вторник, 16 януари 2024 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1486.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1486.) 

  Ще се обърна предварително с молба към читателя: нека да не ме обвинява, ако не изложа изчерпателно едно по едно всичките им дела, а ги посъкратя: защото не пиша историческо съчинение, а животопис, и защото не непременно в най-великите дела се разкрива добродетелта или порочна нечия натура. В нещо дребно, в незначителна уж фраза или шегичка човешкият характер често се проявява далече по-ясно, отколкото в кърваво сражение, в сблъсъка между огромни армии и обсади. Както живописeцът, например, улавя характера по чертите на лицето и по израза на очите, без да обръща внимание върху останалите части на тялото, тъй и на мен трябва да ми се позволи да наблюдавам по-скоро изявите на душата, и чрез тях да пресъздам живота, а военните подвизи оставя на други автори. – Плутарх, "Животопис на Александър Македонски"

    7 uli 1998

                               КНИГАТА (3.) продължение 

  Във филма "Томас Бекет" с актьорите Ричард Бъртън (1925-1984) и Питър Питър О`Туул (1932-2013) кралят Хенри ІІ погубва духовния си брат, архиепископа на англиканската църква*. Първо го умъртви, сетне го въздигна, тържествено го обяви за светец и палеше дебели владишки свещи в най-величествения християнски храм на Средновековна Англия под иконата му. Тази тъмна сфера на духовното винаги е била минирана с лицемерие и тържествени предателства. Печатарят от селището Рогош, Пловдивско, може и да бъде крал на Средновековното кралство Англия; ала да не пропусна: нито желая, нито ме изкушава участта да ме обявят за светец – твърде си обичам живота със сладостите и горчилките му, та категорично това е една от причините. А и у мен си имам доста дяволи и дяволчета с рога и копита, не ми се нравят крайни определения: Добро и Зло са ми преплетени, и това диалектическо противоречие в единството захранва човешкия ни свят с жизненост. Крайна степен на разочарование у мен е да зарежа когото и да било сред приятелите-предатели, което ще рече: да спра да го мисля и да го обсъждам.

   Основното, на което си подчиних живота след онзи септември на 1981 г., когато за критичен репортаж ме изгониха от редакцията на младежкия пловдивски вестник, направиха ме даскал, бе да пиша за всичко онова, което българите по потекло и манталитет преживяваме, ала като че няма кой да го съобщи първо на самите нас, след това: на другите. Нормално е властващите и у нас да окупират вестниците, радиото и телевизията, и микрофоните. Естествено е талантливите и интелигентни мъже и жени да въртят задник, да се умилкват около пищните трапези на властта. Също толкова естествено е храбри и изящни довчера мечтатели-идеалисти да се превръщат в лицемери и гадни деспоти. Ами че това се случва дори с високо надарени персони в Българския пантеон, като Стефан Стамболов (1854-1895), Захарий Стоянов (1850-1889)**. От друга страна, истината за всякакъв род предателства към Отечеството най-естествено е рано или късно да излезе наяве. И не т.нар. нация или електорат, а обикновеният унижаван и оскърбяван мой брат по участ е стопанин на затъналото до вежди в чалга-простотия и шарланено мазни турски сериали Отечество.

  Талант е едно, нравственост – съвсем друго... Идеалният вариант е гордият талант и високата нравственост хармонично да се съчетават в отделна личност, но колко са примерите за това щастливо съжителство, питал съм се многократно. Питали са се и стотината години преди мен личности с много повече основание – понеже и много по-издълбоко са познавали българската, пък и изобщо – човешката душа. Идат ми наум титани в Българската литературна класика, като да речем, озадаченият изследовател на биографии сред българските националреволюционери Иван Вазов (1850-1921), или наблюдателният тънък изследвач на опакия ни български манталитет Петко Р. Славейков (1827-1895). Да казвам ли, колко тези двама били озадачени от наглостта, безсрамието и алчността, и особено – от грандоманията у съвсем не случайни личности от нашето близко минало... Подобно разочарование ще видим и у Елин Пелин (1877-1949), когато пише прескокналата комай столетие фраза, че – ако да има гений сред нас, българите, това ще да е Геният на завистта.

СЪСЕДЪТ

  Снощи съседът разправи как преживял двата си инсулта (мозъчен удар от съсирек). Събужда се сутринта и половината част от тялото отказва да му се подчинява, изгубил усет за болка и прочие. След това две седмици прекарва в интензивното отделение на системи. Любопитно ми се стори, че предните дни, както казва усмихнат, бил в тонус – уредил си интимна среща, която не се състояла, само за да се съобрази с присъствието на госпожа съпругата си този ден у дома... Може би на подсъзнателно ниво възпрепятстването на могъщия напор на животинското в сексуалния му мъжки нагон да е дало откат навътре, която енергия иначе ще да е била предназначена да се излее навън. И това го е блокирало, тръгнало е да руши. Както при сринала се язовирна стена, когато милиони кубически метра водна стихия би се устремила да ломи всичко по пътя си. Така и силната амбиция обгаря като пожар човека отвътре, и тогава бесовете му изригват неудържимо. Изводът ли?! Горко на победителя, постигнал Пировата си победа. Алчният, в крайна сметка, сам себе си унищожава.

  По природа сме създадени да живеем уравновесено, и хармонията е сработване на противоречивите сили, които ни изпълват с прилив на жизненост. Древните мъдреци я наричат нирвана, съзерцание, dolce far niente***. Втурвайки се към целта, висше постижение е да не забравяш, че самото живеене е далеч по-важно от всяко насилено постижение и успех на всяка, на всякаква цена. Опозицията Нация – Власт точно в този пункт се разминава с хармоничното цяло. Властта е непостоянна величина – за разлика от обикновения, наглед скучен еднообразен стил на живеене. Но кой да ни научи на изкуството да се живее? Иисус от плът, минал сред множество, обладано от бесове, всъщност е твърде кротък външно по стила си на живеене. Ходи пеш или покачен върху магаренце, разговаря, поучава, храни се или спи, на моменти се усамотява далеч от хорската суетня. От раждането, което си е чудо на чудесата, до смъртта зависим от своя дух. Духът ни върши чудесата си, но не и на тласъци, не и на подскоци, а спокойно, естествено, какъвто е нормалният сърдечен пулс, както е нормалният ритъм при дишане. "Учудва ме" означава "изненадва ме неумението да приема естествения ход на нещата", т.е. нещо не съм видял, "себе си съм излъгал", което ще рече – причината за неуспеха ми съм си преди всичко аз... Философията, всъщност, се основава върху любопитството спрямо човека. Идеологиите и философските школи, и религиите са идеални схеми, от една страна: за умение да се управлява множество, от друга – като лично послание към отделния човек, как да си подреди приоритетите в живота, как да ги степенува. Идеологиите винаги обслужват междуличностните зависимости, а религията – вътрешните духовни пространства: Вяра, Надежда, Любов, Истина, Съвест, Смисъл, Цел на живота, Мисия. Тоталитарното общество заимства от структурата на Религиозността, но това е само повърхностен белег, едва прикриващ строгата последователност в практиката. 

  Т.нар. консеквентност, т.е. причина-повод-действие -краен резултат, е сърцевина на Идеологията. Религията пък, като разчита преди всичко на Вярата, с други думи казано, като се опира на Безусловното ни доверие, въобще не се интересува от хронологичната подредба на живота и света. Защо Христос спасява Мария Магдалина от поругание! Защото допуснала любовта да пренебрегне Закона и Традиционното правило, или защото е естетически субект – жизнена и знойна, изкусителна жена... или защото е очарователен грешникът, разчупващ стереотипното?! Защо ли си мисля, че е заради второто – тя може да зачева и да ражда живот, склонна е и да изкушава, но и да бъде изкушавана. Бог-отец по-вероятно би я умъртвил, защото мерките Му са ограничаващи, фиксиращи, окончателни. За Иисус животът е проекция, и нищо съществуващо в този живот не бива да се погубва. Христос допуска правото на човека да се развива и сам да се променя според вътрешната своя логика. Обратното, Богът-отец изрича гръмогласни закани, отнася се към човешкото същество като към кукла от тръстика и слуга, подчинен да следва логиката, волята на Върховния суверен. "Бой се от Бога, почитай царя", както с негодувание отбелязва Христо Ботев (1847-1876) в сатирата си "Борба".

  8 uli 2004

  По обяд печатарят от Рогош ме очакваше пред павилиончето на афганистанския ми приятел Маруф. Донесъл ми отпечатаните на коли страници 1-18, 127-144 и 55-90. Три пропуска откривам, докато мимоходом, набързо прелистям свитъците. Разбрахме се да изчака, докато му осигуря офсетовата финландска хартия за допълнителните сто екземпляра към тиража от 150-те. Сутринта му се обадих и за грешки на стр. 130 и 140. За да изляза от ситуацията с грешките, които не бих могъл да оправя, понеже са вече преснимани на работните плаки, написах текст към къс хартия, който да се подпъхва в страниците. Ей го текста!

  "За да се премята "непохватно" по арената на цирка, предизвиквайки лудешкия кикот сред публиката, клоунът до съвършенство трябва да владее баланса, нужен на атлета, акробата, жонгльора, мускулестия гимнастик... Коректорите на един от най-престижните вестници в Обединеното кралство**** в редакторското каре отбелязват колко са правописните грешки в поредното издание само за да доставят кеф, удоволствие у претенциозния читател, който – четейки, би се зарадвал сам да открие грешките. Авторът, докато коригираше книгата и за да не утежнява работата на печатаря, остави непоправени промъкналите се няколко досадни правописни и пунктуационни грешки. В следващи издания естествено не ще ги има, ала няма ли да се изгуби чарът при четенето, ако всичко е неприлично безпогрешно! Четенето, както и животът, впрочем, е игра; да им се полюбуваме, както е и при всяка детска игра! 7 юли 2004 г. Авторът".

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 jan. 2024

Илюстрации:
- Томас Бекет преди канонизирането му за светец.*****
- Иисус не би бил Христос, да не бе разпнат на кръста! 
____
* Вж. http://historynakratko.blogspot.bg/2015/12/ii.html
** Знам епизод, когато властникът Захари Стоянов (1850-1889) праща бележка с категорично нареждане до чиновника Алеко Константинов (1863-1897) в подчинено на правителството му държавно ведомство – пряко всякаква представа за нравственост, да бъде бастисан опозиционен вестник, че си позволил редакторът му да огласи за далавери във високите етажи на държавата. То новина ли е за нас, българите днес, питам се!Властващият  Главен прокурор на Република България Иван Гешев по скалъпен сценарий, чрез обвинение прати в Сливенския женски затвор две млади жени високо квалифицирани жени, за назидание пред всеки, който би нарушил статуквото сред вечно побеждаващите на всякакви избори кандидати на партията ГЕРБ.
 
 Иван Гешев (1970)
*** Сладко безделие (лат.).
**** UK (Великобритания). 
***** Средновековна живопис (фрагмент). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1485.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1485.) 

  Ще се обърна предварително с молба към читателя: нека да не ме обвинява, ако не изложа изчерпателно едно по едно всичките им дела, а ги посъкратя: защото не пиша историческо съчинение, а животопис, и защото не непременно в най-великите дела се разкрива добродетелта или порочна нечия натура. В нещо дребно, в незначителна уж фраза или шегичка човешкият характер често се проявява далече по-ясно, отколкото в кърваво сражение, в сблъсъка между огромни армии и обсади. Както живописeцът, например, улавя характера по чертите на лицето и по израза на очите, без да обръща внимание върху останалите части на тялото, тъй и на мен трябва да ми се позволи да наблюдавам по-скоро изявите на душата, и чрез тях да пресъздам живота, а военните подвизи оставя на други автори. – Плутарх, "Животопис на Александър Македонски"

  27 oct. 1998

                                       КНИГАТА (4.)

  Хитрост плюс манипулации, е, това е панаирът на пазарището! Пари лежат в края на цялата верига от лъжи, а понякога и много пари. Това е Държавата на интелигентните хамелеони, които си сменят кожата при всяка смяна на властта. "Дръжте парвенюто!" – зове, крещи по стъгдите на света именно някоя съвременна Госпожа Франческа*. А колко красота има в живота! Дъждът. Хоризонтът с това оловно сиво облачно небе... Свежият мирис на влажната угар. Печалното ухание на есенната горска шума. Фините шумове, долитащи до теб, които подсказват, че всичко и тук, и около теб живее, диша, тече и се променя, радвайки се естествената си жизненост. Разкошен дар си, Живот!

  Съпругата на младия поет Гален Ганев рекла на своя благоверен и той ми предава думите й: "Виждаш ли как обикновено може да се напише нещо красиво". Това било по повод текст от сборника "Кардиф", чието заглавие той не успя даже да си спомни, но общо взето държеше да ми го покаже.

  Тщеславен ли е земният Иисус? И още как! Много, ама много самолюбив. И обичал да го канят на гости. Понякога се и самопоканвал... Човешка слабост – що, като е бил (възможно и сега да е) истински бог! Усещам как леко се опиянявал от влиянието си над тълпата. Земният му край е само логичен завършек на предварително обречено, набиращо все по-високи обороти въртене около собствената си ос. Сила на Разума и Съвестта! Материалният човешки бит го изхвърлил от греховната ни Земя като чужда субстанция, както примерно морето изхвърля подутия, подпухналия труп на удавник, понеже изгубил умение да се справя с вълните от бездуховност. Във филма "Томас Бекет" Кралят (Питър О'Туул) закла праведния Бекет (Ричард Бъртън), понеже Бекет започна да става досаден за Негово Величество, да тежи на съвестта му на грешника и сладострастника Хенри Незнамкой си. И после – бая показателно! – убиецът обяви жертвата за светец, въздигна храм в нейна чест и тържествен, шествайки сред слуги, грешници и те като краля си, завтече се свещи да пали, да коленичи, чело в земята да бие, иконите на Бог да гали и целува, да се моли, и накрая със светнала от фалшива праведност физиономия да дръпне пред множеството плачещи слуги патетична реч за великолепието на нравствеността, разбира се. 

  О ароматно съчетание от Дяволско и Божествено! Ей тази амалгама от Добро и Зло, греховно и праведно ме очарова. Има тръпка в този живот, велика тръпка! И как да се въздържа сега да не кажа какво удоволствие ми достави, какъв кеф... милият Евгени, дългокосото ченге от крайния ни градски район, когато обяви пред четири квартални пияндета, без да броим извънбрачната му приятелка, че... много съм му напомнял на ирландеца Питър О'Туул. "Точно такъв си го представям – рече, – като теб." Тъй ли! – разтваря се златната ми уста. – Че какво общо имам баш пък с този див ирландец?! И професионалният криминалист Евгени – най-печеното, най-ловко ченге в борбата със столипиновските крадци и изнудвачи, се хваща на въдицата, принуден е още веднъж да рече, този път трижди по-убеден: "Не, сериозно! Много ми напомняш на ирландеца Питър О'Туул във филма за Томас Бекет".

  16 noe. 1998

  Двайсет дни нито ред. На 27 октомври в десет и половина сутринта бързаме за час-два да се изнесем с артистичната знойна Re. към нашето местенце край Марица. Като млада лисица Re. се вмъква в гаража, настанява се на предната седалка на жигулата, отварям едното крило на голямата метална врата, сядам зад волана, завъртам ключа и... двигателят не пали. Включвам тогава във верига още един акумулатор, както съм го правил неведнъж, и когато допирам положителната клема към извода на стартера, горният стар акумулатор гръмна, разлетя се на късове, плисна ми киселина в лицето. Облак бял дим с лют мирис изпълва гаража. Re. се втурна да отваря и другата врата. С вода от пластмасова бутилка ми полива да си наплискам очите.

  Три-четири дни лявото ми око беше кърваво; слава, Богу! – без ходене на лекар, без илачи, мина от само себе си, както винаги досега е било с мен. Малкият Дявол, мисля си насаме по този повод. Как уязвимо е всичко у нас, всичко наше... Сред предмети се движим, живеем машинално и не подозираме колко близо са Нещастието, Смъртта. И ми идва наум новозаветната идея на Иисус за преходността на всичко наше и силната уязвимост, когато си щастлив, и суетата на всичко самолюбиво и горделиво у човека.

  Обявявам на разтревожената Re. след час по телефона, че тази неприятност си има и добрата страна: няма как, налага ми се да купя нов акумулатор. Което и сторих още същия ден. Чудесно нещо е женското присъствие! В такива моменти мъжкият ни свят би трябвало да проумее каква великодушна жизненост внася женското състрадание. Докато сме уязвени, разстроени в самочувствието си на вечно всезнаещи и с всичко справящи се горделивци, точно в най-тревожния ни час до нас застава същата онази, пред която сме издували мускули, по всевъзможни начини сме унижавали с юнашки егоизъм. Като ангел от Небесата слиза рани да превързва, от нас самите да ни опази. При всичко, което Re. е сторила за мен, тези приказки са нередни, нещо кощунствено има и в това, че дори ги записвам. Понеже не състрадание е същност на връзката ни. Разпилян, умозрителен, самонадеян, самовлюбен, нехаен се виждам, погледна ли се отстрани през очите й. А може би женската душа е инструмент на природния финес у човека: интуиция, подмолни, разбира се не винаги осъзнати и от самата нея импулси, настроенията й, острото й зрение за детайла, за дреболийките, които крият кодове на познанието... Това е то излъчването на царствено великодушие у влюбената жена. Но ето, че се отплеснах, крайно време е да спра да се размазвам около книгата.


 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 jan. 2024 

Илюстрации:

- Ан Хатауей (1982) ми напомня някогашната Re.
- Ирланският актьор Питър О, Туул (1932-2013).

___

* Г-жа Франческа нарекох печатаря от Рогош за навика му да се фука, да се държи уж по мъжки в обществото. Реплики от 3 май 2006 г. и пасаж от есето "Ястреб плячка не дели" от 28 юни, с.г.

  Печатарят-поет, екс-кмет на Стария Пловдив, общественик-зарзаватчия... Вж. https://www.facebook.com/paralel42com/posts/809771152961371

  1) Тодор Чонов (1945) от с. Рогош, Пловдивско: – Ако знаеш, Георги, колко си прав! Във всичко! И най-вече в това, което каза срещу ми в оная, заключената тема. Абе, правдоподобно звучи, дори и аз бих се съгласил, но някак си е маломерно. И жалко. Е, вярно, зависи и от аршина. При въпроса, който разискваш, колкото по-уголемяваш нещата, толкова по-малък ти става аршинът. Ей това, не знам защо, не искаш или не можеш да го проумееш. С удивление виждам, че от много години при теб нещата се повтарят и не искат, и не искат да се променят. Не е ли време да обърнеш поглед към себе си, може би пък там да е ключът на бараката, която всъщност не е и заключена, ама омразата (както и любовта), е сляпа. И тя не е способна да разбие вратата, дори когато просто не съществува врата. Колко жалка е твоята правда! Колко жалък е твоят гняв! Струва някакви си мижави лева!.Това ли е стойността на мечтите, на порива ти, на полета ти?! Човек може да затъне финансово, материално, битово – това се е случвало и на Алеко Константинов, и на Гео Милев, и да не изброявам. Но да имаш, от една страна, претенции на човек на духа, и от друга страна, да си диаметрално противоположното (тук ще си отворя една малка скоба, защото със сигурност ще ми се наложи да ти обяснявам "противоположното") на това, срещу което негодуваш, е, меко казано, нахалство. А както вече много пъти си го изпитвал на гърба си, знаеш, нахалството не остава неовъзмездено. Имаше, впрочем, през комунистическо време една категория трудещи се, към които май принадлежиш и ти, които гордо се тупаха по гърдите и смятаха, че след като властта е в ръцете на работническата класа, тя следва да не работи, а просто е в едно облагодетелствано положение. Т.е. те са хитреците. Ето, това примитивно мислене навремето те изхвърли от редакцията и те маргинализира, а не аз. По онова време аз имах пред себе, както надявам се, добре си спомняш – хоризонти, простори... Те не са помрачнели пред мен и до ден днешен. И знаеш ли защо? Защото не съм хитрец! И защото не ме разяждат дребнавостите в живота или поне не са успели до сега. И защото не съм се залепвал никога за никоя партия или профорганизация, или каквато и да било по-силна групичка, та да ме придържат те на повърхността. Впрочем, няма нужда да ти ги казвам тези неща, те за мен са нормално състояние на духа, пък и ти си съвсем наясно с това; дето се вика, целият ми живот е минал пред очите ти. И със слепоочието си да ме гледаш, пак следва да изпиташ малко срам от думите си. Ако ли не – те, твоите думи, ще се обърнат срещу ти. А тогава, ако прибавим към тях и моя гняв – не те виждам. Може и да напишеш нещо стойностно! Неведоми са пътищата божи. Все пак "Ламски" излиза. Това не е моя заслуга. Аз пожелавам след трудното раждане на книгата ти, щастлива по-нататъшна съдба – и на нея, и на автора й. Сега не намирам за уместно да се замеряме с "кални потоци от ропот и град от словесна атака". Но ако си набрал и пращиш от тъмна енергия, ако са те обладали някакви тъмни сили – няма проблеми – ще те светна. И ще ти се проясни хоризонтът

2) Георги К. Бояджиев (1947): – Е, каква стана тя, госпожа Франческа! Нали решихме да не си споделяме по тази тема? Ако има нещо да ми съобщавате, дайте знак – по Радио Ереван или по каналите на Ройтерс да внимавам. Решително Ваш и на Ваше разположение, Господ здраве да Ви дава и честит живот! Дано не се наложи аз да Ви търся...

3) От есето "Ястреб плячка не дели": И се носи като мълва по нашата България: Който е окумуш (хитър), ачигьоз (окат), уварда (организиран), накъсо, който има нюх да плячкосва, той е заможен; нему завиждаме, че успешно живее. Приказката "Беден, но честен!" с убийствена ирония звучи в такъв контекст. Трябва да си живял сред онези хора, които ако крадяха, крадяха поне от своето, че да разбереш откъде иде ехидното им отношение към "Госпожа Франческа", към назначената от бившата БКП креслива писателска прослойка. Човек е егоист по природа. Само по себе си това не е лошо. Но цивилизацията е стремеж към достойнство и чест. Тази тема звучи като лайтмотиф, например, в Омировия епос, примера със спартанците, подвизите на Дон Кихот, великите Шекспирови трагедии, комедиите на Молиер. Че нали цялата световна литературна съкровищница за достойнство и чест всъщност настоява! От лицемерите обаче, които по навик пак лъжат и продължават да демагогстват в стихове, или съсипват труда и мечтата на приятеля си, или от трибуната на многотиражна медия ръсят познатите до болка нелепости или тъпите стари клишета що е изкуство и какъв е смисълът на живота. От тези речовити мазни лицемери мангото-кокошкар, мисля, е по-достоен, че честно си отнася лобута, преди да си тръгне като симпатичен грешник от греховния ни свят. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1664.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1664.)    Пазете се от книжници, които обичат да ходят пременени и обичат поздравите по тържищата, предн...