ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1028.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1028.)

  Бил съм доверчив и разсеян, бил съм и глупав, бил съм и жесток с неколцина, които не са заслужавали да им се дразня, но чувството за справедливост съм наследил от майчиния ми род, по-скоро от двата чорбаджийски рода на майка ми – перущенския и калугеровския, клани през онзи паметен Април на 1876 година. – Аноним (1947)

  22 maj 1999

СТАРИ РАБОТИ 

  

  Нещо подобно, крясъци "Вън! Напусни ми кабинета!" чувах и когато – ученик в X клас на пловдивската гимназия "Георги Димитров", изнервен, настоявах да придружа майка ми при посещението й в т.нар. Приемна на Градския комитет на БКП, на улица "Васил Марков" № 5 в същата сграда, където някога бяха част от редакционните стаи на пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас". Майка ми се противеше – предполагам, било й е неудобно да я виждам да се оплаква пред някакъв си чиновник за нещо, което не само по закон, но и от само себе си е ясно, че си е наше право на стопани. След като обаче си бях виждал десетина пъти името под фейлетони, разказчета, стихове, интервюта или репортажи в двата пловдивски вестника – "Отечествен глас" и младежкия "Комсомолска искра", упорствах да видя как става тази работа: да убедиш някого си в своето лично човешко право.

  Тъй че ето ни с майка ми в сряда, единствен приемен ден от седмицата, висим пред тапицирана с тъмноалена изкуствена кожа порта, пазим реда си сред жени и мъже с угрижен вид, и всеки там стиснал свитъчето си с документи. Дочакахме си ние реда и влизаме, майка ми обяснява на онзи зад бюрото нашия случай – купили сме етаж от триетажната къща срещу черквата "Свети Георги" в Мараша* и значи, как едно от двете семейства – младши лейтенант от армията с младата си съпруга, се изнесло, но в две от четирите помещения другото семейство наематели не желае да освободи другите три стаи, независимо че моите родители им предлагат дори по-слънчеви две стаи и балкон, където все още живеехме под наем, на улица "Люлебургаз" № 17 в квартал Инвалиден**. Замяна – повече от равностойна, а хората искаха пари и мебели от баща ми, за да освободят жилището. Притесняваха се родителите ми, че виждат насреща си хора с връзки, хора на властта – туркинята домоуправителка и активистка в ОФ, слухтяла – според съседите, за политическите настроения у махленците наоколо, и те не смеят да гъкнат, не смеят зъб да обелят. Предлагали им двамата тарикати – кокалестият, дълъг като сарък (върлина) бай Слави (Радослав) и женицата му – набита като юмрук, туркинята Надин, баща ми мебелист-дърводелец да им даде 1500 лв. на ръка (шестнайсет месечни негови заплати в Държавното предприятие "Напредък"), пък си харесали и три от подредените в опразненото от лейтенанта салонче, изработени от баща ми с мерак на бедняк, че влиза най-сетне в свой дом – махагонов шкаф за хола, изящна масичка за кафе и чай и червения плюшен диван с белгийска дамаска, мебели, които беше измайсторил като за нас си и им се радваше, че вече и ние ще можем да си каним гости. Милият! Бе готов да хариже тези свидни вещи на изнудвачите, но майка ми – люта семка от два чорбаджийски рода, настръхна: "Как така бе, Кинчо! Ами то си е живо изнудване". И започна нейното Ходене на Богородица по мъките***. И не само нейното. Няколко пъти подпийнали трима мъжаги бяха пердашили моите родители в дворчето на същата онази триетажна къща на улица "Янко Сакъзов" № 28, та се прибирали в старата си квартира насинени, с оттоци, охлузени и натъртени. Това по-късничко, когато бях вече войник в ракетния дивизион край Хасково, нямаше как да знам, че лъгали сестра ми, срам ги било да й се оплачат от жалката истина, че ги пердашили три махленски пияндета, сред които около 50-годишния по онова време Бай Слави (Радослав), треньор на гребците по кану-каяк в пловдивския отбор на текстилния комбинат "Марица", мераклията за аления плюшен диван с белгийската дамаска.

  Този възел се разплете половин година по-късно, когато прибрал се у дома в отпуск по награда за ІІ място във вътрешноармейски състезания по бокс, запасах кухненския нож на кръста и ходех като собственик, но и като терорист в нашия си имот – въртях се пред очите на същата онази компания от побойници. Единият – 32-годишният по онова време Митко, беше каменар, губеше се с месеци в каменна кариера над Пловдив, дето грубо изчуквал творенията на известен скулптор. Вторият беше кисело мрачно човече – брат на софийски някой си влиятелен генерал Врачев. Трети беше върлинестият Бай Слави, треньорът на гребците от "Марица" на пловдивската Гребна база. Спях долу в мазето, при кадифените черни паяци колкото палеца ми, и там за пръв път в живота си между фугите на изгнилото дюшеме открих как щъкат светлокафеникавите полупрозрачни скорпиони с навирен войнствено скорпионски нокът. Размотавах се аз по двора, докато онези трима пляскат белот и се наливат с домашна ракия. Три плодни дръвчета засадих. Подрязах голямата над петдесетгодишна занемарена асма с лозарската ножица от дядо ми Борис от Пазарджик, докато онези пляскаха карти на две крачки от лозата, смучеха ракия край панер с мезе и салата, начумерени следяха изпод вежди какви ги върша.

  Борис Дявола като да се беше вселил у мен да ги предизвикам. На два пъти ми правиха и на мен засада. И не успяха да ме прихванат отзад през раменете, та на втория път бих яки шамари, ама не на Бай Слави, висок и жилав, треньор на гребците, а на женицата му – към четирийсетгодишна туркиня****, че два пъти ми се изхрачи в лицето и ме замери с масивен стъклен пепелник; да беше ме уцелила, щеше да ме убие. Първия път се случи пред единия от тримата им сина и пред сащисания Радослав (Бай Слави); втория път, след като се изтърколихме първом в дворчето, а от дворчето – на тротоара пред хлебарницата, където плътна тълпа чакаше да извадят хляб от фурната. При бокса има ловко едно движение, което така и не успях да усвоя – "ескиваж" се нарича: да се гмурнеш встрани от връхлитащия противник и той да ти се наниже сам на юмрука. Отстъпвах с лице към онези тримата (Бай Слави, жена му и сина им десетокласник), и понеже туркинята беше най-яростна, най-запенена: кълне, опитва да ме уцели с храчки, та пред стотината чакащи за хляб изяде още два здрави плесника. 

  "Ей сега ще идем във Второ районно (МВР) те да те арестуват" – реве ошашавен от изненадата, че някой му се е оперил, Бай Слави. "Че какво чакате! – крещя. – Тъкмо и в милицията да узнаят какви изнудвачи сте! Какво се мотаете?! Вървете, там само вас чакат!"

  Същия ден около обяд върху къс кафява амбалажна хартия щерката Живка на адвоката Васил Крумов, автор на сборник разкази за Родопите, долетя на улица "Люлебургаз" с късо послание: "Бояджиеви, елате да се разберем кога ще си изнасяме багажа", надраскано с разкривен почерк...

  Само че това става половин година по-късно. А сега стоим ние с майка ми пред непознат мъж с восъчно лице зад бюрото. Какво каза майка ми, какво й отвърна Восъчният мъж, не си помням; спомням си само, че онзи рече нещо гневно и рязко: "Срещу кого сте тръгнали?***** Изнудвали ви и ви пердашили. Ясно ли ви е, че това не са случайни хора; я да си ходите, откъдето сте дошли, да си налягайте парцалите!" В този смисъл му бяха приказките: пиперливи, сдържано изречени, отровни. Рекох да се обадя, а той не към мен, а към майка ми: "Кажете на момчето да излезе. Нямам работа с него!" И не излязох, рекох му и аз нещо рязко, в смисъл: Защо е посаден в тази канцелария, да брани мошениците ли? Че като се нервира този ми ти Восъчен мъж! Че като скочи, като ни се развика... Издуха му се жилите на врата; блъска с юмрук по бюрото: "Вън! Вън! Вън! Напуснете приемната!" Целият се зачерви, блещи се, върти очи, ама иззад бюрото, не тръгва към мен. Сочи тапицираната порта да напуснем Приемната на ГК на БКП. Е, тръгваме си ние. От средата на улицата обаче тичешком се върнах да разбера с кого сме имали честта... името му само да видя – кой е този разгневен идиот. Върху месинговата табелка, лъсната с пуцинг, се мъдри името му: "Георги Алексиев – секретар на ГК на БКП"... 

  Минаха повече от двайсетина години, пътеките ми на вестникар и автор на куп текстове с претенция да са стихове или разкази се кръстосаха със същия този Георги Алексиев, дето ни се разкрещя на двамата с майка ми; не знам дали помни това, което аз помня. Видях го вече в друга светлина двайсетина години след онзи случай в приемната на Градския комитет на БКП. Видях го, и ех, имаше какво да харесам у него: майсторски написани разкази и романи, да му посъчувствам дори, когато (сами в жигулката му се прибирахме двамата от литературно четене в Пазарджик, родния град на майка ми и на Дяволския ни джинс) захвана да ми разправя за болната си майка и несговорчивата си съпруга.

  Спомените, особено когато са от възрастта на романтичен идеализъм и вяра в справедливостта и в силата на доброто, са жилави, с бая дълбоки корени, упорити са като гробищен троскот. Знаете ли какво е гробищният троскот? Борил съм се до мазоли, до кръв с троскота, враснал се в гроба на най-първия от четиримата по-големи харманлийски братя на баща ми, Бате Митко (Димитър Бояджиев, 1909-1963), и знам. Корените на троскота стигаха там до три и половина, четири метра дълбочина, извадих и точно единайсет метра дълъг като змия корен от гроба на чичо в пловдивското общинско гробище край булевард "Цариградско шосе". И си представете само как просвредляват плътта на мъртвеца тези корени, как пие ли, пие тревожната си сила оттам яростната жилава гробищна трева. Не мога да ти простя, скъпи ми Георги Алексиев, колкото и голям писател да стана – един от съвременните ни белетристи***** с усет за трагизма у българина, и по-добър, според мен, дори и от превъзнасяния твой почти земляк, от предложения за Нобелова награда по литература Радичков (1929-2004).

ЗА ФОТОГРАФИЯТА НАЙ-ГОРЕ

 tisss: – На снимката е Гана, кръстена на баба си Ганка от Клисура, която обаче се прекръсти на Галя, братовчедка на приятеля от детските години Тодор Ряпов. Спомен от сватбата на Сия (Анастасия), по-малката сестра на приятеля Ряпов, в двор сред селото Мечкюр (днес квартал Прослав), тук съм едва от шест месеца войник: в отпуск след вътрешноармейските за ПВО и ВВС състезания по бокс в хангари на някогашното пловдивско летище. Галя за мен си остана най-артистичното момиче от рода Ряпови.

  Виктория Н.: – Личи си. И тя изглежда готино.

  tisss: – На онези състезания за ІІ място в категория "перо" (до 54 кг.) от армията ме наградиха с двуседмичен домашен отпуск, през което време успях да притесня навлеците в купения от нашите първи етаж от къща на три етажа, които навлеци – за да се изнесат от двете стаи и салона между тях на първи етаж в единствената по онова време триетажна къща срещу черквата "Св. Георги" в Мараша, предлагаха моите бедни родители да им направят вноска за жилище (1500 лв.) и да им харижат правените с мерак от баща ми холов диван, холова маса и шкаф. Десетина нощи спях върху врата, хоризонтирана върху тухли в избата, дето между дъските щъкаха белезникави скорпиони, и сутрин раничко, от пет часа се качвах на етажа да тракам, да вдигам гюрултия, да дразня навлеците. И те се хванаха на предизвикателството.

  Една сутрин ме обградиха в салончето тримата – мъжът, треньорът на гребците от Спортния клуб "Марица" Радослав, жена му туркинята Надин и сина им десетокласник. Замери ме другарката Надин с масивен стъклен пепелник; пепелникът профуча край очите ми, та машинално някак й бих два шамара пред мъжа и синчето и изскочих заднешком първо на двора, а после и на улицата, следван от тримата, където още два шамара изяде плюещата, докато се пробваше да ме захрачи пак, както ми крещеше пред поне двеста души, събрали се пред фурната да чакат за хляб: "Ти знаеш ли коя съм! Аз съм на Тосун бей внучката". Тосун бей* е предводителят на башибозука, бастисал през кървавия Април на 1876 година градчето Клисура, отдето е майчиният род Лалови на приятеля ми Тодор Ряпов.

  Същия ден по обяд дотичва в квартирата ни на улица "Люлебургаз" № 17, където живееха нашите под наем, дъщерята Живка на Петра Крумова – вдовица, от която майка ми и баща ми бяха купили етажа, с надраскано върху къс амбалажна хартия: "Бояджиеви, елате да се разберем кога ще си изнасяме багажа". 

  Ходех запасан с кухненския нож на кръста, че онези чешити вече бяха успели с още две пияндета да опердашат жестоко баща ми и майка ми в двора на същата единствена дотогава триетажна къща в Мараша. След случая, по думите на Венчето – съседското кипро девойче, в махалицата ме наричали Робин Худ, че съм се справил с онази, от която треперели дотогава. Надин й беше името. Била партиен отговорник за квартала и съседите се страхували от нея. Венчето ми го каза това, по-голямата от двете дъщери на съседа ни зад оградата – Панчо от Бойково. До онова шоу майка ми се скъсала да обикаля с жалби край общината, но жалбите не хващали дикиш. Тъй че след онова театро, което им направих пред около двеста души, пъргаво опразниха стаите и нашите се нанесоха вече там. А не смееха да ми кажат, че са ги били. Единият идиот държал баща ми отзад за ръцете, а треньорът на гребците от отбора по кану-каяк на спортния клуб "Марица" и братът на софийския важен генерал Врачев блъскали с юмруци баща ми фронтовака по лицето. Това от сестра ми го научавам. Инак, като съм питал защо майка ми е с издрано лице, а баща ми насинен и подпухнал, казваха ми, че се били спънали в тъмното и все такива едни. Срам ги беше да кажат, че са бити. 

  Какъв глупак съм бил. Трима яки мъжаги пият ракия и блъскат карти на дворчето, а препасал се през кръста с кухненския нож, аз, Глупакът бера в голямата пластмасова кофа зряло грозде от астмата над побойниците. Единият, към трийсетгодишният Митко), беше каменар: чукал камъни за местен скулптор някъде над Пловдив, другият – брат на голям човек от София, някой си ген. Врачев. Чудно ми е и досега как тъй не посмяха да ми посегнат. Бил съм си същият като на снимката с Галя, 54 килограма мокър с гащите и патъците, дето се вика, но не посмяха да ми посегнат.

  Виктория Н.: – Мога само да си представям какво е било.

  tisss: – Побойник, какво да е било! Търсел съм си със свещ белята. Но пък, от друга страна, проблемът се реши моментално. Още на следващия ден тарикатите са си изнесли багажа. Отидоха да живеят в къща с дворче на съседната уличка. Имали по-големи двама близнаци побойници. Не ги видях тези двамата да се появят. А бай Слави бил, шушукаха, някакъв си сътрудник на милицията. Беше жилест мъж, поне една глава по-висок от мен, а трепкаше като мушкато, докато биех шамари на жена му. Това е то генът на майчините ми два рода, Перущенския и Калугеровския.

  Виктория Н.: – Макар че си щял да отнесеш боя.

  tisss: – Ами ножът на кръста? Пази, Боже, от млад и глупав! Ама като са си знаели осраните задници, ни милиция, ни общинари биха им влезли в положение.

  Виктория Н.: – Абе, какво ще направиш срещу трима побойници?!

 

  tisss: – Отде да знам. Знам само, че бях бесен, че някой посегнал на моя мълчалив кротък мебелист дърводелец – последния от петимата сина на бедния бирник (?!) от Харманли в Царство България Георги Бояджиев.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 05 avg. 2022

Илюстрации: 

- Юни 1966 г., с Галя войник в отпуск и сватбарин.

 - Август 1961 г., с баща ми на скалата край Китен.

___

* Един от най-старите квартали на Пловдив. Върху зида на черквата, строена през 1908 г., когато княз Фердинанд обявява България за царство, възползвайки се от противостоенето между Великите сили, каменна плоча бележи къде е била бесилката на Васил Соколов, доктора, описан в романа "Под игото".

** Средновековен апокриф, разпространяван по Българските земи.

*** В къщата, строена от бившия кмет на Цалапица Фъргов, убит от нахъсани след 9. ІХ. 1944. цалапишки бедняци. Сестра му на този кмет леля Лучка живееше над нас с мъжа си Бай Борис и сина Петър Лозев. 

**** "Ти знаеш ли аз коя съм? Аз съм на Тосун бей внучката!" – крещеше ми мускулеста женица с тяло, набито като гюлле. Тосун бей води башибозука, бастисал героична Клисура през Април на 1876 г. Тази инак чиста, уредна туркиня, омъжена за българин – треньора на гребците от местното дружество "Марица", родила му трима сина, би трябвало да е наясно какви ги плещи, но кой знае! – може наистина да е внучка на известния ислямски главорез. 

***** Роден в с. Якимово, Ломско. Завършва Военно артилерийско училище (1950) и Военно политическо училище през 1952 г. До 1956 г. е политически офицер. Завършил право в СУ "Климент Охридски" през 1960 г. От 1957 г. живее в Пловдив. От 1960 до 1972 г. е на работа в ОК на БКП в Пловдив. Зам.-главен редактор (1972-1975) и главен редактор (1975-1978) на твърде известното някога списание "Тракия". 

Георги Алексиев (1927-2011)

   За първи път печата разказ през 1970 г. в пловдивския вестник "Отечествен глас". Автор е на книгите "Засука се вихрушка" (сб. разкази, 1971), "Кръстопът на облаци" (роман, 1973), "Духовете на Цибрица" (роман, 1976), "Горещници" (1978), "Разпятие" (сб. разкази и новели, 1978), "Разсечено небе" (сб. повести и разкази, 1984), "Сказание за Млечния път" (1987), "Добър ден, неудачнико" (1988), "Господ е болен" (1991), "Върколакът" (роман, 1997), "Заключване на гроб" (2002). Носител е на "Литературната награда Йордан Йовков" (1971). Почетен гражданин на Пловдив (2001). Бел.м., tisss.