Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 15 декември 2016 г.

Ars Poetica – МЕЧТАТЕЛИ

МЕЧТАТЕЛИ

Ядяхме само праз и лук оная зима
и две торби фасул с гранясала сланина.
Аз пушех най-противните цигари,
че бяха евтини, а бедност ни попари.

По цял ден тичах някак да спечеля
пари за кино и сладкарница в неделя.
Децата ни край нас не със играчки,
а си играеха с буркани празни и капачки.

И колко стихове тогава не написах,
понеже щом до мене гола във леглото
съглеждах те, аз губех дъх и мисъл,
понеже те обичах и защото

ти беше, мила, толкова красива,
като разцъфнало дръвче и плодна нива.
Приседнала на крайчеца на стола
аз съзерцавах те – обичана и гола,

косите си как решиш гледах, и така
отлитнаха най-хубавите ни години,
за да запиша днес със трепетна ръка,
че всичко хубаво отдавна мина.




Пловдив
– eвропейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 5 dec. 2007 – edited 15 dec. 2016

Публицистика – ГРОЗНОТО ПАТЕНЦЕ АНДЕРСЕН

Декември 1968 г. край Гребната база в Пловдив

    

    За малко сме тук и колкото да усетим Вселената около нас и у нас. И с какво се занимаваме, моля! – да обидим, да нараним, да си присвоим нещо, което ще засити егоизма, тщеславието ни, да унижим, да смачкаме всеки, изпречил ни се пред очи. 


   Библейската притча, като жанр, е простичка и неукрасена материя, а крие страховита сила, която би ни служила да се справим със суетата. Безстрастно погледнат, животът е печал; тъй че избрах самоиронията като начин да се спася от меланхолията, която ме обзема при вида на прехласнала се от въображаемия си сияен лик персона.

   Вероятно много са хубавите хора сред българите, но в последните десетилетия, за съжаление, някак не откривам нравствен ориентир за нацията ни. Вроденият у мене инатлив оптимизъм на българин по род и език обаче с кървави букви ми крещи: Засега не откриваш. Засега!

1805-1875
ГРОЗНОТО ПАТЕНЦЕ АНДЕРСЕН

   В началото на по-миналия век, значи преди около двеста години в градчето Одензее, което на датски ще да рече "селището край езерото", в бедна къщурка се роди момченце. Родителите Мария и Ханс бяха толкова бедни, че леглото, в което спяха и върху което обичаше да си играе невръстният им син, бе сковано от парчета от подиума, върху който подиум неотдавна бяха лежали тленните останки на местния граф, някой си господин Трампе.

   Горкият граф! Приживе тъй уважаван, толкова ценен и обкичван с ордени и кралски отличия... Като го виждали буен и напет да препуска насам-натам с великолепния си арабски жребец или в златна каляска, обкръжен от весела и шумна компания благородни дами и господа, хората завистливо въздишали: Ето какво значи да си роден в заможен и славен род! 

   Дали бил щастлив негово високоблагородие господин графът не знам, но да не бяха чамовите дъски, върху които лежали десетина часа бездиханните му телеса, преди да го хвърлят в калната гробищна яма... та, казвам, ако тия мизерни дъски с фандъци лъскаво траурно сукно не послужили за легло на някакви си бедняци, то кой ли, кажете ми!... кой ли днес би се сетил, че такава пъстра птица между нормалните човеци някога е съществувала – яла, пила, крещяла буйни песни със сребърен стакан чудесно вино в ръка, препускала напред-назад с весела глъч! И не само това, ами още по-тъжно! хората му завиждали, смятали, че е ужасно щастлив... А го споменаваме тоя неизвестен за света днес граф заради момченцето на бедния кърпач обущар Ханс и неговата жена перачката на чуждо бельо Мария.

   Какви шегички си бие съдбата, а! Струва си да се замисли човек. 

   Да-а! Правилно се досещате. Наистина отварям дума за Ханс Кристиан Андерсен, най-чудния разказвач на приказки, моля ви се. Всички сме чели (някои от нас – със сълзи на очи) историята за Грозното патенце. И после, с още незасъхнали от сълзите очи ни е идело да закрещим от възторг, да пляскаме с ръце, да танцуваме от възторг, когато в края на краищата се оказва, че Грозното патенце не било грозно патенце, а нещо разкошно – красив лебед. Такива ми ти работи! И знаете ли, самият Ханс Кристиан не се стърпял, признава, макар на друго място: "Грозното патенце, това съм аз".

   Ще кажете: как така? Ето как...

   Накратко, бъдещият световен разказвач на приказки за деца и възрастни бил до такава степен пренебрегван, така мачкан, унижаван и оскърбяван от всички, които би трябвало отрано да съзрат блестящия му талант, че ако не проявил особена упоритост и постоянство, искам да кажа: ако не вярвал до такава степен, че ще пробие пелената от тъпа посредственост, ще си проправи своя пътечка през тресавището на общественото нехайство към даровитите деца на бедняците, ние с вас никога нямаше да прочетем великолепните му приказки "Палечка", "Малката русалка", "Снежната царица", "Дивите лебеди", "Бедната малка кибритопродавачка", "Царкинята върху граховото зърно", "Новите дрехи на царя" или "Глупавият Ханс". 

   О! Никак не били глупави ония, дето го обявили за чудак, за луд, за глупак и наивник, за натрапник. Ама никак не били глупави! Даже и когато вече станал известен, не преставали злобните подмятания от лагера на некадърниците, че пишел неграмотно. "Представяте ли си – възмущавали се некадърниците, – ами че тоя Андерсен въобще не разбира от изкуство. Ами че той... ах, моля ви се що за нахалство!... та той изобщо, ама изобщо не пише по правилата."

   Самият Ханс Кристиан – понеже раснал и се възпитавал от самия живот в средите на най-бедните, сред всичките ония унижавани и оскърбявани, които наричаме с неособено ясната думичка "народ", от малък се учел силно да вярва в себе си, бил състрадателен, с широко разтворени очи попивал злочестините, стараел се не с лошо да отвръща на злобните и наглите, а неотклонно да следва посоката на своя талант, да запомня мизериите, за да опише честно и справедливо как бедният човек, въпреки невежеството, завистта и алчността, успява все пак да бъде божествен.

    А! Странно ви се вижда, че и униженият може да бъде божествен?

   Кокалест и сух, висок, ама до-о-оста висок, той се извисявал над другите деца и хлапета, а дългите му слаби ръце стърчали из ръкавите на преправените вехти палта. Бил рус, дългокос, дългонос. Да-а, не бил на пръв поглед красавец, пък и – прекалено стеснителен – кое ли момиче ще му обърне внимание!... Средата, в която се родил и раснал, непрекъснато го побутвала към добре утъпкания коловоз на бедняшката орис: нали, бедняшкият син е осъден да бъде беден и мачкан и да мечтае за известно, ама само е-е-ей туничко внимание от богатите и знатните, за да стане най-много калфа във фабриката за сукно или – в най-добрия случай – шивач с многобройна клиентела както шивача Стегман, да речем. Да е уважаван като въпросния Стегман, това му предричала премръзналата перачка на чуждо пране госпожа майка му на Ханс.

   Детството на талантливия човек е много важна част от живота му на творец. Нещастията – а недоимъкът, болести, смърт са сред нещицата, с които бедняшкото дете свиква от невръстно, та... нещастията, значи, моделират таланта, правят от мекото, огъващо се, склонно да гние и ръждясва желязо звънтящо изящно оръжие, от оня вид благородна стоманена сплав, която служи за изковаване на рицарските шпаги.

   Тук е мястото, смятам, да отдадем почит и уважение към малцината приятели на неизвестния, оскърбявания Ханс, обущарския син, преди светът да го възприеме в целия му блясък и великолепие. Ето имената на тия добри хора!

      Педер Юнкер – разносвач на афиши.
      Старият печатар Иверсен.
      Композиторът Вайзе.
      Италианецът професор Сибони, приютил у дома си в столицата Копенхаген 14-годишния провинциалист.
      Балетистът Дален и неговата съпруга – видна артистка.
      Поетите Гулберг и Раабек.
      Старата Юргенсон, която го поощрявала да пише стихове.
      Пасторът Гутфелд.
      Йонас Колин – директор на Кралския театър... 

    Тоя Колин, наглед твърде суров, строг мъж, всъщност сърдечен и хубав човек, издействал кралска стипендия за безплатно следване в гимназията на градчето Слагелсе. Същият външно студен, неприветлив Йонас Колин до края на живота си е най-верен приятел на изкачващия се към слънчевите Елисейски полета на Славата Андерсен; никой не се радва толкова искрено на успехите на обущарския син, никой не скърби повече от Йонас заради огорченията, съпътстващи бъдещия велик автор. И как ни веднъж тоя Велик приятел на Андерсен не се самоизтъкнал за ролята си на благодетел!

   Понеже нормалният издател не само в България, но и навсякъде по света, не е склонен да си рискува паричките за таланта на някакъв си неизвестен писарушко, първата си книга Андерсен изкарва на бял свят със свои спестявания, но и на свой риск, като отделя от оскъдните си средства за храна и наем. За облекло даже не говорим. Притесненията, недоимъкът, униженията, съскането на посредствеността превръщат впечатлителния нежен юноша в затворен тип, човек с неврастеничен характер, болезнено чувствителен, прям и уязвим.

   Още първите стъпки на младия Андерсен в литературното поприще го превръщат в обект на подли удари и клевети. И това продължава, кажи-речи, до физическата му смърт, за жалост. Но за разлика от България, мнозина известни творци на Датската култура са най-близки приятели и съмишленици на Андерсен, помагат му по всякакъв начин, подкрепят таланта му.

   Пиша това, мили мои свидни, четящи все още българи, и сърцето ме боли. Замисляли ли сте се, например, някога колко талантливи мъже и жени са погребани в черната пръст, унижени от посредствеността? Да, "Грозното патенце" е слънчева приказка за талантливия бедняк в оная далечна и мъглива Дания. В нашата България за участта на талантливия по-подходяща е приказката "Храбрият оловен войник". На тая приказка и моя милост, пишещият тия редове, гледа като на лично послание до себе си и до всички нас от страна на тоя роден преди двеста години почти, кокаляв, дългоног, дългокос и дългонос скандинавец. Защото това е чудесна приказка за Любовта, която не се съобразява с пренебрежението на издули се от притворство търбуси и задници в модни копринени гащи.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, 13 uli 1994 – edited 15 dec. 2016