ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (578.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (578.) 

Фрагмент из Голямото завещание от 1972 година*

Продължение

ДЕЦА ИГРАЯТ В ГРОБИЩЕТО

Аз още помня как

накрая на града

растеше в дъжд и сняг

зелената трева.

Замръквахме в игри

с разтупкани сърца

сред смях или сълзи

в зелената трева.

Аз още помня как

край храсти и цветя

бе кът на любовта

зелената трева.

Запътил се натам
в най-лошия си ден
зелената трева,
усещам, никне в мен.

XCVII

Боже, не живях ли кратко
сред приятели добри,
омагьосан с вино сладко
и с момичета в игри?
За какво ли съм ти крив,
та за мен не се досещаш,
нито почест, ни пари –
зъзне тялото ми грешно.

XCVIII

Вий – Марио, Папаза, Ицо**,
все мъдри рошави глави,
къде сте, скъпи? Като пилци
отлитнахте в добри страни;
последният ми час гърми,
а вас ви няма, гладни, смели;

ще пукна сам с отчаян вид,
и пак не мислите за мене.

XCIX

Звездите мен са ми свидетел,
че често споменавам с гняв
наивната ви добродетел,
и мисля, че в това съм прав:
нагризал залъка корав
на всекидневието скромно,
изгубих онзи весел нрав,
но ми остана весел спомен.

C

На тях – хе! – носната ми кърпа,
да трият подир мен сълзи
в носа си с пръсти да не бъркат,
до тях щом грижа изпълзи.
Папаза е по-мързелив,
затуй моме му пожелавам
от сой богат, с език резлив –
той друго и не заслужава!

CI

На Марио дарявам тази
протрита риза с черна роза;
от дърти дами да я пази
и сам с лъжи да се не трови!
На Ицо нищо не оставям,
че знам го – няма да се блъска
и кариера ще направи
на татко си с добрите връзки.

CII

За тез и други неспокойни
деца на улицата строга –
коварни, гладни, непокорни,
готови да кълнат и бога,
не ще развалям тук облога
и с морен жест ще призова,
надигнал се едва от гроба:
четете мъдрите слова!

БАЛАДА ЗА НЕСРЕТНИЦИТЕ

Щом нуждата те спипа яко
без кьорав лев и без купон
и не откриеш цица с мляко,
ни щедър някой биберон,
досаден става всеки тон
на стил и снобски маниери,
но спазвай стария закон,
и все пак изход ще намериш.

От студ щом зъбите ти тракат
напук на вехтия балтон,
напук на светещия в мрака
на стаичката ти котлон,
спомни си – въглища, вагон;
с лопатата не ще трепериш,
ще смъкнеш честно някой тон***
и все пак изход ще намериш.

Щом някога и с двата крака
се хлъзнеш по коварен склон,
оплел конците като сврака,
оплаквай дните си със стон,
не чакай поздрав, ни поклон;
прости се с подлите химери –
признай си всичко като поп
и все пак изход ще намериш.

Единствено от смърт и гроб
не ще откриеш изход верен,
но днес си силен като кон,
та запази добрия тон –
и все пак изход ще намериш. 

CIII

Човек от нежност е създал

и мъката, и любовта;

вземи от тях по равен дял,

и става по-добър светът.

Не вярвам никак в радостта,

на гръмкия възторг сестра

правнучка на Преходността –

край нея втриса ме от страх.

CIV

Животът ми е страшно скъп,

не бих го хвърлил в пропастта

за подвиг или луд – от скръб,

но бих го дал за Любовта.

Умрял бих с песен на уста

като с гнезда отрупан храст,

целуван от цветя, листа...
Нали не съм наивен аз?

БАЛАДА ЗА ЧУЧУЛИГАТА

В чудесен ден роди се, расна

сред младите зелени храсти,

над теб Небето беше пряспа

на Любовта –

че няма нищо по-прекрасно

от младостта.

Ах, този свят, голям и светъл,

ту тъжен, ту детински весел,

ту златен денем, ту надвечер

от страст пиян,

когато всяко крехко цвете

гори от свян...

За кротките стада лениви,

за шушнещите млади ниви,

за коня с разпиляна грива

в лудешки бяг,

за морската вълна пенлива

и онзи бряг,

пристъпящите кротко в здрача

жени с разпуснати забрадки,

за селянина с двете крави,

за твоя Юг

ти, чучулиго, що направи

за всичко тук?

В дъжда моравата растеше

и цяла ти от студ трептеше,

но песента ти бе утеха

и Божи глас,

че ще се люшне утре тежък

пшеничен клас.

CV

От Ева още туй остава – 

женички весели и с чар,

женища дърти, цели крави,

моми и девственици чак

пресичат тайно в нощен час

реката на страстта пенлива,

и не във ладия от чам,

а голи, неспокойни, живи.

CVI

Старицата, що кашля кърви,

в зъбите стиснала душа,

и тя си спомня своя първи

любовник, с който спа в ръжта

преди седемдесет лета...

 Но после има втори, трети –

забрава тях ги сполетя,

но първия го помнят клети.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 10 maj 2021

Илюстрации:

- Сградата на Софийския университет откъм мензата.

- Марица в Пловдив не бучи, спокойна е като царица..

___

* Текст от пролетта-лятото на 1972 г. в квартирата срещу училището, в черковния двор на с. Гурково край Балчик.

** Бяхме ехидничеща почти бохемска компания от бедни студенти – Марио (Марин Маринов от Сливен), Папаза (Митко Папазов от Ямбол), Ицо (Христо Джелепов от Ивайловград) и разбира се, мое сиятелство (от Пловдив), който поработваше на хонорар из столичните вестници. Трийсетинагодишният Марио се наемаше за асистент-режисьор в Киноцентъра на Витоша и преживяваше любовен роман с възрастна около 55-годишна дама – професор, при която по-късно защитавах дипломната си работа, събирахме стотинки, за да се яви на среща с професорката с букет карамфили и да я заведе на представление в учебния театър на ВИТИЗ с изкрънканите дявол знае откъде два билета гратис. Папаза, като пчеличка трудолюбиво, бе събрал в бележниче имената, навиците, капризите и телефонните номера на около три дузини богаташки щерки, които се учеха в университета, заделяше парици да отведе в що-годе сносен ресторант някое от тези кокетни момичета с цел евентуално да се върже изгодно за парите и властта на генерала, министъра, партийния княз или който там се случи да стане евентуалният му тъст, на булката татенцето, оладжак, както казват турците. Ицо пък бленуваше да се събуди някоя сутрин кинорежисьор от световна класа и в огромен тефтер с твърди корици вече бе нахвърлял първите наброски за бъдещия си сценарий, успял бе да се свърже с Радой Ралин, да се сприятели с него. Между нас се размотаваше по софийските улици и един изключителен свенливец, чието име вече ми се губи, май Митко се казваше, едничък студент на световно светило от сферата на ядрената физика, та се бъзикахме ние с нашичкия свенливец: "Братле, ако руският ти професор вземе, та пукне, оставаш единствен на света, дето ви ги разбира онези мътни работи, няма ли да ти е кофти, че ще си като Петкан без Робинзон Крузо на пустия остров?"

*** Останехме ли без пари, някои от нас ходеха да ринат въглища и да  разтоварват дърва от вагоните на Подуенската товарна жп-гара. Бел.м., tisss.