което ще рече, без да се главозамайваш. Някогашната поетеса и литкритик от кръга около Георги Джагаров Катя Митова, днес професор от университета в Чикаго
**, ме обвини че съм бил монолитен***, че твърде самоуверено се изразявам, че надценявам своето, че в критични ситуации докрай опъвам нервите на враг и приятел, че не владея умението смирено да преживявам завоите на живота. Тъй е, но и не е съвсем така, с ръка на сърце мога да кажа: онези, които са ми създавали притеснения, съм чувствал по-близки до себе си. Гласът ми е глас на унижените оскърбени – мисля си, и на всички онези, които в страданието си живеят по-интензивно и са принудени очи в очи със себе си да смиряват обзелото ги задушаващо вълнение на страстта.

  Боли ли я косената трева?**
** Боли я, разбира се. Ала където е била наранена, тревата избуява, най-разкошен е дъхът на младост и свобода. Това е изворът на моя оптимизъм. Да заничам иззад гърбовете и иззад туловищата на неприятностите, да проектирам слънчеви територии отвъд днешното отчаяние – ами че то си е такава авантюра! Кой ще посмее да ми отнеме това щастие. Сво-бо-ден! Тъй разкошно си, утро! Всички пътища са открити към теб, сърце. Не желая да съм крепостен мужик, електорат и изобщо притежание, а и не желая да притежавам когото и да било. Не са ми нужни трохи от чужда трапеза. Предпочитам себе си да съм, да съм в съответствие със собствената си природа. Това предпочитане отхвърля половинчати решения. И се оттеглям днес от своето вчера***** не като еретик, а плътно свързан с Вярата, която човеците преди нас измислили да ни изпълва с духовна сила, понеже сме уязвими, греховни, мимолетни, непостоянни.

  Защо да соча лошото у човека като единствения начин, единственото средство той да се замисли, та и сам да се заеме да се поправя? Колкото и благонамерен да съм, този човек е логично да си рече: Какви са ми на мен тези поправители на недъзите, не се ли самоизтъкват чрез моята мъка, на мой гръб? И вероятно наивно си мисля, че със злото у човека да се справяме (ако действително желаем да помогнем) най-човеколюбивият начин е, като му посочим добрите страни, похвалиш добрите му качества, с внушаване колко жалко е кацата мед да съсипва заради лъжица катран. И ако насреща ти е разумна душа – а такива, колкото и греховни да сме в отделни помисли и постъпки, сме почти всички), та ако насреща ми стои нормален човек, той сам ще се досети и не ще приеме подсещането за издевателство. Вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото у човека, каквито и основания да ти е дал да му се дразниш.

  Събуждам се преди час и пред очите още са ми низ постъпки на колеги учители. Събуждам се с такова едно калпаво настроение, та се захващам да изправям грешниците на съд пред моята си представа за нередно и редно. Е?! Стана ли ти по-ведро, драги ми самонаел се прокуроре? Не ти стана по-ведро. По-зле – съвсем ти се затули хоризонтът от мъртвешки облаци. И взех да подхващам от другия им край нещата. Казвам си: този, дето ме ограби и сега ми се присмива, всъщност е добър човек, я виж, двама сина храни и облича в Рогош, трепери им; та ако обстоятелствата дотам не са го притискали до стената, всъщност е готин, учтив по душа; лошотията му не произтича от неговия стил и нрав, ами иде от моментна немарливост, може би от малодушие; и за да уравновеси нараненото си самолюбие, да приспи свой някакъв си комплекс за малоценност. Ами да, казвам си обнадежден, понеже нещата вече съвсем не ми изглеждат тъй отвратително. Ами да! Ако съм сторил подлост, това е заболяване, вирус, проникнал у мен. Какво ще ми е необходимо тогава? Да ме унижават във възмущението си, или да ме погледнат с очи, които ми съчувстват, че съм се показал селски тарикат, а не добър човек, какъвто всъщност съм?

  Аз – човек по природа, съм замислен от Твореца (има ли го Творецът или не, друг въпрос) като същество благородно. Злото е отстъпление от мен си, каквито и временни ползи да ми носи с пълни шепи това Зло. Понякога си мисля, че не бих оправдал – не, но че нямам сили да осъждам грях, сторен от любов. Любовта е основа и връх, всичко калпаво обгръща с чар, аромат на пролет, тегли ни към Небесата. Който обича истински, по-склонен е да се смирява, да страда и да прощава със замълчаване. Чуя ли някой да хленчи и да кълне на висок глас, с нокти лицето и ризата си да дере, косите си да скубе на площада, ясно ми е – любов няма у него; той в момента е по-нищ и от най-окаяния, понеже бесува, обвинява, за да не му се види недоимъкът от духовност: бесовете го налетели, прегърнали го и го карат да ходи с подпухнала от злост внезапно погрозняла душа.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 15 mar. 2001 – edited by 15 uli 2019

Илюстрации:
- Каин тъкмо е убил своя брат Авел;
- Цялото кралско войнство, Пловдив.
_____
* “Крайният квартал”, от сб. „Сутрин рано”, изд. 1984, с. 6.

** Катя Митова, "Далече от поезията", в. "Литературен фронт" от 7 апр. 1984: Лирическият "аз" в тези стихотворения е монолитен, единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, а светът около него е или черен (...), или сив. Към "черния свят" той се отнася с презрение, към "сивия" – със снизхождение и т.н. Авторката на тези редове днес е професор по литература в Чикаго, уважавана дама в общността на българите-емигранти. Госпожата едва ли помни хубавичкия период, когато лит. критиците у нас бяха принудени да се съобразяват с указанията на другаря Георги Джагаров относно т.нар. идеологическа диверсия. Вж. http://clubs.dir.bg/showthreaded.php?Board=bulinusa&Number=1939443251 ("моята чудесна приятелка от Чикагския университет Катя Митова – поетеса, преводачка на поезия, човек с голямо сърце и не по-малък PR-талант"). 
 *** Свилен Панков, "Сутрин рано"... много рано", в. "Литературен глас" от 28 авг. 1983; 
**** Началният ред на "Косената трева" от сб. "Сутрин рано", изд. 1983., с.36.
***** От "Непоправимо", вж. http://jores-tisss.blogspot.bg/2015/12/ars-poetica_29.html Бел.м., tisss.

ЩАСТИЕТО

ЩАСТИЕТО

Какво в клонака прави 
невзрачното врабче?
Чирика и се дави 
с каквото го влече. 

Какво до късно пише
подлец без капка срам?*
Е, ясно, не афиши,
пак донос клепа там. 

Какво безкрайно радва 
любезния хитрец?
Да го поставят в рамка
и с ангелски венец. 

Шивачът да ушие
най-скъпия костюм, 
миячът да измие
прашасалия друм,

мазникът – гръб да кърши,
тъкачът – да тъче...
Щастли
в е който върши
каквото
го влече.

Да лъже – политикът,
банкерът – да краде,
овци след вълк да тичат
и той да ги яде.

Да ходи бос – глупакът,
а умният – да блей,
когато всички чакат
от него ум да сей.

Смешникът – да разсмива
с разчекнати уста,
Пилат – да си умива
ръцете от кръвта,

да се кълне във вярност –
предателят до гроб,
да му е благодарен –
наивният народ.

Мазникът – гръб да кърши,
тъкачът – да тъче…
Щастлив е който върши
каквото го влече.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 10 uni 2006 – edited by 14 uli 2010

Илюстрации:
- Вера, когато бе едва на четири;
- Авторът по същото онова време.
–––
* Бивш университетски доносник с тв-трибуна в Пловдивската обществена телевизия, бел.м., tisss.