Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 4 декември 2017 г.

Story – ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (прод.ІV)

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (6.)

    От форума:

   – Откъде знаеш, че Умберто Еко си е поставил за цел да ни отведе "във високите сфери на духа" и да ни покаже стойностното и фалшивото там, каквото и да значи това? Може би човекът се забавлява, пишейки по този начин, както аз, четейки го, се забавлявам?


    – Не съм бил випускник на Ленинградския висш идеологически институт, та ми липсва увереност да твърдя, че притежавам монопол върху истината. Мнението ми e пристрастно, ограничено от предразсъдъци и вероятно несправедливо. Не съм против любимият Ви роман да бъде възприеман като интелектуална дъвка за печални зимни периоди от живота, но как да се справя с неприятния си нрав, като схоластиката, и най-паче схоластичната ирония не ме радва? Чувам за съвършено нов тип двугърба камила, демек, за вид ирония над схоластичното средновековно мислене, предвид някогашните прогресивни процеси на Католическата инквизиция. Уважаемият проф. Умберто Еко пише именно за този период от вчерашния ден на Европейската цивилизация. Допада ми, например, ироничната пародия "Параграф 22" на Джоузеф Хелър (1923-1999) – кажи-речи, връстник на някакъв дърводелец от Харманли, неизвестния за света Кирил, баща ми. Допада ми и книгата на родения в Англия Дългас Ноел Адамс (1952-2001) "Пътеводител на галактическия стопаджия", почти мой връстник, особено първата третина на "Стопаджията", преди авторът да захване да се повтаря и да преиграва. Ще се радвам, ако посочите и други солидни основания да започна като Вас да се забавлявам с романа "Името на розата". 

    Радвам се, че се обадихте. Поздрав от Пловдив, крайния квартал зад гетото!

    07.02. 2002. (продължение)

    Авторът Умберто Еко окупирал всякакви възможни подходи, и пак е неясен, може би понеже му липсва смирение, а суетността му е в по-обилно количество. Не обичам, когато идеята измества преображенията на реалността. Също не обичам и тенденциозната, позната от реалния социализъм-комунизъм у нас назидателна, възпитаваща широките народни маси... хе-хе! – казионна партийна литература. Живият, пулсиращ, тръпнещ от страсти живот ми е по-мил.

    Добрият роман би трябвало да зарежда с жизненост, не със суховати красиви идеи. Оптимизмът в личен план не може да се логаритмува като стройна абстрактна материя. Ърнест Хемингуей (1899-1961) пише романа "Сбогом на оръжията", когато е 28-29-годишен; Умберто Еко публикува "Името на розата" в 48-та си година. Дали възрастта оказва влияние върху стила? Влияят ли преживяното, натрупаният опит, наслоилата се рутина? Иисус в плътското си превъплъщение на земен човек и в зенита на ходенето си сред човеци, според легендата, е 33-годишен. Състоянието на духа, свежестта на сетивата, привикването с ритъма и изненадите на битието не влияе ли върху начина, по който говорим, обсъждаме, пишем текстовете си?

    Приятелят Емил
*, имам това чувство понякога – на моменти, докато седим на маса и си пием кафето, го усещам поне с петнайсетина лазарника по-млад от мен, когато според фактите е обратното, по-млад съм от него с цели 15 години. Тъй че и възрастта като аргумент не звучи меродавно.

    - - - -

    Разправя ми днес колега... с жар, присъща на младите жени, как посрещнал изневярата на жена си неин познат, колко потресен, разколебан, съсипан бил; ненавиждал, от една страна, неверницата, от друга – страстно, чисто по плътски продължавал да я желае.

    – И аз какво да го посъветвам? – пита леко патетично; бъбрим на четири очи в учителската стая. – Какво да го посъветвам, когато е така отчаян горкият, а не знам как да му помогна?

    – Той трябва да й е благодарен – отвръщам хладен като ледено кубче в чаша уиски, – не да я мрази. Понеже честно все пак го уведомила, че си тръгва, а не го заблуждава, отказала му да си играе повече с тялото й. При телесните двубои и страст във взаимоотношенията между мъж и жена нещата не са ли пределно ясни? Не го допуска до себе си, защото е престанала да го обича.

    – Какво говориш! – възкликна неприятно изненадана. – Като жена, не мога да я оправдая. Постъпила е жестоко с човека. Толкова е умен, ерудиран, интелигентен!

    – Подскажи му да пробва да си представи, че съпругата му се върнала. Знам такива случаи... И ще си възстанови ли доверието?! Тъй че нека си преболедува болката; налага се сам да извърви пътя през тресавището. И когато усети твърда земя под нозете, ще прогледне, че от живота му си е отишъл предател; и тогава би трябвало да се усети свободен, освободил се както афроамериканец в Тексас от своята Голяма фалшива представа за демокрация.

    – Невероятно! Това пък не ми е минавало през ум – възкликна симпатичната ми събеседница.

    – Най-добре ще направи да й благодари, като я заведе на ресторант – добавям  сериозен. – Да се постарае да не я мрази. А ако може... обаче не съм сигурен дали ще може... нека опита да погледне към нея с любов.

    – Що-о-о? От къв зор... с любов? – толкова се изненада чаровното момиче, че мина на жаргон.

    – Защото – отвръщам все така хладно – хубостницата му е решила може би най-съдбоносния за нормален мъж проблем: коя да чука (изречено и от моя страна на жаргон). Човек не бива да живее в лъжа. Жените сте по-решителни в такива случаи. Взаимната им привързаност на онези двама се изчерпала. Жената е права, а него му е нужно време да разбере и да престане да издава съдебни постановления сред общите им приятели и близки.

    Ако беше попитала как човекът да погледне с любов онази, която вече не обича (а плътски желаел, ръбчото му с ръбчо), щях да й река: когато спре плътта да жали по някого, не е невъзможно да го приемеш като всеки друг на света, "любов" вече ще значи: уважение, разбиране, опрощаващо внимание.

    – О, но той много страда! – рече тя и се зае да навива на показалеца си крайче от дългите си сламеноруси коси. – Никога не бих предположила. Те бяха толкова задружни, толкова здраво семейство бяха! Планираха да се преселят в Канада и там да се устроят, представяш ли си?

    – Представям си. А защо нещастният избрал да хленчи на твоето крехко рамо? – любопитствам нехайно. – Как мислиш, това хленчене пред теб случайно ли е?
**

   
14.02.2002. 

    Като казвам: липсва му възпитанието, което се получава в семейството от най-ранна детска възраст... Та като казвам това по повод новия любим на Re., опитвам да заобиколя точната дума "безнравствен". Бъбрим на чаша кафенце в хола с Re.; тя грее пред мен. Качила нозе на табуретката, изтегнала ми се е върху червения ми плюшен диван отсреща. Като чу това, усетих – сви се изведнъж като пружина, стана и отиде в кухничката да мие кафената си чашка. 

    – Тръгвам! Не са ми приятни такива приказки. Сега вече съм убедена, той е Човекът! Мечтала съм си цял живот за такъв мъж, който...

    – ...Който на всеки петнайсет-двайсет минути да те проверява къде си, какво правиш, какво мислиш, какво чувстваш – доколкото ми е възможно, с привидно равнодушие довършвам думите й, макар отчаян, че явно не съм мечтаният мъж.

    – Точно така! – долита гласът й вече от антрето.

    Скачам да я изпратя до асансьора. 

    – Ще ти се обадя някой друг път, като не си в злобно настроение – усмихва ми се като учтива медицинска сестра над леглото на умиращ, махна с ръчица, проеча звънливото й колоратурно сопрано: – Чао, Жоро!

     Та преди час, значи, чувам късо позвъняване, подраскване и почукване по вратата. Беше влязла, събула се беше като у дома си, окачи си кожухчето на закачалката, тръгна из стаите:


    – Я, да проверя променил ли си тук нещо. Ха, нищо не е променено! – И подир минутка-две: – Как си? Какво я караш без мен?

    –  Нали знаеш – казвам унило, – чета, ровя из бумащини, графоманствам, т.е. пописвам туй-онуй.

     Като предложих да направя кафе, отсече:

     – Остави! Кафето аз ще го направя. Ти не го правиш толкова хубаво като мен.

    И значи, седнали бяхме вече в хола и от приказка на приказка стигнахме до заядливата ми фразичка, че новият й приятел е невъзпитан, липсва му, казано с две думи, домашно възпитание, колкото и с добри обноски да бил, както ми го представя. Това бе вчера сутринта. Час по късно запътил се бях към училището. Купих по пътя цигари, купих и голям шоколад; помислих си: дали да не си го разделя с нея. Звъня й, вървешком от коридора; о
тговаря ми и тя по джиесема:

    – В детската градина съм, работя.

    – Добре – казвам, и приключваме.

    Половин час по-късно чета есемес: "Благодаря ти, че се сети за мен! Ти си ми близък по много особен начин! Само дето не знам защо опитваш да ме засегнеш. Нищо..." Отвърнах след час колебания тип Страданията на младия Вертер: "Най-близкият човек си ми. Стипчива е любовта". В прав текст казано, изтрепахме се вчера следобед да демонстрираме обноски и домашно възпитание.

    Записвам тези неща, минало е едва денонощие. Денят весел, слънцето напича. Празник на влюбените е, Свети Валентин по католишкия календар. И ми се върти из ума: обичам ли я? Добре ли е да ме вълнува онази, която ме е зарязала? Не съм я канил да ми гостува. Дори не ме предупреди, че ще идва. Но ай, как й се зарадвах; приех я като най-близкия ми на света човек. Жена, Господи! И то каква жена! Иначе неприятните въпроси са си неприятни въпроси; мога да замълча, да не подхващам за нас и прочие, но когато ми навират в муцуната очевадна*** несправедливост, как да се съглася, как да съм кротък слушател на сантиментални глупости?

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 4 dec. 2017
___
* Емил Калъчев (1932-2013), вж. https://literaturensviat.com/?p=94090
** Познал съм. Не мина и година след разговора ни в учителската стая, онзи хленчещ образ я поканил за съпруга и тя тутакси се съгласила.
*** Думата "очевадно-очевадна" била ярък знак за деформираното ни "комунистическо" съзнание, според лъже-философ-психолог и гений, обявяващ се под скромната табела, която актуализира крилата фраза на римлянина Марк Порций Катон Стари (234 пр.н.е.-149 пр.н.е.):
Освен това аз, Еди кой си, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен… Бел.м., tisss.