ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (991.)
Казваш: "Седнал съм на дъното в един ров..."
и аз – подобно на теб, и тихо плача.
Дните ми, като кехлибарена броеница в ръцете на старец.
Нощите – безкрайни.
Вечер – чаша узо, колкото да убия самотата
и две-три думи, не повече.
Липсват ми: морето, разходките,
мирисът на риба от близката таверна.
Също така – целувките по раменете,
Дните ми, като кехлибарена броеница в ръцете на старец.
Нощите – безкрайни.
Вечер – чаша узо, колкото да убия самотата
и две-три думи, не повече.
Липсват ми: морето, разходките,
мирисът на риба от близката таверна.
Също така – целувките по раменете,
усещането, че съм обичана.
Понякога, само понякога, излизам вън, за да вдъхна
безпокойството по лицата, шумоленето...
Като фрагменти, които изплуват в съзнанието,
Понякога, само понякога, излизам вън, за да вдъхна
безпокойството по лицата, шумоленето...
Като фрагменти, които изплуват в съзнанието,
и такива – които потъват.*
30 mar. 2007
БОГ ДА МЕ УБИЕ, ГРЪМ МЕ УДАРИ!
– Кога се прибра?
– Преди половин час, няма и толкоз.
– Браво на теб! Помислих, че ще отсъстваш и по Великден. Е, и веднага на компютъра си се залепил, както виждам!
– Нали ти бях казал! Какво да правя в Добруджа; взе да ми домъчнява за тукашната мълком четяща, и струва ми се, намусена, компания в нета.
– Аз тази вечер ще си боядисвам яйчица.
– Случи ми се нещо, което ме замая. Значи, правилно съм те прекръстил от Котанче в Пиле... Ами не ми са много розови първите впечатления. Но нищо-нищичко не съм чел, освен отзивите на очевидно рядко благородна дама към твоето стихотворение.
– Казвай бързо: какво те замая?
– Момиче... Като че ли не ме познаваш вече. Честно си признавам, че е много хубаво да видиш млада жена, която така... с очите само може да се усмихва.
– ?!
– Едно от моите безутешни влюбвания от разстояние... А ми се ще точно като влюбен шестокласник да разказвам – защо на теб, не знам – за тази... Някаква сервитьорка в някакво крайпътно заведение. Но то си е химия. И не се преструвам, честно признавам, много хубаво е да видиш жена, която така... умее да се усмихва с очи само.
– Айде беж да й посветиш едно стихче!
– Някъде в облаците стават тези заварки между ангелите ни, които пърхат с големи белоснежни криле. Най-вероятно никога повече да не я видя. Те моите авантюри са все от този род и все безславно приключват. Но е много приятно усещане.
– Да напишеш стих или разказ, нещо си. Да не ти идат впечатленията зян.
– Момиче... Като че ли не ме познаваш вече. Честно си признавам, че е много хубаво да видиш млада жена, която така... с очите само може да се усмихва.
– ?!
– Едно от моите безутешни влюбвания от разстояние... А ми се ще точно като влюбен шестокласник да разказвам – защо на теб, не знам – за тази... Някаква сервитьорка в някакво крайпътно заведение. Но то си е химия. И не се преструвам, честно признавам, много хубаво е да видиш жена, която така... умее да се усмихва с очи само.
– Айде беж да й посветиш едно стихче!
– Някъде в облаците стават тези заварки между ангелите ни, които пърхат с големи белоснежни криле. Най-вероятно никога повече да не я видя. Те моите авантюри са все от този род и все безславно приключват. Но е много приятно усещане.
– Да напишеш стих или разказ, нещо си. Да не ти идат впечатленията зян.
– Имам доста истории за разправяне. Но тази е най-най-важната за мен, и то точно тези дни. Като имаш предвид, че не съм я докосвал.
– Именно, защото не си я докосвал... Хубавицата ли?!
– Историята, имах предвид.
– Дадох й визитката си, дето е името ми. И като минахме днес сутринта пак покрай онова място, тя ми казва, че се била ровила в Интернет, но не успяла да открие темите, по които пиша.
– Госпожица хубавелката не е погледнала на втора и трета страница, а ти не си писал от дни. Ясно! Затова не намерила нищичко! И все пак... как тъй не е успяла?!
– Стигнала до общата част на форума. Та рекох да порови из Интернет... С такива едни особени, весели очи. И застанала зад гърба ми като сянка, без да я усетя, както ни носеше яденето, ми казва: "Май ви изненадах!" ей тъй, като че ли от само себе си се разбира. Понеже още като влязох в това крайпътно заведение и я мернах, срещнаха ни се очите и ми се преобърна сърцето. Познавам се вече, от поне седем години не ми се беше случвало. И какво да кажа повече, постарах се да не я поглеждам, защото ставам... и аз не знам; в такъв миг срамежливост някаква, да не ми се надява човек.
– Ето ти нещо, което ще публикуваш в темата "Крайпътен ресторант".
– Ако щеш вярвай, тези четири дни вечерите се приспивах с образа на това момиче. Леле, бях се отчаял, че вече не... А пък моите две дъщери срещу мен седят, обаче не усетиха какво става. Разбрах, че тя усети... И надзъртам крадешком, но не със зъркели вперени, а с крайчеца на окото.
– Хитрец!
– Историята, имах предвид.
– Дадох й визитката си, дето е името ми. И като минахме днес сутринта пак покрай онова място, тя ми казва, че се била ровила в Интернет, но не успяла да открие темите, по които пиша.
– Госпожица хубавелката не е погледнала на втора и трета страница, а ти не си писал от дни. Ясно! Затова не намерила нищичко! И все пак... как тъй не е успяла?!
– Стигнала до общата част на форума. Та рекох да порови из Интернет... С такива едни особени, весели очи. И застанала зад гърба ми като сянка, без да я усетя, както ни носеше яденето, ми казва: "Май ви изненадах!" ей тъй, като че ли от само себе си се разбира. Понеже още като влязох в това крайпътно заведение и я мернах, срещнаха ни се очите и ми се преобърна сърцето. Познавам се вече, от поне седем години не ми се беше случвало. И какво да кажа повече, постарах се да не я поглеждам, защото ставам... и аз не знам; в такъв миг срамежливост някаква, да не ми се надява човек.
– Ето ти нещо, което ще публикуваш в темата "Крайпътен ресторант".
– Ако щеш вярвай, тези четири дни вечерите се приспивах с образа на това момиче. Леле, бях се отчаял, че вече не... А пък моите две дъщери срещу мен седят, обаче не усетиха какво става. Разбрах, че тя усети... И надзъртам крадешком, но не със зъркели вперени, а с крайчеца на окото.
– Хитрец!
– Тези четири дни вечерта се приспивах с веселите очи на това момиче. Двете щерки срещу мен седяха, казах, и пак не усетиха какво става.
– ?!
– И днес, като влязохме там да изпием поне по едно кафе с щерките, те някъде се запиляха... по тоалетни и прочие... Още като я мернах, и ми се стори, или много ми се ще да е тъй, тя грейна и се скри зад колежката си; и после идва делова, застава до масата, пък аз – важен, все едно хич не ми пука за нея, ама се топя като църковна свещица. Леле, какво теле съм! Какъв загубеняк! И няма как да се науча. "Много се радвам, че ви виждам отново" – това ми бяха думите. И побягнах, кажи-речи, като гузен. Да сме седели... да сме седели не повече от двайсетина минути... т.е. не съм бил досадник. И като тръгнаха дъщерите към колата, отивам при нея, подавам ръка. Здрависваме се, значи, и й казвам онези думи: "Много се радвам, че ви виждам отново".
Ах, как ми се ще да обичам жена ей така, плътски, духовно и всякак... Да съм пак навит на всякакви щуротии заради нея или в нейно име, както аз си знам, когато тези неща ми идат отвътре. Тази жена има биография зад гърба си, това разбирам. Но тези весели, а пък уж мълчаливи нейни очи! Това, че потръпнах вътрешно, точно аз, дето не ми пука и от най-цинични изпълнителки на разните женски роли. Това най ме озадачава. Хлапакът у мен се развълнува, пробуди се. Ще кажеш: Ето още един изкукуригал Дон Кихот. Пък аз все едно видях Жената на живота си – такава, каквато все я мечтая и все не съм я срещнал до днес. Знам, че нямам никакъв шанс, пък то е може би най-великата тръпка: Когато всички врати са ти захлопнати, а усещаш, че нещо у човека отсреща излъчва абсолютно точно в диапазона на твоята лична честота на биовълните.
– И днес, като влязохме там да изпием поне по едно кафе с щерките, те някъде се запиляха... по тоалетни и прочие... Още като я мернах, и ми се стори, или много ми се ще да е тъй, тя грейна и се скри зад колежката си; и после идва делова, застава до масата, пък аз – важен, все едно хич не ми пука за нея, ама се топя като църковна свещица. Леле, какво теле съм! Какъв загубеняк! И няма как да се науча. "Много се радвам, че ви виждам отново" – това ми бяха думите. И побягнах, кажи-речи, като гузен. Да сме седели... да сме седели не повече от двайсетина минути... т.е. не съм бил досадник. И като тръгнаха дъщерите към колата, отивам при нея, подавам ръка. Здрависваме се, значи, и й казвам онези думи: "Много се радвам, че ви виждам отново".
Ах, как ми се ще да обичам жена ей така, плътски, духовно и всякак... Да съм пак навит на всякакви щуротии заради нея или в нейно име, както аз си знам, когато тези неща ми идат отвътре. Тази жена има биография зад гърба си, това разбирам. Но тези весели, а пък уж мълчаливи нейни очи! Това, че потръпнах вътрешно, точно аз, дето не ми пука и от най-цинични изпълнителки на разните женски роли. Това най ме озадачава. Хлапакът у мен се развълнува, пробуди се. Ще кажеш: Ето още един изкукуригал Дон Кихот. Пък аз все едно видях Жената на живота си – такава, каквато все я мечтая и все не съм я срещнал до днес. Знам, че нямам никакъв шанс, пък то е може би най-великата тръпка: Когато всички врати са ти захлопнати, а усещаш, че нещо у човека отсреща излъчва абсолютно точно в диапазона на твоята лична честота на биовълните.
– Абсолютно! Разбирам напълно. То и аз съм изкукуригала, така че...
– От десет години май за първи път си подавам носа извън манастира. Разбираш ли, отвътре съм си залостил всички врати и прозорци към тези плътски и чудесни любовни авантюри. Това са си мои яки зидове и стени.
– Вярно ли? Учудвам се как не си превъртял, честно!
– Пък ми се ще да извикам пред целия свят: "Ето това е момичето, което обичам, и за него съм готов на всякакви щуротии".
– Десет години не са като десет дни.
– Добре де, нищо няма да се случи по-нататък... И какво от това? Нали за мен тръпката да видя жена, която да ме разтрепери вътрешно, та хем във възможно най-неподходяща ситуация, която би ти дошла на ум именно за любов... Е, ми то си е цяло чудо!
– Стига глупости! Не изглупявай. Хубавото е, докато живеем с илюзия... Това е образът в ума ни, наша си илюзия, а пък че отсреща стои реалният образ, не така романтичен, с куп неща, които те дразнят у него... Виждаш го, казваш си: Това е Моят човек!... Ала уви!
– Уф, глупости са! Но са много хубави тези илюзии. Знам. Да не мислиш, че не знам реалността колко чудни илюзии е смляла и ги е превърнала в кал! Знам, разбира се... Идвам от такава една тягостна история в рода на бившата ми съпруга със съответните там кавги, заплаха за побоища и за убийство, и каквото още жестоко ти дойде на ум... И стоях като страничен наблюдател около въртоп от страсти и злоба. И накрая спорещите идваха поединично да ми се изповядват като пред Арменския поп. Гледах ги и им се дивях, че са една кръв, би трябвало да си припомнят нещата, които ги привързват един към друг, но от обиди и оплаквания не им остава ред да се обичат.
– ?!
– Чух поне дузина истории за смъртта – как си отишъл този или онзи от мои някогашни познати сред по-възрастни хора от две села край Балчик... Страхотии! И как само живеят тези хора... в очакване да издъхнат поне с по-малко мъки. Два дена преди да пристигнем, съседката им се обесила с въженцето, с което връзват магаренцето да не влиза в люцерната. А друга седнала гола в тенекиеното корито на двора, дето перат чергите, сгънала си прилежно нощницата, заляла се с бензин и се запалила. Разговорите на възрастните добруджанци се въртят все около смъртта, а млади българи вече няма, раждат тук само циганките и двете допреди двайсетина години многолюдни села сега са съвсем, съвсем опразнени.
Скъпа и грозна кола със софийска регистрация мернах паркирана край селската кръчма. За бабките ли, мислиш, софийските тузове тук се канят хиподрум да строят! По улиците като мъртъвци тътрузят нозе съсухрени бабки, нарядко – старец, следван от орляк весели циганета. Това е то днес Българското село в Златна Добруджа, каквото и да казват или показват по телевизията, каквито и локуми да разтягат така скъпите за изтънялата ни кесия "народни избраници".
– Ама като се приземиш след такава** романтика, боли яко.
– Кой да помисли за мимолетността на любовта, когато тя розовее като изгрев на хоризонта, пиле!
– Аз! Любовта е нещо ефимерно. И си мисля, че е повече от жестокост да се самозалъгваме.
– Човек съм. Искам да имам обикновения живот, какъвто са преживели родителите ми. Като се обърна назад, да знам, че до мен диша и се радва или скърби топлокръвно мило същество. Сам се спирах да се обвържа с млада жена. Научавам, че има щастлива любов и при това обстоятелство. Казвам го за илюстрация на моите си вътрешни забрани... Че разликата в годините между мъжа и жената не трябва да е еди каква си, ама не повече от пет-десет години. От определена възраст нагоре жените, не знам защо, ви възприемам като нещо друго: за респект и почит, но не точно жени. За всеки влак имало пътници, обаче аз не пътувам с влакове. Нищо лично!
– И аз така.
– Влюбвай се, мила! Обичай, колкото сили имаш, че над нас, покрай нас властва духовна пустош и кал. Пък любовта единствено извисява човека. Ни пари, нито власт, нито слава – нищо, нищичко не е то пред любовта. И ако е наистина Любов, тя с нищо и с никого не се съобразява, ами прелита като млада сърна над ровове с душевна помия и пустинята преобразява в Райска градина.
– Сами си хвърляме прах в очите... Питам се понякога: Изобщо струва ли си това влюбване?
– На реторични въпроси не се отговаря.
– Правилно!
– Много ми се иска да се обзаложа с теб, че от това мое "премеждие" ще излезе нещо... О не, не писана реч, а нещо реално. За живота си всъщност говоря. То са интуитивни предусещания, че доста драми в торбичката със спомените нося, за да не ги имам на ум, кога бръщолевя тези "глупости".
– Кажи за моренцето де! Само някаква там хубавица спомена в някакво си крайпътно заведение.
– Ами започнах с най-важното за мен.
– Кажи за морето!
– Ами започнах с най-важното за мен.
– Кажи за морето!
– Морето го гледах като панорама от най-високото място на Балчик, от широка тераса на нова-новеничка къща на две нива, пълна с дърворезби, тавански розетки, алуминиева дограма и локално парно... Там, дето живее братовчедката Рени на двете ми дъщери; живее си там, значи, с мъжа си Камен и едно сладичко хлапенце, петгодишната... ай, името съм забравил. Имат котка, която храних с фъстъци и се казва Мерцедес; имат куче Боби и морско свинче; обаче малката госпожица е най-разкошното хлапенце в целия Балчик, а и в света вероятно. Тя ме запозна първо с неработещите светлини върху фасадата на Балчишката болница, която беше на двеста метра под нозете ни, отвъд едно дере... После ме запозна с любимото си зелено борче, кацнало върху ръба на онази пропаст, а после – и със стадо овце, което кротко пасеше на половин километър пак долу, в ниското. И с две стърчиопашки, които си имат гнездо баш върху ръба на пропастта, на двайсет метра от тази открита за ветровете тераса, бях лично запознат.
Децата, мила, имат много-много-много по-интензивен духовен живот от възрастните. Очовечават всичко, което докоснат: плюшени мечета, кукли, парцалени палячовци, разговарят с всякакви щъкащи, пърхащи, плуващи, ровещи и летящи животни, птици, растения, насекоми. Как да не се усетя и аз пак момченце с такава прелестна и своенравна госпожица! Ама хич не й дреме колко съм голям, колко пъргав и силен съм и каква висока заплата получавам, какво работя и прочие. Всички тези така важни за възрастния невежа дреболии, за артистичната ми нова приятелка нямаха никакво, ама абсолютно никакво значение. Когато наивно, глупаво полюбопитствах що котаракът й с козина на черно-бели петна носи това странно име на леката кола Мерцедес, леко отегчена тя само ми рече: "Ами понеже е котарак. Ако беше котка, нямаше да се казва Мерцедес, щеше да си има женско име".
Възрастните си въобразяват, че Мерцедес е лимузина за безумно богат изперкал чичко или важен дядка, име, дошло от любимата жена на първия собственик на фирмата за автомобили – някакъв си сух немец, влюбен в някаква там латиноамериканска цицореста, зеленоока, сочна Мерцедес***, или по-скоро в плен на спомена от присъствието й в живота и леглото му. Но за приветливата малка кокетка, с която си побъбрихме това и онова за живота и всичко около него, Мерцедес е име, достойно тъкмо за мързелив бял и на антрацитно-черни петна своенравен котарак.
– Да бе!
– Влюбените, мила, стават като децата, не мислиш ли! И в това вероятно са и уханието и чарът на Любовта, неподозираните изненади да откриеш, че светът е много по-пъстър, по-изящен и дълбок, отколкото друг път.
Децата, мила, имат много-много-много по-интензивен духовен живот от възрастните. Очовечават всичко, което докоснат: плюшени мечета, кукли, парцалени палячовци, разговарят с всякакви щъкащи, пърхащи, плуващи, ровещи и летящи животни, птици, растения, насекоми. Как да не се усетя и аз пак момченце с такава прелестна и своенравна госпожица! Ама хич не й дреме колко съм голям, колко пъргав и силен съм и каква висока заплата получавам, какво работя и прочие. Всички тези така важни за възрастния невежа дреболии, за артистичната ми нова приятелка нямаха никакво, ама абсолютно никакво значение. Когато наивно, глупаво полюбопитствах що котаракът й с козина на черно-бели петна носи това странно име на леката кола Мерцедес, леко отегчена тя само ми рече: "Ами понеже е котарак. Ако беше котка, нямаше да се казва Мерцедес, щеше да си има женско име".
Възрастните си въобразяват, че Мерцедес е лимузина за безумно богат изперкал чичко или важен дядка, име, дошло от любимата жена на първия собственик на фирмата за автомобили – някакъв си сух немец, влюбен в някаква там латиноамериканска цицореста, зеленоока, сочна Мерцедес***, или по-скоро в плен на спомена от присъствието й в живота и леглото му. Но за приветливата малка кокетка, с която си побъбрихме това и онова за живота и всичко около него, Мерцедес е име, достойно тъкмо за мързелив бял и на антрацитно-черни петна своенравен котарак.
– Да бе!
– Влюбените, мила, стават като децата, не мислиш ли! И в това вероятно са и уханието и чарът на Любовта, неподозираните изненади да откриеш, че светът е много по-пъстър, по-изящен и дълбок, отколкото друг път.
.jpg)
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 31 maj 2022
___
* Стихотворението "Фрагменти" на Соня Пехльова, вж.http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=59906
** Има на ум любовна романтика.
*** Истината е по-прозаична: Мерцедес e името някогашно момиченце, щерка на собственика на най-прочутата днес автомобилна фирма. Ето какво значи бащина любов. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)