ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (259.)
Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! (...) Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.
11.04.2001. СКРИТА И ЯВНА ИНФОРМАЦИЯ
"Нещата освен да бъдат мислени могат да бъдат и чувствани... Тук вече се намесва по-пълно интуицията, пренебрегната при мисленето или оставена в сянка".* Жената е повече интуитивно отколкото мисловно отнасяща се и преценяваща. Интуицията чрез чувство или усет е по-проницателна от мисъл и разум. Разумното е открито, изнесено на показ, какъвто е стилът на древните елини: можеш да го прекосяваш отзад-напред и отпред-назад, без да го съсипеш като завършена определена цялост. Интуитивното, чувственото е почти винаги неоформено, въпреки че разтърсва много по-силно, седи аморфно сякаш, но е кристално строго подредено и блести отвътре, какъвто е стилът на траките, владеещи езотеричното познание за света, но непроницаеми за света и до днес. Интуитивното разтърсва много по-силно; можеш да го възстановиш както точка на лъчение на информация, но е затворено в себе си, неясно в яснотата и плътността си. Апокалиптичните видения на най-интелигентния сред евангелистите – ап. Йоан, са такъв род приближавания към Истината; логически; чрез разума няма как да стигнеш до тях. По друг начин се готвила душата, преди да ги види в образи от предстоящото. Ванга също е пример за този род отворени канали към Космоса, но отворени не чрез причинно-следствени мисловни връзки, а като врата, изкъртена от пантите, отнесена от вихър... Минава ми през ума пясъчната буря**, която я връхлетяла край кладенец и след която губи зрението си за видимото от всички нас, но пък придобива зрение към отвъдното, далече отвъд и над обикновените наши човешки възможности за прочит.
Еstetikos (гр.) – сетивно възприемащ или чувстващ. Meditatio (лат.) – разсъждавам;
медитирам = разсъждавам. Като
записвам разни размишления, случаи, картини върху белия лист, придавам им
свои чувства и настроения, фактически хармонизирам себе си спрямо заобикалящия
ме свят. Творчеството – разбирано в
най-баналния смисъл като създаване
на ново, ме тонизира, изпълва ме със самочувствие; написал съм
пет реда текст и вече знам: денят не отминава напразно. Nulla dies, sine
linea!*** Дори и да греша, дори написаното да не струва и пукната пара, за мен то
има и друга стойност – зарежда ме с илюзия, че не живея напразно. Ако река: Пиша, за да ме четат! – няма да е вярно. Писането в моя
случай е равнозначно на дишане, сърдечен пулс, всъщност е мое кръвообращение. Обичам света, любопитството да го проумявам е безгранично. Колко пъти съм се
заричал: Край, стига толкоз, достатъчно си графоманствал, драги! – и тръгвам като болен
подир това, място не мога да си намеря, зърната на броеница като че ли се
разпиляват у мен. Връвта, дето ги е държала едно за друго, се изплъзва като
змийче в процеп в скалите на неясното пред мен. Три неща – писането, любовта и опасностите, ме тонизират. Не си представям живота без тези три. След премеждие животът ми се обновява, след като не е успял да ме съсипе, да ме смачка като празна консервна кутия, и тази способност за обновление винаги ми е правила впечатление.
Западният
манталитет набляга върху резултата
от каквото да е действие; източният – върху самия процес, но гледайки към крайния успех преди всичко като завършек
на дейност. Успехът често
съпровожда усета за щастие, но "успех" и "щастие" съвсем не са синоними. Вероятно щастието е да се движиш, да
работиш с оглед възможен, но не задължително успешен изход. Да сме по-смирени: че сме живи, не е ли успех?! (17 ч.)
Догма (от гр.) – мнение, решение, постановка. Скепсис (от гр.) – съмнение.
И Симеон ІІ Кобургготски в няколко интервюта напоследък по БНТ, по Дарик-радио, вероятно и другаде, демонстрира умение, което
бледичкият софийски адвокат Филип
Димитров (1955), в качеството на министър-председател, преди години
прилагаше: да говори с часове високопарни приказки, без да каже нещо съществено. За разлика от младичкия
напорист, но необръгнал политик обаче, аристократът – син на цар Борис ІІІ и внук на "Фердинад Лисицата" (определението е от репортажите на младия Ърнест Хемингуей), не ме подразни, понеже в
неизреченото от него има поне заявена някаква претенция за нравственост, която отсъства у
парвенюшкия ни лъже-елит от лумпени, тарикати, наивници и вчерашни мекерета във властта на Тато, окупирал
върховете на държавата в последните шейсетина години. Дали не греши Петко Бочаров (1919-2016), като казва, че появата на царя в политическото
пространство е сварила неподготвени маскираните като социалисти бивши членове на
управата в преустроената БКП/БСП?! Пребоядисаните комунисти вече се
протягаха към властта, рейтингът им от 19-20% се изравняваше с рейтинга
на т.нар. "сини". Самообновилите се "демократи социалисти" не се
обявиха срещу Симеон ІІ**** тъй рязко, колкото мнозина от нашите
политолози. Това за бай Петко Бочаров не е ли показателно! Седесарите, и особено земеделската мижава партийка на Сиси Боата – Анастасия Мозер (1937), както и
евролевичарите на Лупи – Александър Томов (1954),
пропуснаха основното – че с неговото "всенародно движение" Симеон II можеше да им бъде съмишленик във
властта и в разграбването. Развълнуваха се политическите маргинали, притесниха се; това, което
обикновеният гражданин на България прие къде с овации, къде със замълчаване, тези политикани
не разбраха. Нужна им бе все пак известна доза култура, за да приемат уравновесено
позиция, несъответна на своя манталитет и очаквания. Колко по-леко би им било да оспорят някой, обявил
се насрещу им, а сега какво – как да реагират срещу човек, у когото идеята
за така нужния на всеки
явен или маскиран марксист "враг", отсъства.
Един стопанин се появява на хоризонта без
гръмогласни претенции или заявки*****. Любопитно е да виждаме как "сините", т.е. досегашни народни любимци-грандомани кръжат наоколо и джафкат смаяни, въртят
се палетата около Народното събрание. А Народното събрание като че ли
най-после получи шанс да се превърне от помиярско свърталище на
далавераджии в достойна национална институция. Или се лъжа и аз като
мнозинството българи, отчаяни, че пак сме гласували за фалшива партия, не за общата ни кауза Отечеството?!
Бележка от днешния ден
Това по-горе е написано преди пет-шест години. А
днес?! Днес, както неизменно от есента на 1944 г. е било, пак познатите от соца достойни рожби на Партията печелят. Пак са в челните редички към Европа. Умилени, достойни синчаги и щерки, внуци и внучета. Оказа се, че СДС изигра ролята на буфер за натрупалото се негодувание от 45 години
предателства спрямо България и най-конспиративната партия в
България отново е водеща политическа сила. А старите неплатени сметки пред
Отечеството си остават потънали в паяжини и нежен прашец, посипал се от празничните
фойерверки. Влизаме в Европейския съюз на цивилизованите общества с цялата славна, нагла и пищна бутафория, плюс лицемерието на третото
поколение партайци в Републиката.
Пловдив, 27 декември 2006 година
* Ангел Грънчаров (1959), "Изкуството на мисълта", изд. 2001, с.44.
** Красимира Стоянова, "Ванга", биография на Вангелия Гущерова (1911-1996), от обикновените българи наречена Петричката врачка, феномен, останал необяснен от логическата наука.
*** (лат.) Любимата фраза на древноелинския художник Апелес, която нанасял с тънка четчица върху всяко платно, което рисувал: "Нито ден без черта".
**** Минава ми през ум, че между управата на БСП и г-н Симеон Кобурготски (1937) е възможно да е имало споразумение зад гърба на самонадеяните глупаци от онова СДС, решили, че са незаменими, че зулумите си могат да вършат безнаказано, като власт и закон в демократична уж България. Седесарските управници, а не БСП, не Симеон ІІ, "сините" парвенюта, допуснати от Луканов (1938-1996) и от лукановци до лостовете на властта, нацията изхвърли на сметището – в покрайнините на политическото тържище като гнила стока, станала непродаваема. Нацията постъпи като суверен и просто няма как повече да ни мамят иванкостовци защо живеят и за какво се борят.
***** В края на 2006 г. вече съм убеден защо Симеон ІІ запокити короната в трънаците. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
