Господи, опитах се да пия вода от спукан съд, но от него изтичаше вода. Спрях да пия, и водата се затича, и се смееше, докато плачех. Еклисиаст
14.02.2002.
ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (7)
Разрушаването на любовната връзка обикновено е
едностранна инициатива. Никой не бяга от хубавото, от приятното, от доброто.
Приемам, допускал съм редица грешки и Re. е напълно в правото си да развали
неизгоден от нейна страна интимен договор. Постарах се да не й преча, да не я
натоварвам с моите си преживелици по този повод, нещо повече, отстраних се от
всички онези сфери, където нейният нов любим успя да проникне, да си навре
носа. Оставих човека самодоволно да се настани в освободени от мен вътрешни
пространства. Но отстъпленията са дотук: физически, в материален план тази жена
постепенно престана да ми действа като изкушение и стимул за живот, което
значи: за писане; защо продължава да ме търси за събеседник душеприказчик? Ако
онова там е пълноценна връзка, изпълненията на интелигентното момиче проява на
някакъв вид остатъчна любов, привързаност поради навик заради неустановилия се
още стабилно в съзнанието й нов стереотип ли е, или белег за нещо друго, за
нещо далеч по-съществено? Обичам я, но не по онзи начин, както бе до 18
окт. 2001 г., това ми е ясно. И смятам, че съм го казал и съм го изразил с
поведението си. Тогава?
Иде ми на ум крайно неприятната версия, че в
последните два-три месеца човекът, когото поставях десет години или поне
последните седем от тези десет на пиедестал, върши тихо и нежно издевателство
над мен: нещо, присъщо за преобладаващата част привлекателни в сексуален смисъл
хищници, чието самолюбие се храни именно със смачканото достойнство на
мъжкарите, които са ги пожелали и проектирали щастие именно с прелестна във
физическия си облик дяволица. Да приема такава версия за истина означава
донякъде, че съм се предал. Когато й казах, че новият й любовник е невъзпитан,
имах (и имам) предвид, че е изкушавал моето момиче с материалното си благоденствие
и лични перспективи за възход. Такива неща не съм си позволявал, а и не
бих могъл да предлагам, тъй като мисля: жената не бива да се купува като
стока. Ако за някого Любовта
е "Дай ми, за да ти дам!" – нямам желание за такъв тип сделка. Всъщност,
любопитно ми е, вече мога, смятам, по-уравновесено, по-хладнокръвно да
наблюдавам гърчовете на тези двама "обмислено влюбени", поне те ми
предоставят живописна гледка към някакъв свой обвит в полумрак интериор.
Щастлив ли е
хоризонтът пред тях? Дано е щастлив! Дяволчето у мен ми подшушва ехидно, че за
Re. няма друга възможност освен да приеме да бъде стока, аксесоар за нечий чужд
живот, собственост – или рязко да се освободи от химерата, че можеш да си
щастлив, когато някой друг, пък дори и най-обаятелнатата личност на света,
взема решенията какъв да си, как да живееш, как да мислиш, да чувстваш нещата
от живота. Как да си представя
любовта като подчинение към когото и да било! Въобразявам ли си, че към
мен я влече усещането за свобода? Не, не я желая за себе си, не съм такъв глупак;
ще ми е жал да я видя окована и примирена духом, това е!
След обяд –
около пет без двайсет, я чувам от отсрещния край на учителската стая, изправена
до телефонния автомат, да говори: "Кажи, мили!... Ама разбери, много съм
заета, в момента имам ученици... После ще ходя... Можем да се чуем... Но защо
трябва да ми звъниш!" Откъслечни фразички, които би могла и да не
изговаря, след като ме видя, когато влезе. Чоглаво ми е, струва ми се, че е
демонстрация точно като за пред мен, но така и приключиха важния разговор.
Гледах някаква телевизионна програма, докато си чакам следващия учебен час; не
ме интересуват техните взаимоотношения, помислих си тогава: и приех за
естествено, че след като тракна слушалката, тя бързо напусна помещението.
Записано в
полето отстрани: Createur (фр.) творец, създател; сreation
сътворяване. Опитвам сега да си припомня дали някога с подобен настръхнал,
изпълнен с досада тон е разговаряла с мен. Не думите, тонът ми се стори
унизителен за човека от другия край на жицата. Отмъстителен глупак на мое място
би тържествувал, а мен защо ми е криво? Когато посегнеш да унижиш някого,
унижаваш и себе си. Не е ли тъй! Не съм я виждал в такава светлина. Познавам ли
я всъщност? Години наред я отвиквах да ми шепне в слушалката "Обичам
те!" И замени това нейно "Обичам те!", изречено сякаш според
препоръките на американските психоаналитици (колкото по-често, по-добре!),
което ме дразнеше... та тогава тя замени найлоновото, стереотипно като американска
дъвка "обичам те" с "Мразя те, о-о, мили, да знаеш колко много
те мразя!" – изречено с понижен, плътен, идещ сякаш от утробата й глас,
изречено със страстна обич, както съм го приемал... Но ироничното й "Кажи,
мили!" към онзи човек ми прозвуча обидно. Не, хич не му завиждам на
Новичкия й любим: "моето момиче" здраво му натри носа.
Строго изречено, този
любим не ме интересува; иначе бих задълбал в драмата, която сам си подготвя и в
която ще е вечно съмняващият се ревнивец.
19.02.2002.
Животът, умението да се живее не е ли умение да
вършиш компромиси, да приемаш поражения и удари като нещо закономерно,
естествено? "Уплашена съм от книгата ти – каза ми 34-годишна колежка,
на която дадох да прочете ръкописа на "Ламски". – Да, уплашена! И
знаеш ли кое е определението за твоята позиция? Това е интелектуална
надменност, да-да, интелектуална надменност... Не съм подозирала, че такъв е
твоят характер. Децата няма да издържат да четат втората част. Втората част на
романа е за възрастни читатели. Това... това са жестоки неща. Чудно ми е как
можеш да съчетаеш в едно толкова нежност и толкова безпощадност. Очевидно в
живота си мъжът пази много по-жестоки спомени от детството. И това е, защото
мъжете сте по-умозрителни и помните неща, които у една жена избледняват с
годините."
Re. ме наобикаля. Поглежда ме дяволито
или подхвърля думички, за да й отвърна. Запазвам невъзмутимо изражение,
мълча... По обяд в хранилището на библиотеката, застава пред мене задъхана:
"Какво става с теб?" А, нищо – казвам, – всичко е наред.
Неколкократно повеждаме все същия безсмислен опит за диалог. В отношението
си с нея оставил съм нещата като самолет, който лети сред плътни облаци на
автопилот. Не очаквам весели изненади, рано или късно полетът трябва да приключи,
т.е. да се приземя възможно с най-малко поражения. Само дано да е върху
самолетна писта, а не като челен удар в планински хребет или в някой бетонен
бункер. "Не се научих да правя компромиси, коте; май това си ми е фабричен
дефект. Бъди щастлива! Обичам те." Посланието пратих като есемес по
джиесема току-що. Що го пратих, и аз не знам!
23.02.2002.
Започвам да проумявам, че от самото си осъзнаване като
хлапенце, от петгодишна възраст съм бил подсещан, изкушаван, озадачаван от
чисто религиозния подход към нещата, хората и големия непонятен свят – планета,
луна, слънце, звезди и планини, Тракийската низина, река Марица. В ушите ми
грохотно ечаха камбани от катедралите на християнството, но християнин в
ритуалния смисъл не станах, понеже не успях да приема Бог над себе си, живея
и досега със съзнанието, че самият аз (както вероятно и мнозина други биха
потвърдили за себе си) съм едно от лицата на този бог. И тъй, религия за
мен не означава Вяра в свръхестественото, в Царство небесно, а означава доверие
в необятните способности на човешкия разум и човешката интуиция. Иначе какво е
Бог, освен олицетворение на чувството за добро и подредено, за Космос, т.е.
красиво, и Хармония, все олицетворения на съвестта?! Записано в полето
отстрани: Еternuer (фр.) кихам; ether – ефир; eterne – вечен; eternite –
вечност.
Силен, но и радостен.
Убеден в своето, но не фанатик.
Влюбен и обичащ, но без сантименталности.
С въображение, но все пак земен човек.
Чист, но не изнежено стерилен.
Бъркащ често посоките, но не отчаян.
Вземащ предвид Смъртта, но жив като пламъче на свещ.
Горчив, но и смирен.
Изоставян и пренебрегван, но никога надменен, никога
отмъстителен.
Такъв желая да съм. Такъв желая да е светът. Защото
това не съм само аз, а цялото човечество, и особено всеки мъж и жена на този
свят, който се стреми към любовта.
Следва
.jpg)
.jpg)
.jpg)