Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 31 май 2017 г.

Ars Poetica – СМЪРТТА НА ЕДНА МУХА

СМЪРТТА
НА ЕДНА МУХА


Тя си летеше щастлива, безгрижна
и леко й беше на душицата книжна
сама да се храни с нектар или мърша,
така че да няма никога свършване,
да жужи,
да досажда,
закачливо да бръмка
у дома покрай масата или някъде вънка
над дървета разцъфнали,
над горски поляни,
край мочурища тъжни, от живота пияна –

пияна от зряло грозде, запръжки и сосове,
над вирнатите носове на мутри и босове
или пикираща над ушенцето
на сакатия старец или на детенцето,
което тича подир майка си като конче,
стиснало в ръчичка зелено клонче
от люляковия храст,

зад който едни влюбени
се прегръщат и се целуват като загубени
и поради огромното си вълнение
не усещат как се разваля времето
и значи, изведнъж
по тревите и по листата
плисва дъжд,
извива се вятър...

Тогава – решила да ги подсети,
мухата започва да им каца по носовете
и мъжът, разбира се, крайно изнервен,
обхванат от гняв, насекомото перва,
ррррррешително се навежда над земята
и там с пета размазва мухата,
която
нищо лошо – нали! – не беше му сторила.

И момичето вижда това... Ококорено,
озадачено,
естествено хълца и плаче,
не казва защо страда обаче.

И онзи ръб,
онзи тъп,
онзи убиец гаден
полека лапата си върху рамото й полага
и пита невинно с тенекиения си глас:

– Нещо неприятно ли ти сторих аз? 

Пловдив – културна столица на Европа за 2019 година

Plovdiv, 25 uli 1996 – edited 1 uni 2017

Публицистика – МИШО, ЮЛИЯ И... ДРУГИТЕ

МИШО, ЮЛИЯ 
И... ДРУГИТЕ
      
      13.03.1997

      Бил съм по-луд, по-злобен от фанфароните наоколо, но това беше покрито с непроницаем пласт от свенливост и тишина. Заралията Михаил Берберов (1934-1988) имаше слабост към това мое поведение. Въпреки разликата в годините ни (тринайсет), усещах го духом по-нежен, макар известен и много повече преживял.

     
За пръв път го усетих в хотелчето на Стоб край град Рила, когато местна жрица на културата, изкуството и любовта се лепеше по мене, докато Мишо я следваше по пети, без да обръща внимание на прехласнатия от нимбата му на известен писател съпруг-рогоносец… 

     Още поне пет случая ме водят до този извод.

     1. Когато някакъв млад поет, горе-долу на моя възраст, му лепеше тапети в антрето и кухничката, а пък аз долетях с 
жигулата от Пловдив да приказваме за мои си лични дертове и усетих, че му е не особено драго да го виждам в ролята на ухажвана особа.

     2. На Архангеловден 1985 година – на именния му ден, когато гостувах на семейството му в софийския квартал Павлово, без да знам, че му е празник. Когато в онази вечер се обадиха само двама по телефона да му честитят и вече към девет часа вечерта обнадежден внезапно в унилата обстановка рече: "Сега ще поканя един много хубав човек да разнообразим компанията" и по същия онзи телефон звънна на някого, и подир десетина минути на вратата цъфна Юлия*. "Запознайте се!" – прави галантен жест Мишо, пък Юлия ми се усмихва: "Ами ние вече се познаваме". 

Jores (1947)

     И после се качихме с хубавата Юлия на по-горния етаж да варим чай, един от шестнайсетте чешита вносен чай, който имала, и подир час и половина или може би подир два часа, след като ни чай, ни дявол... някъде към полунощ, чувам гласа на Мишо в слушалката: "Решавай къде ще спиш тази нощ! Щото не слезеш ли до десетина минути, удрям ключа на вратата".

     Като слязох, май се беше понапил; затири се към терасата
пред хола – а там като прожектор, като лице на млада жена над Витоша светеше огромна месечина, и като ръкомахаше, с тенекиен глас Мишо заговори на месечината за човешката неблагодарност. Естествено много добре разбирах за кого говори, разбирах, че говори за мене, но не взех да се извинявам, само го успокоявах с гузен и затова пък звънлив, преливащ от щастие глас, че нищо, ама нищичко не се е случило, за което да се притеснява, че там горе, през един етаж над същия хол като хола на неговия апартамент сме обсъждали стихове, изкуство ивъобще, бъбрили сме си само за изкуство, демек: приказвали сме си с дяволитата Юлия, позната ми от общите ни студентски години в университета, за крайно интересната картина на пловдивския художник Владимир Щербак (1947)**, която Юлия наскоро купила за триста лева, представяш ли си, за някакви си триста лева, а пък аз я заяждах, че картината на художника Щербак и с краката наопъки да я обърнеш, пак никак зле не стои на стената, и това може само да я изпълва с гордост, че е успяла да си я купи тази толкова ценна живописна цапаница!

     А той, като ме изслуша внимателно, продължи подхванатия монолог: "Това сме ние, българите! Българинът е кръгъл неблагодарник. Даваш
му комат хляб да не пукне от глад, и първата му работа, когато се наяде, е да ти захапе ръката". След това, заекващ от изпития коняк и като посочи розовобузата месечина над Витоша, рече: "Ти си с-с-социален поет. Добър си, обаче си с-с-социален. Пък аз съм транс-с-с-це-ден-тален. Ама що ли се занимавам с тебе, да ме пита човек!"

Младият Михаил Берберов (1934-1988)

      Като се прибрах на другия ден у дома в Пловдив, първата ми работа бе да се спусна като лешояд към Речника за чуждите думи в нашия български език: що ще рече "трансцедентален". Тъй де, дали "социален поет", което инак не стои зле, да не го приема за обида?

    3. На погребението на баща му Ангел, към когото не криеше неприязненото си чувство в разговорите ни.
Реши, че именно моя милост трябва да произнесе надгробното траурно слово за баща му Ангел, въпреки че неговият баща ми бе почти непознат. 

     И тогава там, в пловдивските централни гробища край големия булевард, по който прелитаха колите на турските гастарбайтери, идещи претоварени с багажа и дечурлигата си откъм Западна Европа на път към своята родна Анадола, пред трийсетина непознати с интелигентно-печалните им физиономии рекох няколко приказки: за следите в росата, по която току-що е преминал човек, и които следи изчезват в
хубавия слънчев ден както се стопяват спомените по отишлия си от живота. Но... тук замълчах като истински артист, едва затаил ехидна усмивчица заради клишето, което предстои да изрече: Но остават децата на този отишъл си от нас човек, в чиито дела той продължава да живее.

    4. На маса насред кафенето на СБП (прословутия наш Съюз на българските писатели), улица "Ангел Кънчев" 5 в София, когато пред петима-шестима зяпнали го в уста отчаяни поклонници – начеващи, но не дотам млади, поети Мишо, доста фиркан, заби пръст в гърдите ми, пък с другата лапа ме гушна и ме тупа по рамо (единствен от цялата тържествена компания не пиех, че жигулата я бях паркирал наблизо, край Американското посолство на пъпа на София, даже имах наглостта да уговоря постовия – височък момък в новичка униформа, да й хвърля по едно око на безценната ми жигула.): "Виждате ли го ей тоя! Аз го виждам от трибуната на Писателския съюз да сече с думи като с меч, млад и красив".

    Ирония ли бе, шегичкаили фанфаронщина?

     5. Когато с Иван Сарандев в редакцията на някогашната "Народна култура", вестника на Тодор Абазов или на Иван Руж, обсъждаха дали
си струва риска да вървя учител в непознатата Добруджа и подир мнението на Иван, че не бива да оставам даскал повече от една учебна година и че даскалуването е въртене на изтъркана грамофонна плоча, т.е. смърт за литературния талант, е-е на! гледай Йовков (Пак някакво тяхно театро!), Мишо рече: "Остави го. Нека върви. Той знае какви ги върши. Имам чувство, че зад гърба му са много хора". Става мухабета в редакционната им светая светих на третия етаж през дъждовната есен на 1971 г.


     Никой не е бил зад гърба ми, но милият приятел Мишо все пак се оказа прав, сега разбирам. Зад гърба ми е непресъхващата трагична памет на Българския ми корен: от изкланите до крак през Април 1876 г. мои предци от заможния Хаджирендафилов род в разграбена и потънала в руини Перущица до петима братя и четири сестри от Керемидовия род (имали керемидарна край село). Керемидови са от четирите рода, побягнали от клането в някогашната столица Търново, за да вдигнат манастира "Св. Никола" в полите на Средна гора, над реката Тополница, след като първом си устроили дом и черква сред селище с многозначителното име Калугерово.

         07.04.1997

       Започнах част ІІ от "Историйките на ученика Ламски". От една страна, това са бръщолевеници на 11-годишен хлапак, от друга – весели сюжети за кеф, от трета страна – философска проза за нещата от живота.



     Пеньо Куков (1948), колега и приятел, ми бе миналата седмица на гости; чете оттук-оттам ръкописа, след като го беше чел вече у дома си, и каза нещо такова, в смисъл: оприличи "Ламски" на стълба, при която детенцето-читател остава на нивото на очевидностите, а колкото повече преживял е четящият човек, толкова по-навътре ще е при тълкуване на безобидните наглед историйки, взети направо от живота в България в годините на всеобщия хаос след Десети ноември.

       09.04.1997

       За да усетиш вкуса на плода, трябва да го нараниш. Дали и с човека отсреща не е тъй?   

     Кой е правият? Стоичков – че не пожела да участва в "националния" отбор на циника лаладжия "академик" Иван Славков (1940-2011)***? Или Христо Бонев Зума (1947), пловдивчанин, треньор на националния ни отбор? Нито единият, мисля си; защото спорът е на друга плоскост: талантливият да се остави ли да го употребяват мафиотите, или да прати наглата им самодоволна пасмина по дяволите.

     Този мой многострадален народ най-сетне трябва да се научи да отбира що е то жито и що е къклица, плява. Пък ако не вижда разлика между иванславковци, обсадили върховете на властта, и обикновения унижаван гражданин, да страда. Хак му е!

     
С всичките си изцепки, фасони и простотии футболистът Христо Стоичков (1966) си остава емблема на коравия Български характер: борбен и рязък, дълго премълчава, преди да избухне, преклонен, изпълнен уж с почит, а пламтящ жив въглен в непалено от три дни огнище.

Пловдив  европейска културна столица 2019

 
Plovdiv, 1997 – edited 1 uni 2017
____
* По онова време Юлия водеше в Софийския университет лекция по Украйнска литература.
** Вж. http://www.artprice.bg/autor_details.php?act=data&elem_id=272
*** Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%BA%D0%BE%D0%B2