ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (937.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (937.)

  Ако някой срещне някой/ в цъфналата ръж/ и целуне този някой/ някого веднъж,/ то нима ще знае всякой/ де, кога веднъж/ някого целувал някой/ в цъфналата ръж!*

  19 dec. 2016

МЪЖКИ ПРИКАЗКИ

Мъжът приятели избира

по нрав и сила може би,

особено когато е на бира

или щом дяволски скърби. 

Мъжете често си говорим

за авантюри, работа, коли,

за качествата си безспорни

и как търпим да ни боли. 

Със себе си останал сам обаче,

обръгналият в споровете мъж

способен е да се разплаче

пред Джени в цъфналата ръж. 

Там мокра до колене, тича

любимката на Робърт Бърнс

или пък двойничка – момиче,

с което лягал е веднъж,

 

 усетил тръпката в сърцето

пред голите й рамене –

единственото, за което

си струва да живее и умре.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 29 mar. 2022

___

* Робърт Бърнс (1759-1796) през живота се е държал като най-обикновен фермер: обичал вечер или в празник да седне в местната селска кръчма, и докато си пие пивото, да подрънква на китара мелодии с текстове на своите стихове. Такъв го виждам в представите си и смятам, че истински значимият творец остава привързан към обикновените хора и се държи в живота като обикновен човек. Разбира се, има и самовлюбени гарги сред големите поети на света, но за мен, като българин, то е само артистична поза. Вж. https://artday.bg/index.php/world/2609-2018-01-22-15-40-47Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (936.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (936.)

  Вийон е първият ми любим старофренски поет. Зарази ме с вакханалната му лирика преподавателката ми от първи курс по Западноевропейска литература на Софийския университет доц. Людмила Стефанова. – Аноним (1947)

  21 avg. 2008

БАЛАДА ЗА ДЕБЕЛАТА МАРГО*

Франсоа Вийон (1431-1463)

Щом верен съм й аз, нима
ще кажете, че нямам ум
да любя провалената жена, 
поела по престъпен друм.
Клиенти влязат ли, без шум
търча прилежен, с вещина
поднасям сирене, вина,
платят ли, "Ах, елате пак!" –
смирен, подгъвам колена 
в бардака ни, на вас добре познат.

Позеленяла, ми крещи от яд,
ако случайно легне без пари,
тогава да си с нас е просто ад – 
колана, шала, роклята дори
прибирам и мърморя: "Разбери,
ще взема всички дрипи да продам".
А тя изсъсква: "Антихрист!" Без срам, 
кълне дори Исус, и лепвам й печат
върху устата, както аз си знам,
в бардака ни, на вас добре познат.

И тя смирява се с една пръдня,
като отровна жаба пръсва смрад,
побутва ме, но вече без сръдня, 
нарича ме: "Любовнико мой млад".
Пияни, лягаме си, глад не глад...
Бидейки бременна, на сутринта
връз мен се тръшва, и от тежестта,
усещам, вие ми се свят,
изобщо, здравето ми взима тя
в бардака ни, на вас добре познат.

Вали и вей, поне съм подслонен –
че прост съм бил, и тя е като мен,
от мен не виждам по-задоволен.
За нея съм дори на вкус и цвят
удобен като гъз към гол корем.
Не щем ний ред, нито живот почтен
в бардака ни, на вас добре познат.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited on 28 mar. 2022

Илюстрации:

- Третокурсник от Софийския университет, 1970 г.

- Към текста по-горе, автор: неизвестен художник.

___
* Авторизиран превод от старофренския текст на Франсоа Вийон. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (935.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (935.)

  Удушат ли хлапето у всекиго от нас, нататък е лесно да ни манипулират както им скимне в скапаните от възгордяване, лакомия и омраза мозъци! – Аноним (1947)

  21 uni 1998

ПЕДАГОГИЧЕСКА ПОЕМА*

Почти по Макаренко

  Преди десетина дни в последните минути на шестия учебен час Любка, приятелка на притеснителната Анелия от VІІІ-а, идва при мен: "Господине, пък на Анелия й откраднали парите* за Прощалната ни вечер от чантата й . Трийсет и две хиляди". После се оказа, че са шестнайсет хиляди, но това бяха общите пари, събрани от тях за празненството при завършване на випуска им тази година.

  В кого ли сам не се усъмнявах?! Целият, задружен до онзи момент, VІІІ-а се накъса на групички – шушукат по ъглите, гледат се гузни недоверчиво с онзи все същия проклет въпрос: кой ли ще да е крадецът? Та лека-полека, нали е казано: всяко чудо – за три дни, май взех да посвиквам с мисълта: щом извън училището всякакъв род измамници, изнудвачи, престъпници и мародери припкат под носа на Полиция, Следствие, Прокуратура и Съд като палави щастливи козлета по зелена морава, защо ли училището да е застраховано срещу кражби! Такъв е животът, нали?

  Възстановихме криво-ляво шестнайсетте хиляди и се постарах с моите хлапаци да забравя. И ето че днес... Тодор Спасов – синеок момчурляк с хубост на момиче и лунички, излезе крадецът. По времето на спортния ни полуден с Тошко и сестричката му бяхме играли на федербал встрани от волейболното игрище; оттогава Тошко все се навърта около учителското ми бюро в класната стая преди и след края на часа, все си намира повод да ми каже нещо мило, например: "Ах, господине!... Вие сте строг, обаче всъщност сте добър" или "Господине, вие пушите ли пури?" Що питаш бе, Тошко? "Ей така, питам! Е? Вие пушите ли пури?" Веднъж напоследък го виждам с насълзени оченца. "Какво ти е, Тошко!" "А, нищо"... Добре де, ама мъж не рони сълзи току-тъй. "Тя, госпожата по история, ще ми остави тройка за годината." Ами няма ли начин тройката да се оправи, да речем, историчката да те изпита още веднъж? "Не иска повече да ме изпитва" –подгъва съкрушен устничка и... хайде, пак сълзи.

  Същия този нежен Тошко Спасов седнал зад притеснителната Анелия в часа по математика, протегнал се, отворил й ученическата чанта, извадил портмоненцето с парите, за които целият клас знаеше, че трябва да са към трийсет и две хиляди, взел свитите банкноти, свил ги на топче, мушнал си ги в пазвата, портмонето върнал в чантата. Вижда го обаче Христо Лалов.

  Не зная дали Христо му е рекъл нещо, но Тошко по някаква неизвестна все още за мен причина му дал половината от плячката. Дотук както и да е, само дето Христо Лалов имал много, ама изключително верен приятел, Иван Андреев – височък кокаляв хлапак с щръкнали като у таралеж коси и също хубавец. Отиват двамата при Тошко. И Тошко какво да стори – дал и на Ванчо, само че половината от половината му дал, което ще рече четири хиляди лева суха пара, дето имаме тук от детството ми стар пловдивски махленски лаф, авантата си е чиста печалба! Толкоз за разпределянето на плячката. Стават тези исторически събития в петък, 5 юни.

  В онзи петък идва Любка – едрата гръмогласна дружка на Анелия; гърми Любка отдалеч, пушек се вдига: "Анелия, пак питам, къде са ти парите?" А Анелия се върти като попарена, тършува около чина, под чина, рови си в чантата, отваря я, затваря я поне десетина пъти. Направи ми впечатление, че онзи петък класът доста бързичко опразни кабинета ми по литература и български. Чувах гласовете на отдалечаващите се в училищния коридор осмокласници. Било е малко преди да бие последният звънец.

  Освен двете момичета – Любка и пострадалата Анелия, край бюрото ми се завъртяха и няколко момчурляка. Поогледаха и те по ъглите на стаята, па и те си тръгнаха. Анелия – интелигентно, крехко моме, кърши пръсти: "Ох! Няма ги! Ей тук бяха парите. Сигурна съм, защото преди петия час в портмонето ми бяха тези дяволски общи пари". Сигурна ли си, Анелия?! "Да, господине, сигурна съм!"

  В понеделник през голямото междучасие на вратата на кабинета ми се появява майката на Анелия; питам я: Искате да говорите с класа?! "Какво да говоря, парите ще възстановим. Да й е за урок! Повече моята Анелия пари няма да пипа." Съмнявате ли се в някого? "В кого да се съмнявам!" – тросна ми се жената, сякаш аз й бях откраднал парите, и си тръгна. Така и не разбрах за какъв дявол ми се бе появила. Може би за да поогледа как изглеждат некадърните учители, сред които се подвизава крадецът.

  Този ден държах кратко слово пред моите осмокласници: Хубава работа сте свършили, браво! Това, не се ли разплете, остава си петно за всеки от нас. Над мен и над всеки тук, мили мои хубавици и хубавци, ще остане да тегне подозрението, че е посегнал на общите пари. И понеже след седмица се разделяте оттук докрая на света, случаят ще се помни, докато сте живи. Да, докато сте живи ще се помни. Някой посегнал не само към парите, а и върху честта и достойнството на всекиго от нас. Какъв празник смятате да празнувате! На вашия празник няма да стъпя. Някое прасе хубавичко ни е оплескало. И ето ни, значи, оттук-насетне ще си ходим оплескани до уши.

Отговорът – гробно мълчание, чух в онзи миг как мухите жужат в жегата.

  Във вторника, 9 юни, седнах в училищната ни библиотека през голямото междучасие и взех да привиквам едно по едно момчетата; питам кой как е изкарал предишните два дена, какви ги е вършил, къде е ходил, все едни такива досадни въпросчета. Между онези, с които си бъбрих, първи бяха Христо Лалов и Иван Андреев; двамата се държаха нахакано, по мъжки. 

  Последен разговарям с Тошко Спасов, че напоследък Тошко с неговите тъпи въпросчета ми беше станал симпатичен. "Ах, господине, ама вие и в мен ли се съмнявате! – гледа ме милият с онези негови теменужени очета. – Ех, господине, кажете си го направо, мислите, че аз съм взел парите." Не съм казал такова нещо, Тошко! Само си мисля, че крадецът няма как да не се издаде. "Ами че как ще се издаде?" Ами ще започне да харчи нашироко, ще си купи нещо по-така, дето много си го е мечтал, ще почерпи този-онзи, до спукване ще играе на електронните игри в залата с автоматите. Затова и ви извиках: да ви кажа да се оглеждате. Няма начин да не се разбере кой разполага с повече пари напоследък. Тихичко продължавам: Според теб, Тошко, момиче или момче е крадльото?  

  Рови с очи пода пред патъците ми, измънка: "Мисля, че не е момиче". И след негово си някакво дълбоко размишление рече: "Обаче не е честно, господине, да ви кажа кой може да е. Защото то си е баш предателство." Тъй ли! Предателство... Към кого? "Предателство си е" – гледа ме право в очите. И все пак, ти в кого се съмняваш? Ето, говоря с всеки от вас на четири очи, другите вече ми подсказаха кой може да е, но аз нищо не мога да кажа, докато крадецът сам не се издаде или не си признае.

  Стана неспокоен: "Вие в мен се съмнявате, нали, господине?" И понеже мълча, продължава: "Обаче ще ви кажа кой може да е... Георги Йовчев си купи вчера шапка с козирка. И нови спортни гащи Адидас си купи три бели канта. А снощи "При Маврито"** се черпеха с Павлина и още едно момиче, и накрая Гошо плати сметката". Каква сметка? "Ами-и... пет-шест хиляди, това ще ви кажа! Сегада не вземете да ме издадете...!" Успокоявам го, че казаното между нас, като истински мъже, си остава, и го пратих да викне отпусналия му края любител на спортните гащи и на дамските компании, тантурестия като възглавница с перушина Гошо Йовчев.

  На следния ден, сряда, 10 юни, влизам в класната стая, а вътре – кошер оси: разлютени, момичетата обсъждат като как ще ги съберат отново тези по хиляда лева от всеки, та да се възстанови откраднотото. Делегация от бойки хлапачки една през друга ми говорят: "Господине, разбрахме кой е крадецът. Сам се издаде. Казал на Христо Лалов, че поне един месец няма да харчи, ако някой си мисли, че той е крадецът, и няма как да се открие". Питам оперените делегатки: А вие случайно видяхте ли го да краде? "Не сме го видели." Като не сте го видели, какви ми ги говорите! – смъмрих ги.

  От понеделник моят мил Тошко не се е вясвал в училище. В четвъртък, 11 юни, попълвам бележници в учителската стая. Плахо-плахо отначало, пък все по-уверено, гледам ги, кумят се, пристъпят Христо Лалов и Иван Андреев. Кумят се нещо тези двамата, ама мълча, не питам какво ги води насам. "Господине, ех, господине!" – захваща с тежка въздишка Ванчо, па млъкна, преглъща насухо. Какво има, момчета? – питам бодро. "Той... той, Тодор Спасов открадна парите от Анелия, господине!" – все едно огромен, тежък товар от гърба си смъкна. Сигурни ли сте? "Да, господине, сигурни сме!" – двамцата в един глас. "Видях, когато й бъркаше в чантата, и после ми даде осем хиляди, за да не го издам – изтърсва на един солук Христо с хитроватата муцунка на лисица. – Обаче днес аз ги върнах осемте хиляди на Анелия." Поглеждам Иван... Иван мига-мига на парцали: "Той и на мен ми даде четири хиляди, да си трая. Ама утре ще й ги дам на Анелия". А ти видя ли го, Ванчо? "Не съм, господине. Ицо ми каза, че го видял."

  Усмихвам се колкото ми е възможно по-приветливо: Реши и ти покрай Ицето да намажеш от краденото... А, Ванчо?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 28 mar. 2022

___
* Половин учителска заплата през 1998 г., когато по истински случай е писан текстът. 

** Кафене срещу училищната сграда, където по онова време вечер се събираха повечето млади хора от този краен квартал на Пловдив зад най-голямото циганско гето в Европа, пласираше се дрога и се привличаха хубави момичета за проституция от тъмни субекти с луксозни коли. Когато се обърнах към директора на училището да се подпише под сигнал до местното управление на МВР, отговорът му беше: "Моля те, не ме занимавай! Където играят големите далавери, човешкият живот не струва пукната пара". Бел.м., tisss.