ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1452.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1452.)

 Достигнал съвършенство, човек не се нуждае от слава, освен доколкото славата улеснява началото на всяко дело, като създава доверие. – Плутарх, из "Агид"

  4 maj 2000 

АЗ, СВИДЕТЕЛСТВАЩИЯТ 

  Отрицанието затвърждава. Хем с колкото повече страст отрицават, т.е. отхвърлят, толкова по-важно за техния живот било... Но защо "било", като по-скоро върви да се каже: още е! Как ще обясниш на глухия какво е мелодия и на слепия – цветна градина що е, на невежия какво е философия! Душевната посредственост търси награда след всяко нейно усилие, пък най-приятно е във финикийски материални знаци тутакси да последва. Това са хората на тънките сметки, уплашени да се не минат, стремящите се към лична изгода от всяко положение, накратко: конюнктурщиците. Безсмислено е да спориш с такъв – приеми го с разбиране и съчувствие. Обграждай го, доколкото ти е възможно, с любов, понеже милият сам не осъзнава какъв разкош е да се отскубнеш от грижите по материалното. И най-достойният начин за това е, като не отдаваш труд и усилия за придобиване на известност (слава!), пари, власт, вещи повече, отколкото нормално си струва. Нарушиш ли мярата, изгубен си. Образ за този род лицемер ми е самозваният "философ-психолог", обучаван на демагогия в Ленинградския съветски университет по марксизъм-ленинизъм "Андрей А. Жданов" Ангел Грънчаров (1959).

  Задъхани, потни, боричкат се с лакти и нокти, зъбят се, чорлави и омразни, дори и на самите себе си. И за какво?! За някое кокалче, трошица или залък от нечия чужда трапеза. Личат и по недоверчивата муцуна: опасяват се, че все някой крои план да ги излъже, да се възползва от тяхното, да ги измами... Така измамникът сам се наказва, гризат го собствените му бесове. Това не е страстта да бъдеш, а адската лакомия да грабиш и да грабиш, която не се засища, докато не нагълта с патъците и мераците, с гнева барабар, и самия лакомник. И шетат като прокажени между нас с миши очички.

  5 maj 2000

  С лъжливи факти успешно могат и да ме заблудят, със стила си, обаче, не! Не във факта – често откъснат и от контекста, и от средата – е истината; истината е в стила. Още повече, че фактът винаги e нещо конкретно, далечe по-осезаемо от стила, който се гради върху продължителността с години, върху поредицата от факти, интервали, паузи, повторения, привички, навици, особености на личността. Фактът – взет сам за себе си, е точка на познанието; низ от факти може да ме ориентира за скритата в тях идея, само не е сигурно дали това е наистина идеята на извършителя, или е заблуда за моето въображение. При стила няма как да те заблуди който и да е лъстив, ловък тарикат, ако си съвестен и прилежен спрямо живота и персонажа. Стилът на Сократ е иронично-патетичен и с това естествено леко дразни, стилът на Платон е аналитично-дидактичен, това също не ми е по вкуса; а виж, стилът на Аристотел най ми допада от тези трима, че е ясен и не се разпростира, веднага схващам посоката на неизбежната манипулация (изречено в положителен смисъл). Не си длъжен да въздишаш тежко и сластно, ако си влюбен, нали?! Силните чувства, силните енергии не са в блеенето, в гладкостта и ритъма; те са грапави, че са под повърхността, а не в изблиците навън. Чуя ли някой да се гневи публично на площада, казвам си: Ха, ето една слаба ракия!

  Интересно! Платон се ражда, когато философът, от когото се е учил – Сократ, е 42-годишен. Аристотел – ученик на Платон, е с 43 години по-млад от учителя си. Епикур, който е ученик на Аристотел, е с 43 години по-млад от Аристотел. Случайност ли, или закономерност! От кого би следвало да се уча? Кой е човекът, родил се някъде около 1905 година! А може би е жена?! Древните елини честват т.нар. акме (върхова степен на духа у нас и физическото тяло), когато човек изпълни своята четирийсета година.

  "Тук-таме, макар и мимоходом" – фразичка на Георги Първанов, лидерът на БСП, в интервюто с Иван Гарелов по тазвечерната "Панорама" на Българската национална телевизия. "Може би ще има опити за протест, но те ще бъдат неуспешни" – реплика на друг плондер от БСП. "Вижте кво, аз ъ-ъ-ъ смятам, че са ъ-ъ-ъ големи" – отговор на Красимир Премянов на въпрос: Как определяте шансовете си да бъдете избран за председател на БСП на конгреса ви? В известен смисъл тримата лидери на БСП дори са ми симпатични с ярката си посредственост.

  16 maj 2000

  Блез Паскал (1623-1662) писал своите "Мисли" от трийсет и четвъртата до трийсет и деветата си, последната в живота му, година, като горещо отдал се на християнската догма. И въпреки това, талантът му спори с убеждението му на католически фанатик. Има доста сентенции, които бих оспорвал – отбелязвам си това-онова по страниците на книгата му; но и за доста неща се смятам ограбен от мосьо Паскал, защото съм си ги мислил за лични открития. Ето такова едно съвпадение: "Величието на човека се корени в съзнанието за неговото нищожество"*.

  "Кристо е загадка" – за родения в Габрово Христо Явашев (1935-2020)... Ами и Пабло Пикасо?! Имитатори на изкуство... Нещо като нищо – или гавра с благоприличието на нормалния живот. Шарении с ярки претенции като сноб във фрак и с дипломатически цилиндър, а с налъми на бос крак. Кому служи дивото предизвикателство?! Липса на творческа енергия, прикрита с фасони, демек – изблици на мощ? Не знам, ох, не знам! Мирише ми на мокра перушина и на импотентен прославен мъж, който ниже спомени за сексуалните си подвизи. И какво, като г-жа Арт-критиката ги прехвалва, подмокря се чак от възхищение пред всяка измислица, която сътворил "геният"! Така ли не се намери нормален човек: овчар в полето или в планината, бахчеванджия, жътвар или самотен мореплавател, дето си рискува здравето, живота в океана, да предупреди, че не бива снобът да се гаври дотам с изкуството, с Божественото у всекиго от нас?

  17 maj 2000

  Бъбрели си някога, когато 21-годишната ми майка била бременна с мен. Бъбрели си бъдещата ми майка и двете й по-малки сестри за грижите около онова, дето предстои да се роди: "Добре ма, како Наде, ако бебчето е кротко! А ако се случи ревливо някое джераме**?! Какво ще правиш, а?" ...И милата ми бъдеща майчица рязко рекла: "Ще го бия, ще го бия, ще го навра под кревата от бой, докато не млъкне!"...Заседнало онова нейно "Ще го бия, ще го бия, ще го навра" у двете ми лели – Василка (1932) и Виолета (1934), и когато съм се пръкнал на този наш свят и съм се случил не само ревлив, но и ужасно пиклив, двете й сестрици на кака им Надка притеснени посрещнали дошлата си от Пловдив в родния свой Пазарджик изтормозена и с тъмносини кръгове под очи силно отслабнала Надежда (1925), от дворната порта я посрещнали: "Како! О-ох, како! Живо ли е бебето?"

  Петгодишен. Преселили сме се наскоро в дълбоката два метра полумрачна изба на пловдивската уличка "Ниш", пресечка на Пещерско шосе под източните склонове на Джендем тепе. Виждам се тъкмо изтърколил се на слънчице. Сутрин рано. Слънцето се вдига над моргата на Държавна болница, та ме заслепява, та минава време, докато свикна с пронизващата дневната светлина. В небесата над мен под облаците бръмчи самолет на ТАБСО – транспортно авиационно Българо-Съветско обединение, тъй си го разкодирам това ТАБСО. Какъв рай беше да си жив, заровил боси нозе в пепелака на Пловдив, когато животът се е ширнал пред теб като нишка от бабино вретено!

  Кажеше ли госпожа Дора (вероятно името й е било Тодорка) Попова – класната ми даскалица от първи до четвърти клас, че еди кога си пак ще имаме родителска среща и да си запишем в бележника, свиваше ми се стомахът на буца: знаех си – тази вечер пак ще има дървен господ (пердах). Чаках майка да си дойде от родителската среща, чаках я както нашите наивни бедняци чакали Съветската армия, вън, на улицата. И тя, разбира се, със зачервени, подпухнали от плач очи си идваше. Прибере си се в онази дълбока изба, без даже и да ме погледне. Погнусена! След десетина минути излиза на вратата и захващаме двамата с нея такива едни тънки дипломатически преговори...

  – Хайде, прибирай се.
  – Ще ме биете ли?
  – Няма да те бия.
  – Ами татко? Той ще ме бие, нали!
  – Ще видим.
  – Е, тогава няма да се прибера.
  – Баща ти е каталясал от работа. Сядаме да вечеряме.
  – Не ми се яде.
  – Цял живот ще ни излагаш! Не те ли е срам! Да се червя аз, да ми иде вдън земя от срам да потъна... Хайде, че комшиите нас гледат!
  – Няма да ям. Тая вечер не съм гладен.
  – Ей сега ще излезе оня... Ще видиш ти!
  – Нищо не съм направил.
  – Нищо ли?!... Ела да разкажеш.

  Ровя с босия си крак в уличния пепелак, в купчината сгурия, напъвам се да заплача и нищо не излиза. Ни сълзичка! Че и хленченето не ми се удава. Без вина ли! Знам си всички грехове, но как доброволно да се предам в лапите на домашното правосъдие, на Дървения господ... Майка хлопва дървената порта; чувам тропота на налъмите й по деветте стъпала надолу... в земята, Майко, черната. Притъмнява. Сам съм. Другите хлапаци са си по къщите. Чувам, шуртят чешми в съседските дворове: приятелчетата ми си мият краката, само аз: чорлав, бос, с мръсни нозе, само по потник и гащи, вися си немил-недраг под звездното пролетно небе. Къде да ида! Въртя се край прозореца около час, па дълбоко поемам дъх и се затътрям към избата... Преди да хлътна долу, след като съм си измил краката в оставената за целта голяма тенджера на плочника в дворчето размазвам плюнки по бузите, клепачите: да видят как съм плакал, покайвал съм се, демек: може пък да ме съжалят, този път да ми се размине срещата с Дървен господ. Ама не ми се разминава. Влизам. Не ядат... Седят, чакат ме. Не говорят. Като ме вижда, майка ми проплаква тихичко през зъби:
  – На кого, бе-е... На кого се е метнал? – Бърше очи: – О-оф, от теб, мама, стока няма да стане! (От теб, мама, стока няма да стане! – с тези харни думи израстнах, и когато след години вметнах този рефрен в спомен за детството си, отпечатан в пловдивския вестник "Отечествен глас", двамата много ми се обидиха, че пак съм ги кепазял...)

  И се започва... Най-странното е, че подир жестоките думи и тежките бащини шамари манджата силно ми се услажда. След като бурята вече е отминала, чувствам се чисто нов, здраво стъпил на земята, отново приет, силно привързан към семейството, като длъжник, който честно си е изплатил борча... Примъквам се към леглото с наболяло тяло и бистър свеж мозък на новороден. Сега, 42-43 години по-късно, детето у мен се взира назад и не днешният аз, възрастният Жоро Бояджиев, а то... босоногото, шепне: "Майко! Татко!... Обичам ви". Никога не ми е минавало през ум да им се сърдя. Ами те бяха толкова добри с мен! Подобно е отношението ми към единствения и неповторим за мен мой роден Пловдив.

Пловдив – за мен пъпът на света и живота

Plovdiv, edited on 12 dec. 2023

Илюстрации:

- 1972 г. В двайсет и петата ми година в м. Юндола.
- Баща ми и майка ми, година преди да се родя.***

___
* Блез Паскал (1623-1662), "Мисли", изд. 1987, стр. 180.
** На паразитиращото жаргонно обръщение съответства думицата "копеле", с която кой знае от какъв зор кореняците софиянци в знак на особено благоразположение се обръщат един към друг. Като пловдивското обръщение "майна", което не идва от "майка", а от подвикването "майна" (още дай) на хамалите, товарещи някогашните пълни със стока лодки и корабчета по пълноводната река Марица в чертите на Пловдив. 

*** В източния вход откъм Централна поща на Цар-Симеоновата градска градина в Пловдив някога стояха няколко улични артисти, т.нар. "Моментално фото", всеки със сгъваем огромен фотоапарат и кофа вода за промиване на плаките, Черно-бялата замътена снимка още влажна ти връчваха след минути. Бел.м., tisss.