ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (835.)
Да разбереш душата на този град не е така лесно. Защото той може да ти се покаже както романтичен, така и по византийски подъл. И няма как да се отървеш от неговия чар и магия, която в никой друг български град не съм откривал. – Аноним (1947)
14 sep. 2010
МОИТЕ ДВЕ ГАРДЖЕТА
Пораснаха и двете дъщерички:
едната – въглен, другата пшеничка.
Отлитнаха... И стаята ни няма,
усещам, стана мно-о-ого по-голяма.
И няма вече ни с кого да споря,
с кого да се кося, да му мърморя.
Как всичко се оказа тихо, равно,
притихнало и някак си безславно!
Къде останаха въздишки, врява
и всъщност, вече що ли ми остава,
освен на мъничкото си балконче
да седна като уморено слонче
с кафенцето в ръка, с онази книга,
за прочита й, дето все не стига
уж време, а пък ето има време
да я чета, но малко ми се дреме
и мисля си, ей тъй очи притворил,
да се завърна в детството отново,
когато Пловдив беше беден, прашен,
ала у мен хлапакът тъй безстрашен,
че влизаше в двубоите епични,
естествено и с жестове цинични,
и после го пердашеха до кръв,
но си остана непослушник пръв,
и никога без бой се не предаде...
Рискуваме, уви, като сме млади!
А днес, уви, как плаши самотата
и сладост няма вече в суетата.
Децата – отлетели от гнездото,
аз дваж ненужен виждам се, защото
не чувам някогашната им врява
и спомените само ми остават.
едната – въглен, другата пшеничка.
Отлитнаха... И стаята ни няма,
усещам, стана мно-о-ого по-голяма.
И няма вече ни с кого да споря,
с кого да се кося, да му мърморя.
Как всичко се оказа тихо, равно,
притихнало и някак си безславно!
Къде останаха въздишки, врява
и всъщност, вече що ли ми остава,
освен на мъничкото си балконче
да седна като уморено слонче
с кафенцето в ръка, с онази книга,
за прочита й, дето все не стига
уж време, а пък ето има време
да я чета, но малко ми се дреме
и мисля си, ей тъй очи притворил,
да се завърна в детството отново,
когато Пловдив беше беден, прашен,
ала у мен хлапакът тъй безстрашен,
че влизаше в двубоите епични,
естествено и с жестове цинични,
и после го пердашеха до кръв,
но си остана непослушник пръв,
и никога без бой се не предаде...
Рискуваме, уви, като сме млади!
А днес, уви, как плаши самотата
и сладост няма вече в суетата.
Децата – отлетели от гнездото,
аз дваж ненужен виждам се, защото
не чувам някогашната им врява
и спомените само ми остават.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 20 dec. 2021
Илюстрации:
- 1978. Тригодишната Надя у дома в Пловдив.
- 1980. Дъщеричките Вера и Надя в Добруджа.
___
* Когато бяхме бедни и все пак щастливи и с малкото, което имахме в Пловдив, когато животът в своята величествена простота и всекидневие на обикновени българи ни обгръщаше немилостиво. Балкончето, на което бяха писаха тези някогашни уж най-обикновени наглед записки от "Дневника на един пловдивчанин".
Бел.м., tisss.