Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 17 февруари 2019 г.

ВАСИЛ

 ВАСИЛ
    
  Васил седи на трикрако столче под асмичката. Слънчевите лъчи косо бият и русата му коса, току-що измита и влажна, блести. Препасал се е с хавлиена кърпа през кръста и едва позарасналата рана малко над пъпа розовее. Като понатисна полечка с двата си пръста, в едното й крайче се появи мътна капчица. Последните седмици, кажи-речи, беше я забравил, не го и болеше, но тази гной хич не ще да е на добре. Февруари, а небето се избистрило, синьо посиняло. Планините далеч откъм юг се не виждат – от омарата ли, или от мъглите по склоновете им! Заветно е тук, в дворчето, оградено от висок кирпичен дувар, а и кокошките се разхождат из вчера прекопаната бахча; чува тяхното ко-ко-ко, преизпълнено със задоволство, дочува и мъжката гугутка, кацнала върху изкорубената стряха да си търси ешчето.

  Обяд, а не е гладен. По едно време някой се сурна като сянка отзаде, зад къщата, и ей го Маньо, носи пръстена купичка пчелен мед.

 – На! – вика, – да си направиш шербет, и раната намажи, ама тъничко. Медът е илач за таквиз пущини.

 – Колко пари чини? – поглежда го изотдолу, примижава.

 – Ба! Ти да си здрав! – махна с ръка Маньо, муха гаче отпъди.

 – Що ти е таквоз името, бе?

 – Знам ли! Попът тъй ме кръстил. Еммануил.

 – Свършиха се българските ни имена.

 – Че да не съм го аз избирал!

 – А децата?... Рожби имаш ли?

 – Петко, Иван, Драго, Божана...

 Ееех, Драго... Божана... Харни имена. Хубави!

  Па ти дяца имаш ли?

  Престори се, че не е чул. От къщата излезе стопанинът:

   – Що става, бря момци?

   Без да се обръща, рече:

  – Нищо. Говорим си.

  И Маньо взе да си тръгва, а пък той стана да поеме кошулята. Занавлича я. Малко длъжка му иде, малко възширока в рамене, ухае на сапун и ендрише. Усмихва се, но само с очи.

   – Па язе ше зема твойта кошуля – казва стопанинът.

  Възтясна ще ти е.

   – То да й кусурът! Като понаминеш къде нас тъдява, пак ше меним кошулите.

  И си влиза вътре у тях си, а Васил отива да свали потурите от тела. Изтърсва ги, обръща ги, щото досега са били наопъки, че да ги напече слънцето, пъхва се в тях, окача хавлията да съхне.

 Миналия октомври написа до заможен нашенец отвъд Дунава: "Всеки иска да живее свободно и да се наслаждава на Божията природа, иска да бъде човек". Сега, като занаближаваха март и април, като замириса на пролет, спомня си среща с един от роднините, мъж на средна възраст.

  – Майка ти изнемогва горкана – въси се онзи.
  – Аз що да сторя! – пресрещна го с дума.

  – Па грижи се! Син си й.

  – Други са ми мен дертовете.

  И човекът не посмя нищо повече да рече, само поклати глава и си отмина по пътя. Спомни си го ей тъй, както кротко си седеше и чуваше света наоколо. А отвътре се показа щерка му на стопанина.

  – Гозбата турена веке! – изчурулика, па се връцна на пета, та плитката й изсвистя. Отгоре на плитката – червена панделка, ама таквази мънинкамило да ти стане.

  Позасмя се, тръгна подире й.

  Хапна надве-натри и се залости в килерчето да проверява онези книги, дето му ги проводиха по едного от съседното село. В паница бе заръчал да му сипят сухи бобени зърна, черни и бели. Наметна върху си дебелата два ката аба с подплата от овнешка козина. Тежка бе дрехата, с качулка хем, дълга до подколенете, та бая тежеше, и той се сгуши в нея като в хралупа.

 През пенджерчето слънчев лъч се провря баш там, де бе положил тефтера. Провери, каквото провери, написа върху къс хартия що да сторят по-сетне, отде да дирят каквото ще им дотрябва, към кого да се обърнат. Не ги знае що за хора са, ала сметките им чисти бяха. Ни едно черно зърно не се наложи да употреблява. Обаче неопитни бяха, това поне личеше. Заръча да не си пишат накуп имената, ни длъжността, ни занаята. Само имота си да отбележат, кой какви животни дома си има и що може да свърши, кога дойде ред да вдигат "сватбата".

  Дорде да сколаса, и късият февруарски ден превали; скърши се, отмина на запад слънцето. Светеше, ама мижаво, та се наложи да палне газеничето. Надвечер рече: сполай и сбогом със здраве на стопанина и щерка му, тръгна да си ходи. Учудени бяха, че не остана да пренощува барем. Харни българи, кротки, мили, прибрани. Булката се споминала, та предпочете тази къща, че женурята не могат езика си да държат зад зъби. А пък момичето – хубавелка, същинска прасковка... Мислеше си за туй моме, за дяволитите му пъстри очета, докато сам възлизаше из последните бахчи и дворове, и кога рязко пое по скалистата пътека нагоре със сухите шубрачки на глога. Па му дойде изотвътре песента сам-сама на устните.

  И ей го, стъпя, муши се из драките и сам на себе си пее. Месечината – такава едра, като калайдисана медна тепсия лъщи горе насред небесния свод, дига се, катери се, та и песничката му обкрайчва сякаш със сребърен ширит и гайтани като в нашенска древна шевица от момина прикя.

    ПОСЛЕСЛОВ:



 Преобърнах си шкафовете да търся любимата му песен. Уж я имах нейде записана, но така и не я открих. Беше нежна, но и навяваща печал закачлива песен за момата, която... Да-а, за момата, която... Представят ни го като да е от камък изсечен, пък и той бил като нас от плът, много повече човек, че да го усетим ний, оредяващите му все повече сънародници, които още помним българския си нрав и корен.

 Историята на нацията е низ събития и личности. Личностите правят лицето на нацията, събитията очертават народната съдба. Наскоро в интервю по телевизията полумъж-полуюноша каза: "Народ, който не си знае историята, не заслужава да има бъдеще". Писателите ни от Вазов насам длъжни са се чувствали да изградят Пантеон от образи величави на българина, а кой знае защо много по-склонен съм да ловя вяра на публицистичната ярост и страст у Захарий Стоянов. Смятам, нам, българите, точно в днешното ни време на нагло отродничество, паническо бягство от всичко българско, от Родината, време на подлост и пладнешки грабеж ни липсва не точно героическият запев, не и автентичното свидетелство за живите герои с техните залитания и страсти, колкото жизнено ни е необходимо мимолетно макар докосване до онази – и нежна, и страховита в своята естественост, рядко срещана в модерните ни днешни времена, сила на духа, която българщината изплискала в снажните фигури на националната ни родна митология именно чрез всекидневния най-обикновен, дори скучен за повърхностен поглед делничен живот.

  Опитвам да оживя моята си представа за тези хора, без да снемам ореола им, но като се престорвам, че не го забелязвам. Защото те не са ни спуснати от небето, а са се пръкнали на света, развили се, израснали между такива, каквито сме всички ние – унижените и оскърбени, и все още тук оцелели най-обикновени, мачкани от продажната власт на мекеретата едва ли и четири милиона българи днес.

  Писан е послесловът на 25 февруари 1997 г. и не бих променил и буква от него. Странна е недомлъвката около Васил Левски – имал ли женски образ в сърцето, нямал ли! Не го виждам фанатичен, аскет и отшелник, отрекъл се от най-хубавото в живота, от сърцевината на всичко свидно и мило, от любовта. Оцветеният в синьо пасаж от настоящата историйка е точна реплика на Левски от писмо, която реплика отвори пред мен друг един, много по-интимен поглед към този така самотен, но и толкова строг наш учител.*

Пловдив –столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 23 oct. 2012 – edited by 18 fev. 2019
–––
* Васил носи гените на двата стари карловски рода: Караиванови по майчина и Кунчеви по бащина линия. Сред предците му са българите Драгой, Видул, Кръстил, Върли Гюро, Иван Тахчиев, Генчо, Васил Караиванов. Дядо му по баща – Кунчо, бил бояджия, има пет (седем) деца, които създават голяма челяд. Основателят на майчиния му род Кара Иван Тахчиев е каменоделец, майстор на чешми и калдъръми. Дядото по майчина линия Васил Караиванов има осем деца, сред които е и майката на Апостола: четирима сина и четири щерки.
   Синът на Кунчо Видолов Иван и дъщерята на Васил Караиванов Куна сродяват два рода, като раждат синовете Васил (1837-1873), Христо (1840-1870), Петър (1844-1881) и дъщерите Яна (1835-1913) и Мария (1847-1851). Бел.м., tisss.

БЪЛГАРИН

БЪЛГАРИН

Изпадам в плен на всякакви измами
и лъжат ме тъй, сякаш съм глупак,
по-доверчив от мен тук просто няма,
но бългaрин докрай оставам пак.

Купуват ме и ме продават, само
достатъчно е да им вярвам аз,
и може би в това е мойта драма –
срамувам cе да изкрещя на глас.

В съгласие у мен живеят двама –
наивник, но и влюбен, та напук
чувал жито заменям с наръч слама,
щом вадят ми душата със памук.

Тъй милозлив към тариката мазен,
пред грандомана – в смут, на колене,
не мога истински да ги намразя
или да им обърна гръб поне.

На всякакви небивалици вярвам,
крадеца да пожаля съм готов,
на лицемера с грозната му врява
 отвръщам с най-смирената любов

Ала каквото и да стане, зная –
щастливец съм, роден на този свят,
и чувствам се почетен като в рая,
където за мизерника е ад.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 30 оkt. 2008 – edited by 17 fev. 2019