Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 15 май 2019 г.

НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА (1.)

НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА (1.)
  Нищо даром се не получава. Изкусителна тръпка е, когато предлагат да ни купят. Ужасно е никой да не се интересува от теб, да живееш еднообразно, без авантюри. Когато търсят близостта, присъствието ни в някой чужд живот, какво наистина ги вълнува повече – нас самите (душа, тяло) или собственият им егоизъм? И да питаш, няма да кажат; остава сам да си отговориш. Съседки приятелки... Израсли от деца заедно, заедно момували; едната се омъжва и живее щастливо: съпругът й – шеф на културния дом в градчето, уважавана личност, обаятелен мъж. Имат момиче, и момичето им израства обградено от слънчева домашна атмосфера. Грижат се за щерката не само родителите, но и съседката, която независимо че е знойна, желана от много мъже жена, не личи да се терзае, че останала сама в живота. Затова пък постоянно е у приятелката си – шетат, заедно посрещат и изпращат милия съпруг. 

  Тази идилия се точи години. Мир и съгласие царят в този дом. Щерката, студентка вече, от един момент нататък започва да се досеща, че приятелката на майка й има любовен роман с татенцето, с шефа на културния фронт. По незабележими на пръв поглед нещица – погледи, шегички, особен трепет в компанията, момичето открива, че и баща й хич не е безразличен и под повърхността на женското сътрудничество живее фактически с две жени, с две жени дели леглото. "Знаеш ли – каза ми, – най-странна все пак ми е реакцията на мама. Виждам, обича тате, но защо не ревнува? Тази любов е пред очите й, а мама е спокойна, дори като че ли благосклонно се отнася към двамата. В почивните дни те излизат да се разхождат, а мама отива на село при своите.”

  Спомням си нещо, разказано преди много време, и се питам: този мъж с коя от двете жени е всъщност? Дъщерята, силно привързана към тате, завърши така своята история: "Жал ми е за мамината приятелка леля Данче". Кой греши? Или всеки е прав за себе си! В психологията на обичащия може би е примирението да допусне човекът му да е щастлив на всяка цена. Като е свободен да избира с кого да бъде, защо непременно с теб трябва да е?! Има тук изкусителна тръпка. Преди да "познае" Адам, Ева вече се е любила с Дявола. Дяволът я подмамва към екстаза на плътските страсти. Иначе двамата с нейния мил глинен Адам биха си живели безметежно като брат и сестра в Едемската градина. Когато Дяволът я научава да ловува, тя става жена в основния смисъл на думата. Оръжие, което не влиза в употреба, ръждясва, губи стойност, става ти бреме, мотае ти се в краката, спъва те. Е!? За какво ти го е връчила Природата това нещо?

  Кога събуждаме страстта у себе си? Когато се въртим еднообразно в делничното, или когато прескачаме телените заграждения на забраните и правилата?! Онова, което се повтаря, без да се обновява, омръзва. А каква тръпка е да проникваш в нечии чужди пространства, да се усетиш ловец, завоевател, пиратска бригантина, опънала платната си в открития океан от страсти! Онази съпруга може би по този начин съхранява у себе си любовта към себе си – като позволява... и дори като се отстранява от хоризонта, докато любимият преживява страстта си по друга жена. Голяма е опасността да го изгуби, а не е ли по-достойно тъй да приеме нещата: че свещено е правото на избор със съответните гроздове от задължения и тегоби. Който изпитва истинска любов, дори страдайки, ще отстъпи, ще си замине на село или където и да е... за да не пречи. Никой не може да ни унижи по-болезнено от нас самите. В самоунижението освен ревност в търчане подир любимия виждам края на всяка любов.

  Завоевателният рефлекс понякога се изразява в чудни неща у влюбената... Понеже мъжът, когото горещо обичала, изгубил интерес към нея, Благовеста К., интелигентно, артистично, дяволито, отракано момиче, чрез най-близкия му приятел урежда парти за трима в апартамента си. Пред безразличния любим изкушава приятеля му да се любят. Наранен и замаян от алкохола, скучаещият наблюдател внезапно е обзет от дива ревност. И тя се люби и с двамата. Луда работа! Е, и какво стана? – питам я. "Ами какво да стане! – гледа ме лъчезарна хитрушата. – Глупакът му с глупак, като залепна за мен... Леле-е! Върви ми по петите, във врата ми диша. И в тоалетната да вляза, седи на стража отпред, пази някой да не ми налети. Та взех да умувам тези дни как да се куртулисам от него."*
  *  *  *
  В просъница, събуждайки се, в ушите ми звучи акустична китара, дрезгав баритон ръмжи нещо в стил кънтри. И ей тези думи...

   Богатите... а-ах, богатите!
   Защо им са пари на богатите,
   ако не за да дават на бедните!
   Богатите... а-ах, богатите!
   Богатите правят пари, 
   бедните правят дългове и деца.
   Богатите... а-ах, богатите!
   Защо им е бизнес на богатите,
   ако не за да раздават на бедните, 
   ако не за да дават на талантливите,
   които движат света с таланта си
   и правят изкуство, и правят деца – 
   просто защото сме тук от любов.

   Богатите... а-ах, богатите!
   Вагабонти са те, грешни са те!
   Ала Господ така е решил –
   да ги отрупва с пари, с пари,
   за да помагат на бедните,
   бедните да си раждат децата,
   да ги хранят и обличат, 
   талантливите да правят изкуство –
   и тъй да се радва светът.

   Богатите... а-ах, богатите!
   Колко скучно е да си богат, 
   да си харчиш сам паричките,
   да си носиш модните дрешки,
   лъскавите дрънкулки да си носиш
   и да те гони безсъние, 
   че никому не си помогнал!

   Богатите... а-ах, богатите!
   Боже, кажи им защо са на този свят,
   кажи им – Теб ще Те чуят! –
   кажи им, за да прогледнат,
   защото ми е жал за тях, 
   защото ми е жал за тях.

  Колко лесно изглежда печеленето на пари, мисля си, едва излязъл от света на сънищата, почти между Наяве и Наужким! Малко усилие – и стиховете, ръкописите ми, мелодиите, които звучат у мен, картините, които рисувам в илюзиите си, ще се превърнат в реалност. Щастлив съм, ако мога да направя малко по-щастлив един или много хора, но нещо пречи. Защото светът ни не е никак зле устроен. Не е прав поетът Вапцаров**, ама хич не е прав, но някой трябва да запали свещта, кандилото си, да тръгне да разнася възхищение към Сътворението, към великата радост да раждаш и отглеждаш деца, песни, стихове, мелодии, картини. Мога ли да запаля свещ, кандило, двехилядигодишен вълшебен фенер – питам се. Омръзна ми да се ограничавам. Омръзна ми тази черупка, тази коруба на костенурка. Построил съм кула до небето, и не за себе си, а за този глас от низините, който трябва да бъде чут най-после.

  Не мога да правя тънки сметки; друга ми е мисията; защо да се преструвам на какъвто не съм! Къде са онези, дето ще разгонят стражата и ще се опитат да ме погледнат любопитно като странна птица, която говори странни неща, от които по-ведро изглежда животът? Съобщавам тези работи не от себе си; някой друг говори. Настройвам си таланта от тридесет години и повече, опъвам до скъсване в самота тези тънки струни – за да звучат по-ясно, по-чисто. Ювелирите така в течение на дълго време шлифоват парченцето диамант – за да се кичат с хубостта му ли?! Ако глупците смятат това за самолюбуване и възгордяване, аз ли не зная какво е това и какви усилия ти струва участта да живееш с тази дарба? Очакват да молиш: Дайте възможност, помогнете! Но така бъбри отчаяният, а аз не съм отчаян. Жал ми е, че толкова нелепо подреждат живота си. Да коленича може би, да пропълзя, ръце да протягам за милостиня – не себе си, тях бих унижил, ако постъпя тъй. Не искам да унижавам. Семето зрее; и не е обикновено семе, а енергия за добро. И знам, че не съм единствен, но кой ни знае! Тълпите се заплесват по шарении и дрънкулки, в кукерски плашила са им очите. Предвкусват нещо приятно, а получават лъскави опаковки на празни работи.

  Нещо се кълби, бунтува се у мен, едвам удържам напиращите с пръхтящи ноздри и тръпнещи мускулести тела препускащи коне. Ако не проявят усилие да разберат какво имам предвид, какво повече да сторя. Каквото ми е заръчано изпълнявам го и нямам намерение да спирам. А своето не съм престанал да върша, и тази съдба би трябвало да ми е достатъчна да съм спокоен. Но не съм спокоен – грижа ми е, че семето сякаш само върху камъни и суха угар съм хвърлял. Няма самота, по-открита към задаващото се на хоризонта ново. 

  От десетина дни чета писмата на Франц Кафка***, а не успявам да се изплъзна от тягостното усещане, че преживявам версия на личния си живот. Смалявайки се, Кафка се справя някак с личната драма, присъща за човек, виждащ арматурата, скелета на живота и света. При мен това понякога избива в придаване на тежест върху собствения ми доста незначителен, обективно погледнато, стил на живеене. Случвали са ми се обаче почти същите събития в личен план; да речем, бягството от женитба в далечния юли на 1972 г., съденето, само че не както при Кафка – в луксозен хотел обкръжен от близки, опитващи се да го разберат, а в съдебна зала насред Балчик, пред настръхнали хора, стекли се да ме видят унижен, наказан, че не съм пожелал да се женя. Това, впрочем, е само начало на низ аналогии. Същата неспособност да се интересувам за друго повече от писането. Самообреченост, подчиняваща денонощния цикъл преди всичко на писането, на размишлението над всяка дреболия наоколо. Същият вътрешен ад, който чат-пат избива с клокочене на повърхността. Същата липса на склонност да се обвързвам с приятелства на битова основа. Само дето Кафка е повече болезнено нежен, по-оголена рана, по-краен в самоохулването, криво-ляво прикривайки могъщия онзи глас, изригващ от дълбините. И това плаши! Затова чета твърде личните му послания с потреса на изправения върху ръба на клокочещ кратер. Той е предизвикателен и неприятен в нежността, в страха да не бъде окован, да не му се наложи да отстъпва пред когото и да било, представяйки се жалък и нищожен, и тъй – изхлузвайки се от обичайните клопки, които отклоняват и разпиляват всеки способен автор встрани от основното в собствения му живот.

  Такъв респект към този евреин, че дори не посягам да пооправя правописните коректорски грешки в отпечатания на български превод! Но и не казвам, че ми е симпатичен; пресметливостта, еврейското у него, ме държи на почетно разстояние. Боже мой, та той е пресметлив дори в любовта към някоя си Фелице****, в егоизма си да я направи придатък на творчеството, колкото и гениално да е то! Такъв грях не се прощава с махване с ръка – не заради конкретната дългокоса Евина щерка, а заради Любовта не се прощават такъв род пренебрежения. Могат ли Любов и Дарба да се взират подозрително насрещу си? Може и да не съм прав за Франц Кафка. Ето възможност сам да се защити, цитат от книгата. Стр. 196 от цит.съч.: "Аз те обичах, когато беше естествена; и само когато проявяваше враждебност към работата ми, се плашех от теб. Понеже те обичах толкова много, не бих могъл да ти сторя нищо друго, освен да ти помогна да се съхраниш такава, каквато си. Все пак това не отговаря напълно на истината, беше и заплашвана, но нима не желаеше да бъдеш заплашвана? Никога? Съвсем никак?" Цитираният пасаж е от писмо до Фелице. Пише "Аз те обичах", "понеже те обичах толкова много" – думи-думи, просто думи! Но ето нещо, под което бих се подписал. Стр.209, цит.съч.: "Известно ли ти е? Вървяла ли си някога сама надалече? За такова нещо са нужни значителен брой минали неволи, а и много щастие. Помня, че като хлапак често бях сам, но по-скоро по принуда – много рядко щастливо и волно. Сега обаче бързам към усамотението както водата бърза към морето".

  Да не пропусна – съдя, опитвам да преценя 29-33-годишен чиновник от 1912-16 г. и отношението му към четири години по-младата му годеница; тези двамата са от заможни семейства, с осигурен доход и строго установено място в йерархията на предвоенна Австро-Унгария и Германия. Шетането му назад-напред из Европа, из луксозните й местенца Карлсбад, Мариенбад, Швейцария, Италия и прочие, е нещо, което се приема за естествено. Фонът на цялата му лична драма няма нищо общо с невежествената простотия и ограниченията, на които имам удоволствието да се любувам от раждането си до днес в лицемерния мой роден Пловдив с неговото византийско коварство към собствените му рожби. И все пак... И все пак! Европо! Не те ли плашат очите ни? Толкова предвзетост на едно място, колкото в онзи лекомислен период, предшестващ две разрушителни световни войни! И толкова аристократична разнеженост! 

  Едни и същи фрази, изречени от различни човеци, излъчват различен подтекст. Кафкианският подтекст няма нищо общо с подтекста, който влагаме ние тук, на Балканите. Строго погледнато, как да приема за аристократ, във високия смисъл на понятието, вперилият се в шепа трохи, непрестанно измъчван какво би спечелил, ако еди-що си би сторил или отстъпил някому! Психоанализата ми напомня броене и пресмятане на плюсове и минуси. Излиза, че общо взето сме по-широко скроени, по-доверчиви от скрупульозно придирчивите, охтичави от страх да не се излъжат западноевропейци, макар Кафка да ми се явява образ по-скоро на пресметливия амбулантен търговец, колкото и гениален да е. Дали имам затаена неприязън към гениалността? Но Кафка ме занимава като подход към всеки друг човек. Почнеш ли скрупольозно да се самоанализираш, какво друго ще откриеш освен разочарования и комплекси!

  Луксозните, по мое мнение, кътчета на континента, които Кафка посещава или където пребивава известно време: в Париж и Берлин (27-годишен); пътуване през лятото на 1911 г. (28-годишен) – Цюрих, Милано, и пак Париж, във Ваймар (Йохан-Волфганг Гьоте) през 1912 г.; престой в два швейцарски санаториума – в Юнгборн, планината Харц (1912), и в Ерленбах край Цюрих (1911); пътуването му от Виена до Триест, с параход от Триест до Венеция, оттам през Верона ("Ромео и Жулиета") и Дезенсцано към Рива и Лаго ди Гарда (1913); пак в санаториум – Румбурк, Северна Чехия (1915); командировка до Карлсбад и Мариенбад (1916)... И през следващите години: Мюнхен, пътуване през Будапеща за Арад (1917), в Цюрау (1918), престой в Меран, посещение във Виена (1920), декември 1920 г. в Татрите, Матлиари; януари-февруари 1922 г. в Шпиндлеров млин (курортно селище в Чехия) и т.н. Умира на 3 юни 1924 г., месец преди да навърши своите 41 години. Напомня трескаво търсене на нещо, по-скоро – бягство оттук и оттам, без да успее от себе си да избяга. 

  За мен, уседналия, вкопалия се в дома си наблюдател, тези лутаници, от една страна, изглеждат празнични шествия на суетността, от друга – бягства на човек, изплашен до смърт от ада в душата си... Защо ли след толкова красиви фрази – "ние, хората, би трябвало да се изправяме един пред друг толкова почтително, толкова замислено, така любещо, като че ли стоим пред портите на ада" (цит.съч., стр. 377), оставам със съмнение, че авторът се е наслаждавал, любувал се е на нещастието си? "Как можеш да живееш с този ад у себе си!" – възкликна някога, преди години разтерзана бившата ми съпруга, майка на дъщерите ми. Бих запитал сега: Е, добре, говоренето за собствения ти ад дали не е слабост, или още по-зле – вид отчаяна героическа поза?

  Часове преди да издъхне в страшни мъки, баща ми (роденият на 22 юли 1922 г. в бедняшкия занемарен градец Харманли) ми предаде последния си мълчалив урок в съответствие с неговия стил; направи всичко възможно в онова ужасно състояние да не ни притесни, нас, най-близките му хора на света. Отстраняваше ни лекичко от страданието, извръщайки лицето си от нас, шепнейки през едва сдържани хлипове "Майко! Майчице!..." А когато от време на време лекарят Иван Бошев – 42-годишен бохема, непукист, типичен пловдивски пич, който вече го бе отписал от живота*****, надникваше през прозорчето откъм шофьорската кабина бодро да попита: "Е-е, как е? Как е, бай Кириле?" – моят баща с надебелял език и прогорено лице отговаряше възможно най-спокойно: "Нормално, докторе! Няма проблеми, докторе". 

  Да казвам ли кого поставям по-високо – изнежения гениален Франц Кафка, или моя неизвестен за света мълчалив дърводелец часове преди смъртта му! Имам толкова величие като образ в твое лице, татко мой, че свят ми се завива.

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 20-28 apr. 2001 edited by 16 maj 2019

Илюстрации:
- Геният Франц Кафка (1883-1924);
- Бачковски манастир, с баща ми.
–––
* На всеки петнайсетина минути – шест пъти! – джиесемчето й звънеше и усмихната, но с траурен глас тя обясняваше: "Не, мили! Нямам проблем, наоколо ми е чисто, спокойно. Нищо не ме заплашва. Намирам се еди къде си (спомена заведение в другия край на Пловдив), бъбрим си с колежка за... хемороиди". 
** "Ех, лошо,/ ех, лошо/ светът е устроен!" – въздиша лирическият герой в поемката "Песен за човека" на Н. Й. Вапцаров. 
*** Франц Кафка, "Роден съм да живея в самота", българско издание от 1981 г.
**** Felicite (фр.) Блаженство, върховно щастие. 
***** Същият д-р Иван Бошев, син на известен професор по медицина, три месеца и нещо по-късно почина от оток в мозъка, след като паднал от табуретката, когато се качил да сменя изгорелия бушон. За нелепата му смърт сестра ми Ели говореше смахнато, че ето, клетвите й за нехайството и непукизма му спрямо баща ни, са се изпълнили. Бел.м., tisss. 

САНТА ФЕ

САНТА ФЕ*

На този ден и в този час
преди известен брой лета
ти, мила, се яви у нас
премръзнала от самота. 

Денят бе сив и мразовит,
аз сложих в джезвето кафе
и сам запалих огън с вид
на мъж, обръгнал в Санта Фе.

Ти длан над пламъка простря
и мълком гледахме навън
как кротко слиза вечерта
като завивка преди сън.

Какво се случи след това
до днес така и не разбрах –
нахлу вихрушка, завъртя
и двама ни в такава страст,

че после рече ми: – Оле!
Мен губи ми се точно час,
внезапно паднала във плен
или изпаднала в несвяст;

дойдох при теб аз сам-сама
уж само за едно кафе,
а всеки път си тръгвам аз,
докрай оставайки при теб.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

 Plovdiv, 21 noe. 2014 – edited by 15 maj 2019 
__
* От исп. Свещена вяра. Бел.м., tisss.