ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (367.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (367.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)

   01.01.2004. УСПОРЕДНИЯТ НЕВИДИМ СВЯТ

   Снощи, навръх Нова година работих до 23,57. До с.292-299 стигнах. И днес сутринта компютърът взе да се задъхва, взе бавничко да работи и накрая към 16 часа блокира съвсем. Не ще да стартира. Пък се чувствам празнично като човек, на когото току-що са му свалили прангите. Наистина, ръкописът "Ламски" ме притеснява именно затова че усещам – не е случайна книга. Утре ще отнеса кутията с процесора, да рестартират машината и... пак: Форца, Италия! Два дена, кажи-речи, не съм ял. Направих си ястие от праз с яйца и ми е хубаво в момента. Ще си поръчам визитки за фирмата "Гарван", хем луксозни визитки. Тъй де, и аз си имам капризи. На гол тумбак чифте пищови, хе!

  22.01.2004.

  Снощи от "Шоуто на Слави" научавам – издъхнал бил Йордан Радичков (1929-2004). Съобщи го Иван Кулеков, като добави, че "бай Йордан Радичков познавал от двайсет години лично", обяви Радичков за мъдрец, гений на България, който в последните си месеци живял самотен, изоставен от медиите и пр. Добър финал за добър автор, бих казал, не повече. Защо онези хора бъбрят за автора, не за великолепието у неговите герои? Защото героите ги няма. А клетият Кулеков (1951) възприема позите на автора за реалност. Уилям Шекспир ни е безличен като фигура, но героите му... а-ах, героите му! А защо ли уважението към някого тук, у нас, винаги и обикновено се изражда във венцехвалене? Може би наш роден мил израз на комплекс за културна малоценност?!

  27.01.2004.

  Тези дни се спомина Йордан Радичков, който минаваше за мъдрец. От целокупното му творчество ще прелита над вековете може би и фразичка от пиесата "Суматоха", с която цели два часа актьорите в Сатиричния театър, закичени с овча вълна под носа, потури и слама драматично търчаха назад-напред, катереха се по грубо сковано едно чамово скеле, хвърляха се насам-натам по сцената, трополяха, подвикваха, свиркаха като железничари и гръмогласно повтаряха: Мамка му и прасе! Все едно – прасето им така и до края на това лудешко търчане и подвиквания не се отзова на апела им да се появи на сцената, даже ни свински квик, нито свинско грух не чух, докато се чудех кой ме изкуши да вляза в претъпкания до тавана с екзалтирана публика салон на театъра. Май стадният рефлекс ме изкуши.

  Не познавам детайлно творчеството на Йордан Радичков, но мисля, че най-доброто му постижение беше, че сам себе си изкара на сцената на родната култура като образ на човек, вечерял с Господа Бога и – мило подгавряйки се с българина, представяйки го като елементарно магическо животно от древни езически времена. Което не е така! От същия сой артисти, според мен, са и Константин Павлов (1933-2008) с прозаичните си иронични стихове за властта и човека или белетристи от Дончо Цончев (1933-2010) до Кольо Николов (1942), пунтиращи латиноамериканския тип магически реализъм от шейсетте години на ХХ в. в сянката на колумбиеца Габриел Гарсия Маркес (1927-2014) или перуанеца Сесар Вальехо (1892-1938) плюс инфантилния стил проза, представена като поток на мисълта, заимстван от стила на чудесната новела "Спасителят в ръжта" на Джеръм Д. Селинджър (1919-2010). Неумението да гради фабула Йордан Радичков заменяше с размишления за бесовете в съзнанието на простака-българин, но то не са мои представи за българина. Толкоз!

  04.02.2004.

  Да обвиниш някого, когато става дума за човек със съвест, това значи да му решиш проблема. Той очаква това обвинение именно защото ти е причинил болка; не чуе ли от теб нито упрек, ни каквото и да било друго, дали не е притеснен от собственото си чувство за редно и нередно и тръгва да те търси. Необходим си му с обвиненията си, за да може, облекчен, в себе си да въздъхне, че и да отвори уста и да почне да излага като амбулантен търговец на сергия своите "много логични и много важни" аргументи защо точно тъй е постъпил. Ето така ще оправдае грандоманията си, предателството и всичко неприятно, което е натворил срещу себе си.

  Но защо ти са лъжи и оправдания! Това нужно ли ти е? Взри се в личните си дела, и може би ще откриеш нещо парадоксално, оспорващо навика да гледаме у обвинителя единствено враг. Обвинението често е първа стъпка за помирение. Като обвиняваш, отваряш вратите на душата си, все едно казваш: Не желаеш ли да се помирим? Никой не желае да изглежда лош в собствените си очи, но съвестта е упорито зверче: от нея няма къде да се скрием. Затова и не обвинявай, когато имаш пред себе си стойностна личност, на която държиш. Веднъж си го загубил този човек и жалко ще е да приемеш ролята на съвестта му, след като вече се е отдалечил от теб. Дръж се на разстояние, и ако щеш, под око го дръж, но не обвинявай и не го съди; така ще си в съзнанието му човекът с достойнство, докато постепенно образът ти у него съвсем избледнее.

  06.02.2004.

  Книгата "Ламски" започва да ми дотяга напоследък, историйките край нямат, та като лавина се струпаха отгоре ми и се задъхвам да ги следвам, описвайки. Пробирам по-важното уж, а губя усета си за мяра. Най-същественото вече съм го казал и това не са отделните епизоди, а стилът, с който моите простодушни беднички герои преминават през живота. Всички те са еднодневки: днес ги има, ала утре са забравени. Опитах да изразя най-характерното им качество – несломимата им жизненост. Защото си мисля, че това е най-ценното у българина. И оттук извира насмешката им над самите себе си, шегата, налютяващата откровеност за случващото се наоколо. Всъщност, става дума за колективен образ, в който опитвам да впиша моята лична житейска философия: Че каквото и да се случва, важното е, че сме в шоуто, наречено Живот, а животът е дар от Небесата и фактът, че осмисляме по свой – макар наивен, начин нещата си, вече е основание да изискваме внимание към себе си.

  Задочния спор с целулоидната елементарна поп-култура, която тук ни налагат чрез латиноамериканските сапунени сериали и чрез книги, правени на конвейер "а la Хари Потър" или типичния западен сюжет с много екшън, плюс претенции за философски прозрения. Съпротивата на простосмъртния към Всезнаещия герой и Свръх-мъдрец, това е което опитвам да покажа с "Историйките на ученика Ламски".

  Какво е имал Иисус? Информация! Но не от този вид сведения, които се доказват с факти, т.е. post scriptum, а информация от интуитивен характер. Нужно ми е да зная подробностите от миналото, но за онова, което предстои, мен ми е нужно прозрение, канал за информация от успоредно, но невидим за човешките ни сетива от обичаен тип, съществуващ Разум.

  26.02.2004.

  Някой много силно желае да се появи на този свят. Веднъж през ноември 2003 г. му захлопнахме портите под носа, и ей го пак настоява. Ей тъй, подреждаме, планираме, затънали до уши в делничната врява, а успоредният, но невидим свят над главите ни гатанки ни задава; не е важно моето, твоето и нашето мнение, а каквото Той е решил, това става.

  29.02.2004.

  Особен ден, един на четири години. Загинал в самолета заедно с други шест-седем души президентът на Република Македония Борис Трайковски – 47-годишен, както го представят: добър човек, онзи, дето обединил уж македонските българи и албанците в тази част на Българската земя. Въртят песен на македонския диалект: "Ако умирам, недей да ме жалите, на гроба ми се сберете и песен запейте" (по смисъл предадена). Сестра ми най-после се обади да ми говори по телефона: "Батко, какво правиш, кога мога да ти дойда на гости..." Това за мен лично е по-важно от смъртта на Трайковски.

  Пак вчера дойде в гаража Иво, синът на Гошо Въргов, да ми каже, че моят приятел от детските ми години инж. Тодор Ряпов от шест месеца пробвал да се свърже с мен по джиесема и по телефона ми, ала не ме откривал, та рекъл: "Този човек в гаража ли само седи, та не мога да го чуя?"

  То са две от половин дузина подсещания, че не съм бъркал досега и под нозете ми е здрава земя. Усещам, ситуацията в общественото пространство става, или тъй ми се струва, благоприятна за посланията, свързани с появата на "Ламски" на бял свят, като книга за българите. В редактирането, последна редакция, съм около в 420-ата от 480-е страници, които определих като достатъчен обем. Имам седмица или месец до окончателното й приключване като ръкопис за печатане.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 04 dec. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (366.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (366.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)

  15.10.2003. ПРИТЕЖАТЕЛ НА СЪКРОВИЩА

   Тъкмо приключих писането, редактирането и подреждането по страници на книгата "Историйките на ученика Ламски". Остава ми да прехвърля текста от работната памет на компютъра върху компакт-диск. С илюстрациите по части книгата е общо около 32 печатни коли, т.е. около 520 страници.

  Част І "Семейно щастие" – 160 страници.
  Част ІІ "Виктор" – 192 страници.
  Част ІІІ "Отнесени от вихъра" – 164 страници
  Обединя ли трите части, обемът е 32 печатни коли (512 страници).

  Заваля. Ръми приспивно, а и светлината, просмукваща се през облаците, настройва за тихи, кротки, печални равносметки. Обади се Емил*; излизам с колата да побъбрим на чаша кафенце с уравновесен човек, когото съм приел от трийсетина години насам, откакто се познаваме, за далеч по-обръгнал от мен приятел, сдържан, дългогодишен редактор в пловдивското издателство "Христо Г. Данов".

  24.10.2003.

  Днес приключи краткият живот на едно същество, на което не било отредено да се роди. Рязко казано, усещам се убиец. Не мога да знам каква драма изживява жената, когато се подлага на такава операция. Момче или момиче е било, какви ли заложби е носило, каква ли съдба, ако го бяхме допуснали в шоуто, наречено живот?

  Книгата "Ламски" е почти завършена. Предпоследната й версия я имам записана на CD. В момента обаче съм зациклил, и не защото нямам какво повече да доработвам в ръкописа. Предстои ми последен прочит и запис на окончателната му версия и после ще извадя разпечатка на принтера; и като свържа всичко това в едно книжно тяло, ще дам книгата на неколцина познати за прочит; да речем, първо на двама от колегите по литература в училище, вероятно и на Re., макар за Re. да не съм решил окончателно.

  27.10.2003. 

  Светът покрай нас не е това, което е, а е образ и чувство от представата ни за него. Живеем с илюзии в много по-голяма степен, отколкото с реалните неща. Съзнанието моделира някои образи, като ги демонизира, на други пък пришива ангелско сияние.

  Всеки човек е манипулатор на обективната истина; някои манипулират за добро, но не са малцина манипулаторите за лошо, и именно вторите са опасни за човечеството.

  Аз всъщност не зная истината за нашите демагози. А възможно е това от определен ъгъл на зрение да са обаятелни личности с положителна енергия. Техните гротескни, разкривени чудовищно характери обаче в съзнанието ми на най-обикновен българин предизвикват повече отвращение, повече погнуса, че са от моята нация.

  23.12.2003.  

  Не мога и да знам Свръхразумът или Бог какви планове е имал за мен, ако въобще ме е забелязал сред милиардното множество простосмъртни на планетата, точно пък мен, и то в посредствен до мозъка на костите и провинциален във всякакъв смисъл тристахиляден източноевропейски град без самочувствие, независимо от осемте му хиляди години история. Мисля си, че напоследък Нещо или Някой ме закриля от беди и полекичка отваря пред мен врати, които доскоро са били затворени за любопитните ми очи, внимателно отстранява стени и прегради, отваря ми пространства, осветени от жизнерадостна глъч и слънце, огрени от любов и веселие, като разстила килимена пътека пред нозете ми.Усещам се обгърнат от деликатно притихване и спокойствие – също както в добрите семейства се отнасят към невястата в напреднала бременност, спестявайки й тревожни новини от делника. Виждам се притежател на съкровища от нежност и жизнелюбие, и като че ли започвам да проумявам хората, изобщо – човека, като ароматно съчетание от посредственост и греховност, като екзотично същество, което при всички случаи трябва много да бъде обичано.

  То не е същото както сексуалната плътска любов към момиче, но по интензивност на чувството е не по-малко разкошно. Подозирам, няма нищо случайно в съдбата на всеки човек. И когато си усетиш мисията – колкото и незабележим и нищожен да си, вече знаеш посоката, в която да приложиш своята енергия, пазиш се от разпиляване наляво и надясно, ден след ден се придвижваш към мечтата като към Еверест.

  Моето самочувствие основно не обслужва мен; колкото и тщеславен да съм, не съм навирил нос, оставам си синът на дърводелеца Кирил, хлапето от Тракия си оставам, независимо колко години преживяно са зад гърба ми. И си мисля, това ми е сила – да не се отделям от простолюдието ни милиметър. Предците ми до един са обикновени, и аз именно заради това обстоятелство ги обичам и съм изпълнен с респект към тях. Доста изкушения ми предложи животът дотук... Можех да бъда властна персона сред властниците, можел съм да дърпам конците на множество суетни глупаци, могъл съм да заживея заможно, обкръжен от почит и слава, но и преследван от хорската завист. Можех да съм политическа фигура, собственик на престижен вестник знатен жител на Лондон, на парвенюшкия Ийст сайт, или – Сив кардинал, който разиграва пасианс със Сатаната. Срещу тези благинки трябваше само да изтъргувам своето аз и да се отдам на суетата и лицемерието. Предпочитам обаче, когато казвам "не", то да е не, и когато казвам "да", то да е цялото ми съгласие, увереност, че точно това мисля.

  26.12.2003.   

  Снощи към единайсет и половина, почти полунощ вече, някой звъни на вратата ми. Събуди ме. Отварям – сестра ми Ели. "Дошла съм ти – казва – на гости, няма ли да ме поканиш да вляза?" Отпратих я да си върви, къде е хукнала по нощите! И последваха нейните глупости и мании: обгазявали я в жилището й, зли хора я дебнели, та при мен дошла да се спасява. Пеш изминала пет-шест километра от жилището си в центъра на Пловдив до нашия краен квартал, и значи, понеже нямала пари, как ще се върне; пари да съм й дал с такси да се прибере... Казвам: нямам пари да ти дам, а тя: "Тогава нека поне да преспя в хола?" Казвам: не може! "Виж какъв човек си – укорява ме, – аз съм ти сестра, идвам ти на гости, а ти ме пъдиш..." – и ми се усмихва неловко. Върви си – казвам, – а когато решиш да ми гостуваш, идвай по светло, недей да ми се мъкнеш по нощите. Можеше и по телефона да ме предупредиш. Какво ми се мъкнеш баш навръх Коледа! Нормалните хора по това време у дома си стоят, а пък ти си зарязала и мъжа, и дъщерите си. Защо не си при тях! Кой те дявол при мен довлече! Навиках я; като по-голям брат я навиках, но ужасното е, че съзнавам жестокостта си, ала не пожелах да й спестя тежките думи.

  Качи се на асансьора, заключих. След минута – пак: звъни на вратата. "Пусни ме до тоалетната" – моли ми се. Влезе. Ми ли се в тоалетната, мота се двайсетина минути, запалих цигара, седя си бос в полутъмната изстинала кухничка, дяволите ме хващат. Знам какво трябва да направя, а не ми се ще. Навън снегът е две педи и продължава ситно да ръси. Мисля си: как ли ще върви в дълбокия сняг среднощ, мога да изкарам колата от гаража и да я откарам до дома й, но всичко у мен се бунтува. Единственият човек в този град, на когото не бих помогнал – толкова мизерии ми е сервирала през последните двайсет години! Да си блъска сама ангелите, има за много грехове да си плаща. Не желая да ме въвлича в своята драма: не ща да я съдя, но не й съчувствам.

  Излезе от тоалетната, отиде да се обува в антренцето. Гледам, гримирала се е, и ми дожаля, но си казвам наум: Стой си на място! Някой или Нещо сега те изпитва, нямаш право да се разпиляваш с този батак, дето ти се явява в образ на милата ти сестрица. Пред изхода, в антрето пак повтаря: "Какъв брат си ми? Ле-ле-е, няма да ме пусне да преспя тук тази нощ!" Казвам й: тръгвай си, нямаш работа тук, имаш дом и деца, там трябва да си, а не по улиците на Пловдив. Пак помоли за пари и пак й отказах. Имам до 29 декември точно лев и двайсет стотинки за два хляба; дори и да й ги дадях тези лев и двайсет стотинки, работа нямаше да й свършат.

  Надникнах от балкончето да видя накъде ще се отправи, поседях, намръзнах, та се прибрах на топло. Лежа и не знам какво със себе си да сторя. В момента и не мислех, че шетащите наоколо в мрака столипиновски банди могат да я насилят или пречукат, а мислех дали правилно постъпих, това ми бе дертът.

  Ето, вече е осемнайсет и двайсет часът на 26 декември и не знам прибрала ли се е снощи, и изобщо, какво става с нея. Знам, че е жестоко, но и сега съм уверен, че ако онзи Някой ме е изпитвал, отговорът ми е този: категорично Не и толкова. Ала подир няколко дни, когато се видя и аз с пари, ще я заведа с колата си някъде, където да се нахрани, да се стопли и аз да й слушам брътвежите за злите хора, които я дебнат, или за това че е дъщеря на френския крал Луи Незнамкой си и че я очаква наследство, с което – уверяваше ме – ще ми купи и луксозно жилище, и супер-модерна лимузина...

  Когато някой със себе си носи наказанието за злини, които е сторил, мисля си: най-неуместно е да му мажеш раните с мехлем, да се правиш на добър самарянин. Не съм великодушен в този случай и не смятам великодушен да бъда спрямо онези, които у мен търсят закрила за фалшивите си илюзии. Отвращават ме хленчещите грешници. Сестра ми е наистина, но отдавна сама си захлопна вратите, зад които са били някога братските ми чувства, цялата нежна братска обич и всеотдайност на седем години по-голям брат. Онова момиченце, за което някога бях готов да се бия с по-големи и едри хлапаци на живот и смърт, безвъзвратно е останало в миналото, там... в прахоляка на бедняшката уличка "Ниш" край Пещерско шосе, квартал Инвалиден на онзи Пловдив от далечните наши детски и юношески години в семейството на дърводелеца Кирил.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 03 dec. 2020

___
* Емил Калъчев. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (365.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (365.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)

  13.09.2003. ЗНАЯТ ЧИЯ РЪКА ДА ЦЕЛУВАТ

   "През периода 1944-1950 г. се надигна вълната на революционния терор и насилие*. Разформирован бе основно завареният държавен апарат. Премахната бе монархията. Разгром сполетя опозиционните партии, почна терор в собствените партийни редове, чийто връх е процесът срещу Трайчо Костов от 1949 г. Народът** обаче беше опиянен от обстоятелството, че ще се посегне върху собствеността и имота*** на богатите: 1% от населението, за да живеят добре останалите 99%. Каква велика заблуда! Как скъпо се плати за това, че се посегна и на онази собственост, която имаше трудов характер, която възпитаваше ежедневно и ежечасно предприемачество, инициативност! Мисля, че именно собствеността бе най-страшното откритие на Марксизма, за което платиха данък народите в протежение на повече от век и половина****. Бруталното й отнемане доведе непоправимо тежки последици в материалното производство, личния морал и в обществената психика. Нарушиха се естествените връзки между хората, мярката за "кой е по-способният" изчезна. Хората загубиха опората – цената на своите действия. Вместо резултатите от труда, и то признати при обстановка на конкуренция, при един обективен съдник – пазара, а мярка за личността станаха подлостта, угодничеството и лицемерието, като начини за израстване в кариерата и участие в разпределението.

  България не я отмина драмата на национализацията от 1947 г., на колективизацията на земята от 1950 г. Тодор Живков е активен организатор и изпълнител на тази линия. Той е в първите редици на средната възрастова генерация в партията*****, която беше опора на ръководството в онези години..."

  Из "Вторият етаж" на моя връстник и познат Коцето, рожба на Кичука (Кичук-париж) в другия край на Пловдив. Костадин Чакъров (1947-2017) документира: "Участието ми в ключовия кабинет на нашата политическа система беше един истински исторически шанс"... Бил личен съветник на Т. Живков.

  С.49, от цит.съч.: "За цели десетилетия трайни позиции заема посредствеността на хора, които нямат интелектуални цели и амбиции. Това са години, в които България е кривото огледало на Сталинизма. Нейната социално-политическа панорама отразява трагедията на Руския народ, но й придава и нещо нашенско – лично и дребнаво. Тези години са първоначално натрупване на власт и привилегии чрез служба на властта и време за разчистване на сметки".

  Щрих... Книгата "Вторият етаж" излиза на бял свят като журнален вариант, непълна версия в поредица "Библиотека Пламък", с отг. редактор и приятел от студентските ми години, който се навърташе покрай вестник "Софийски университет" по времето, когато бях коректор и стилов редактор там, 1968-1970 г. Роденият през 1948 г. Николай Стоянов, син на секретар в софийската партийна организация, през 1990 г. е поръчал в Държавната печатница "Георги Димитров" ръкописа на Коцето за печат: набрана и издадена е книгата на К. Чакъров от партийци с определена – според мен, конкретна, тактически обусловена задача в онзи период на вътрешнопартийна за обновяващата се БКП/БСП чисто манипулативна цел. Текстът е написан стилно и с балансиран тон. Носи отчуждение както от социализма, тъй от основата му, марксистката философия. Тодор Живков е представен като личност с качества на умел политически демагог, от една страна, и добродетелен саможивец – от друга, пленник на стремежа си за власт.

  Костадин Чакъров: "В многобройните ми срещи и при работата ми с него****** (1974– 1989 г.) аз от никого не съм чул толкова тежки, категорични оценки за непригодността на нашата система, колкото от Живков".

  Детайл от облика на Георги Джагаров (с.60): "Около 1976 г. в резервата Бели Искър (зад Ихтиман) Тодор Живков бе на лов със своята дружина. Компанията се нареди да гледа новините по телевизията. Информационните блокове течаха, като се стигна до някаква изложба с реч на художника Светлин Русев. Той говори дълго, но не спомена нито Априлската линия, нито името на Тодор Живков. Той (Тодор Живков) се ядоса и започна да ругае тези от интелигенцията, дето си въобразяват много и пр. Услужливо перлата в короната на падишаха поетът Георги Джагаров – тогава той бе заместник-председател на Държавния съвет, допълни: "Правилно, другарю Живков, те трябва да знаят от коя ръка ядат и коя ръка да целуват". След 10 ноември 1989 г., в познатия стил на политическото хамелеонство, същият Г. Джагаров демонстративно захвърли партийния си билет. От негова изповед в пресата разбрахме колко му тежала душната атмосфера около Живков, колко се борил за морала на твореца и личността..."

  25.09.2003.

  Има претенциозни особи, които се опияняват от собствения си глас; дали не съм от тяхната пасмина? Гледам, по-точно: усещам Re. и новият й приятел как се стараят да бъдат уравновесени, налагащи присъствието си, сториха ми се уязвими и болезнено честолюбиви. Всичко около тази двойка силно ме интересува – навява ми образа на крадци-неверници, нахълтали в черква. Заболя ме за тях, че са толкова безпомощни и изнервени пред обстоятелството: първо, че тя се продала, второ, че той си е купил нейната привързаност. Как ли ще протече животът им без любов, жегва ме идиотски въпрос. И се почувствах като монахът от храма, който сутрин бие клепалото, ходейки по двора на някакъв манастир вдън гори тилилейски.

  Като чета книгата "Хора на лъжата" на Морган Скот Пек – роден през 1947 г., т.е. мой връстник, известен на Запад психоаналитик... От прочетеното на с.45 ето моя си идея. Изборът всъщност е криза, ала Моралът не предполага колебание; при избора имаш възможност да се почувстваш достоен или обратното – недостоен човек, независимо каква купчина от оправдания ще струпаш около себе си.

  За да се почувства в силна позиция, Re. дала пари на чистачката да ми купи цигари, като знак на благодарност, че съм изпратил ученици да помогнат да изнесе вещите си от досегашния й кабинет. На нейно място не бих постъпил така. В случая "благодаря" означава "Гледай си работата!" На нейно място бих си тръгнал без обичайни жестове, именно защото са изпразнени от съдържание, та така по-скоро унижават и даващия, и вземащия в един и същи момент. Все пак приех й цигарите и реших, че не ми пука кой как се чувства; моите сметки са чисти.

  Този мой връстник Морган С. Пек леко ме дразни с това натрапничаво вглеждане в механизмите и структурата на Злото. Важен недостатък в размишленията на типичния янки: много му се иска да изглежда почтен, чистичък, благоразположен. И точно тази амбиция ми подсказва обратното. Книгата ми се явява с фанфари и развети флагове на разни благороднически фамилии сякаш. Прочетох най-напред последната, а сетне и първата й глава, и не откривам нещо кой знае колко оригинално. А моят 11-годишен хлапак Ламски от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" трябва да се изтърколи на обществената сцена раздърпан, нехаен и усмихнат, даже наивен и глуповат на вид – именно защото не е никак глупав, нито нехаен. Просто "совите не са това, което са", и това е стилът на Сократ, както смятам, че аз го разбирам.

  Хората на науката изглеждат логично посредствени в сравнение с хора, прилагащи интуитивния подход. Интуитивистите са наглед разхвърляни, но човече, внимавай с тях! Защото са жестоки, дори със себе си са жестоки тези редки птици. А аз кой съм? Вероятно – по малко от едните и от другите. Всъщност, да съм г-н Никой ми харесва. Но то не е смирение, а предизвикателство. Умирам си по предизвикателствата, че ми отварят хоризонт, изкушават любопитството ми и духовната ми енергия, доколкото я имам като най-обикновен българин, един от пет милиарда все по-оредяващи българи.

  27.09.2003.

  Присъствието, за което намеква С. М. Пек в главата "За обсебването и екзорсизма" (с.231 горе), съм го усещал като че ли за първи път свит, клекнал към 22,30-23 часа в буренака пред старата къща в Тригорци, Добруджа: блестящи очи, вперени в тила ми от височина 2–2,50 метра и мразовит полъх на животински страх, нахлул неочаквано у мен под спокойното и безразлично, обсипано с едри звезди черно августовско небе. Не със зрението, с усета си видях силует на кадифено тъмен човешки торс, щръкнал в буренака на разстояние 6-7 метра току зад гърба ми. Дали това не е бил Моят ангел, слязъл през онази нощ за малко на Земята?

  Усещал съм да ми се изправят косите по подобен повод и друг път преди това, но е било присъствието не толкова настойчиво вперено в мен. Втория път, ала вече в по-продължителен период от време – около 40 дни подир смъртта на баща ми, откривах това чувство за невидимо присъствие в гаража за жигулата на улица "Янко Сакъзов" срещу черквата "Св. Георги" и долу, в дърводелската работилница на баща ми. Седях по час и повече в обгореното купе на колата със следи от неговата засъхнала кръв в полутъмния гараж, кой знае защо палех свещ в автомобилен тас върху коленете си и пушех цигара след цигара.

  29.09.2003.

  Завчера, в събота, дочетох книгата, издадена от автора С. М. Пек, когато е бил на 46 години, през 1986 г. Ето бележките ми, обобщени върху вътрешната част на корицата най-отзад. Интелект от висок разред, авторът – и то е симпатичното в неговия случай! – греши, като аргументира тезата си за Злото и пр. със следните по-основни фикции, т.е. неистини:

  1. Че смъртта е Зло (с.54); а тя е част от Живота.

  2. Че бягство от Злото спасява от Злото (с.76); само че бягството не спасява, ами ни прави жертва.

  3. Че Злото е монолит (с.87); според мен, Злото има нееднородна структура.

  4. Че изправяйки се срещу Злото, човешкият дух понася загуби и е заплашен докрай да се изразходва (с.209); според мен, обаче, е точно обратното: човек израства в духа именно съпротивявайки се на Злото.

  5. Че е възможен свят, основан само на Любов, в който отсъства деструкцията, като стихия на Злото (с.244); красива, но и безплодна илюзия! С тази илюзия си послужиха първо комунизмът, после неговите производни – фашизмът и нацизмът.

  6. Че личният избор на човека не се влияе от инстинктите (с.285); липса на смирение е такова твърдение.

  Тези слабости са от амбиция авторът да представи съвършена теорията си. А няма съвършени теории. Всички човешки теории са само хипотетични модели на Истината. Инстинктът е винаги жив у човека.

  Книгата е особено ценна именно защото разсъждава по тази тема, а не защото носи кой знае какви прозрения. Откриване на дебати по темата е главното й достойнство. Между другото, в кратко представяне (нотис) на друга книга – "Героят в теб" от Каръл С. Пирсън, откривам т.нар. от автора шест архетипа, с които живеем: Невинен, Сирак, Скитник, Мъченик, Воин, Магьосник. В една или друга степен те може би съществуват у всекиго и определят живота ни.

  Събота подир обяд усетих, че се разболявам. Неделята изкарах в леглото, а вечерта имах силно главоболие. Митко Йовчев от втория етаж ми донесе лекарство aspisal (от рода на аспирина). Пих едно хапче, късно през нощта се изпотих и сутринта отидох на училище. Като че ли ми мина ей тъй, от раз. Последните дни времето тук е разкошно. Началото на есента е, и дърветата постепенно сменят цвета си под едва забележимо отслабващото слънце.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 03 dec. 2020

Илюстрации:

- Костадин Чакъров през последните му години.

- Пловдив 2020 – храмът "Св. Георги" в Мараша. 

___
* Терор (фр. "ужас") е управление с насилие, тъй че К. Чакъров не е точен в словесния си израз.

** Обобщението едва ли е уместно и обслужва тезата за българската завистливост към по-кадърния, по-предприемчивия, за която просташка завистливост говори още Елин Пелин в началото на ХХ век.

*** Плеоназъм (словесно излишество, в случая слабост), понеже "собственост" включва и "имот".

**** След огласяването на Комунистическия манифест през 1848 г. от Карл Маркс (1818-1883).

***** Българската комунистическа партия, приемник на която се явявала (?) БСП.

****** С Тодор Живков. Бел.м., tisss.