ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1486.)
Ще се обърна предварително с молба към читателя: нека да не ме обвинява, ако не изложа изчерпателно едно по едно всичките им дела, а ги посъкратя: защото не пиша историческо съчинение, а животопис, и защото не непременно в най-великите дела се разкрива добродетелта или порочна нечия натура. В нещо дребно, в незначителна уж фраза или шегичка човешкият характер често се проявява далече по-ясно, отколкото в кърваво сражение, в сблъсъка между огромни армии и обсади. Както живописeцът, например, улавя характера по чертите на лицето и по израза на очите, без да обръща внимание върху останалите части на тялото, тъй и на мен трябва да ми се позволи да наблюдавам по-скоро изявите на душата, и чрез тях да пресъздам живота, а военните подвизи оставя на други автори. – Плутарх, "Животопис на Александър Македонски"
7 uli 1998
Във филма "Томас Бекет" с актьорите Ричард Бъртън (1925-1984) и Питър Питър О`Туул (1932-2013) кралят Хенри ІІ погубва духовния си брат, архиепископа на англиканската църква*. Първо го умъртви, сетне го въздигна, тържествено го обяви за светец и палеше дебели владишки свещи в най-величествения християнски храм на Средновековна Англия под иконата му. Тази тъмна сфера на духовното винаги е била минирана с лицемерие и тържествени предателства. Печатарят от селището Рогош, Пловдивско, може и да бъде крал на Средновековното кралство Англия; ала да не пропусна: нито желая, нито ме изкушава участта да ме обявят за светец – твърде си обичам живота със сладостите и горчилките му, та категорично това е една от причините. А и у мен си имам доста дяволи и дяволчета с рога и копита, не ми се нравят крайни определения: Добро и Зло са ми преплетени, и това диалектическо противоречие в единството захранва човешкия ни свят с жизненост. Крайна степен на разочарование у мен е да зарежа когото и да било сред приятелите-предатели, което ще рече: да спра да го мисля и да го обсъждам.
Основното, на което си подчиних живота след онзи септември на 1981 г., когато за критичен репортаж ме изгониха от редакцията на младежкия пловдивски вестник, направиха ме даскал, бе да пиша за всичко онова, което българите по потекло и манталитет преживяваме, ала като че няма кой да го съобщи първо на самите нас, след това: на другите. Нормално е властващите и у нас да окупират вестниците, радиото и телевизията, и микрофоните. Естествено е талантливите и интелигентни мъже и жени да въртят задник, да се умилкват около пищните трапези на властта. Също толкова естествено е храбри и изящни довчера мечтатели-идеалисти да се превръщат в лицемери и гадни деспоти. Ами че това се случва дори с високо надарени персони в Българския пантеон, като Стефан Стамболов (1854-1895), Захарий Стоянов (1850-1889)**. От друга страна, истината за всякакъв род предателства към Отечеството най-естествено е рано или късно да излезе наяве. И не т.нар. нация или електорат, а обикновеният унижаван и оскърбяван мой брат по участ е стопанин на затъналото до вежди в чалга-простотия и шарланено мазни турски сериали Отечество.
Талант е едно, нравственост – съвсем друго... Идеалният вариант е гордият талант и високата нравственост хармонично да се съчетават в отделна личност, но колко са примерите за това щастливо съжителство, питал съм се многократно. Питали са се и стотината години преди мен личности с много повече основание – понеже и много по-издълбоко са познавали българската, пък и изобщо – човешката душа. Идат ми наум титани в Българската литературна класика, като да речем, озадаченият изследовател на биографии сред българските националреволюционери Иван Вазов (1850-1921), или наблюдателният тънък изследвач на опакия ни български манталитет Петко Р. Славейков (1827-1895). Да казвам ли, колко тези двама били озадачени от наглостта, безсрамието и алчността, и особено – от грандоманията у съвсем не случайни личности от нашето близко минало... Подобно разочарование ще видим и у Елин Пелин (1877-1949), когато пише прескокналата комай столетие фраза, че – ако да има гений сред нас, българите, това ще да е Геният на завистта.
СЪСЕДЪТ
Снощи съседът разправи как преживял двата си инсулта (мозъчен удар от съсирек). Събужда се сутринта и половината част от тялото отказва да му се подчинява, изгубил усет за болка и прочие. След това две седмици прекарва в интензивното отделение на системи. Любопитно ми се стори, че предните дни, както казва усмихнат, бил в тонус – уредил си интимна среща, която не се състояла, само за да се съобрази с присъствието на госпожа съпругата си този ден у дома... Може би на подсъзнателно ниво възпрепятстването на могъщия напор на животинското в сексуалния му мъжки нагон да е дало откат навътре, която енергия иначе ще да е била предназначена да се излее навън. И това го е блокирало, тръгнало е да руши. Както при сринала се язовирна стена, когато милиони кубически метра водна стихия би се устремила да ломи всичко по пътя си. Така и силната амбиция обгаря като пожар човека отвътре, и тогава бесовете му изригват неудържимо. Изводът ли?! Горко на победителя, постигнал Пировата си победа. Алчният, в крайна сметка, сам себе си унищожава.
По природа сме създадени да живеем уравновесено, и хармонията е сработване на противоречивите сили, които ни изпълват с прилив на жизненост. Древните мъдреци я наричат нирвана, съзерцание, dolce far niente***. Втурвайки се към целта, висше постижение е да не забравяш, че самото живеене е далеч по-важно от всяко насилено постижение и успех на всяка, на всякаква цена. Опозицията Нация – Власт точно в този пункт се разминава с хармоничното цяло. Властта е непостоянна величина – за разлика от обикновения, наглед скучен еднообразен стил на живеене. Но кой да ни научи на изкуството да се живее? Иисус от плът, минал сред множество, обладано от бесове, всъщност е твърде кротък външно по стила си на живеене. Ходи пеш или покачен върху магаренце, разговаря, поучава, храни се или спи, на моменти се усамотява далеч от хорската суетня. От раждането, което си е чудо на чудесата, до смъртта зависим от своя дух. Духът ни върши чудесата си, но не и на тласъци, не и на подскоци, а спокойно, естествено, какъвто е нормалният сърдечен пулс, както е нормалният ритъм при дишане. "Учудва ме" означава "изненадва ме неумението да приема естествения ход на нещата", т.е. нещо не съм видял, "себе си съм излъгал", което ще рече – причината за неуспеха ми съм си преди всичко аз... Философията, всъщност, се основава върху любопитството спрямо човека. Идеологиите и философските школи, и религиите са идеални схеми, от една страна: за умение да се управлява множество, от друга – като лично послание към отделния човек, как да си подреди приоритетите в живота, как да ги степенува. Идеологиите винаги обслужват междуличностните зависимости, а религията – вътрешните духовни пространства: Вяра, Надежда, Любов, Истина, Съвест, Смисъл, Цел на живота, Мисия. Тоталитарното общество заимства от структурата на Религиозността, но това е само повърхностен белег, едва прикриващ строгата последователност в практиката.
Т.нар. консеквентност, т.е. причина-повод-действие -краен резултат, е сърцевина на Идеологията. Религията пък, като разчита преди всичко на Вярата, с други думи казано, като се опира на Безусловното ни доверие, въобще не се интересува от хронологичната подредба на живота и света. Защо Христос спасява Мария Магдалина от поругание! Защото допуснала любовта да пренебрегне Закона и Традиционното правило, или защото е естетически субект – жизнена и знойна, изкусителна жена... или защото е очарователен грешникът, разчупващ стереотипното?! Защо ли си мисля, че е заради второто – тя може да зачева и да ражда живот, склонна е и да изкушава, но и да бъде изкушавана. Бог-отец по-вероятно би я умъртвил, защото мерките Му са ограничаващи, фиксиращи, окончателни. За Иисус животът е проекция, и нищо съществуващо в този живот не бива да се погубва. Христос допуска правото на човека да се развива и сам да се променя според вътрешната своя логика. Обратното, Богът-отец изрича гръмогласни закани, отнася се към човешкото същество като към кукла от тръстика и слуга, подчинен да следва логиката, волята на Върховния суверен. "Бой се от Бога, почитай царя", както с негодувание отбелязва Христо Ботев (1847-1876) в сатирата си "Борба".
По обяд печатарят от Рогош ме очакваше пред павилиончето на афганистанския ми приятел Маруф. Донесъл ми отпечатаните на коли страници 1-18, 127-144 и 55-90. Три пропуска откривам, докато мимоходом, набързо прелистям свитъците. Разбрахме се да изчака, докато му осигуря офсетовата финландска хартия за допълнителните сто екземпляра към тиража от 150-те. Сутринта му се обадих и за грешки на стр. 130 и 140. За да изляза от ситуацията с грешките, които не бих могъл да оправя, понеже са вече преснимани на работните плаки, написах текст към къс хартия, който да се подпъхва в страниците. Ей го текста!
"За да се премята "непохватно" по арената на цирка, предизвиквайки лудешкия кикот сред публиката, клоунът до съвършенство трябва да владее баланса, нужен на атлета, акробата, жонгльора, мускулестия гимнастик... Коректорите на един от най-престижните вестници в Обединеното кралство**** в редакторското каре отбелязват колко са правописните грешки в поредното издание само за да доставят кеф, удоволствие у претенциозния читател, който – четейки, би се зарадвал сам да открие грешките. Авторът, докато коригираше книгата и за да не утежнява работата на печатаря, остави непоправени промъкналите се няколко досадни правописни и пунктуационни грешки. В следващи издания естествено не ще ги има, ала няма ли да се изгуби чарът при четенето, ако всичко е неприлично безпогрешно! Четенето, както и животът, впрочем, е игра; да им се полюбуваме, както е и при всяка детска игра! 7 юли 2004 г. Авторът".
Следва
* Вж. http://historynakratko.blogspot.bg/2015/12/ii.html
** Знам епизод, когато властникът Захари Стоянов (1850-1889) праща бележка с категорично нареждане до чиновника Алеко Константинов (1863-1897) в подчинено на правителството му държавно ведомство – пряко всякаква представа за нравственост, да бъде бастисан опозиционен вестник, че си позволил редакторът му да огласи за далавери във високите етажи на държавата. То новина ли е за нас, българите днес, питам се!Властващият Главен прокурор на Република България Иван Гешев по скалъпен сценарий, чрез обвинение прати в Сливенския женски затвор две млади жени високо квалифицирани жени, за назидание пред всеки, който би нарушил статуквото сред вечно побеждаващите на всякакви избори кандидати на партията ГЕРБ.
**** UK (Великобритания).
.jpg)
.jpg)
