петък, 30 ноември 2018 г.

Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (3.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (3.) 

   Продължение от 06.09.1996.

  ...Много го обичам; много съм му обиден. Никога не се е постарал да ме разбере, струва ми се. Ние, двамата – баща и син, заедно не мелехме брашно. Въобразявам си, че имам неговата сръчност и хъз за работа, но не ми е помогнал в нищо, докато беше жив, напротив – пречил ми е. Забранявал ми е. Държал ме е далеч от себе си. Подозирам, външно мисленето му е било елементарно, на битово ниво – като у 90 на сто от българите. Но дори и на битово равнище – сега мога спокойно да кажа, не го е било еня за мен.

  Живеехме в постоянна оскъдица, тъй е, гордостта обаче съм си я отхранил сам. Въздигнах го от мъртвите този мой баща и го направих примера ми за поведение. За съжаление, приживе не ме разбираше. На интелектуално ниво чак сега откривам посланията му, закодирани в сътвореното от него: бюфет, нощна масичка, диванче, ремонтирани и преустроени мотоциклети, проектирани и изработени на ръка негови си сечива, дърводелски машинарийки, приспособления – оригинално замислени, гардероб, шкафове; откривам ги тези послания и в реакциите му, които бяха някак срамежливо, нежно прикрити. А ми беше необходим, когато съм грешил и съм се лутал. Духовно не съм му син. Духовно сестра ми му е дъщеря: на практика заграби всичко, придобито и спечелено от него, освен тази изгоряла отвътре и със следи от кръвта и кожата му лека кола, от дърводелските му сечива до онази негова къща с цялото й обзавеждане.

  Тъй да бъде! Това направи ли я щастлива? Задръстила се е от имоти, къщи, вещи, бижута; духом обаче е една буболечка. Жал ми е да я слушам как се оплаква. И тази страст към придобивките, виждам, как е съсипала живота й. Ето! Това постигна мой мили мълчалив татко. Израснал в ужасна мизерия, вероятно си смятал, че имоти и вещи, и многото пари правят човека. Ей тук се разминахме с теб. Остави ми колата, която го уби. Обгоряло отвътре купе със следи от горялото му тяло. И я направих отново кола, която да носи радост и кеф от живота. Кому? На първо място на мен!

  Благодаря на майка ми, която ми пожела да съм щастлив с тази кола, с която те, двамата с баща ми – докато я имаха, година и половина, са изпитали само отлични преживявания. Истина, майка ми държеше на мен, но към шейсетата си година вече бе духом отнесен в себе си човек, повече егоист, по-малко тактична откогато и да било. И си отиде на шейсет и три, все така вгледана в пейзажите от онзи неин живот с баща ми, който живееха бедни, но
привързани един към друг и поради любовта, а не поради парите и вещите, придобити впоследствие, наистина щастливи.

   
07.09.1996. 

  Вчера в три след обяд се събрахме на гроба на баща ми: аз, Вера, Надя, моята внучка Невена, сестра ми, мъжът й, по-малката им дъщеря племенницата Емилия.
Планирали да си купят кола за около пет хиляди дойче-марки. Усилено обикаляли автосалоните за употребявани автомобили. До 15 т.м. щели да се устроят в къщата на родителите ми, която обсебиха, би трябвало половината от тази къща да е моя. Ходя два пъти да им сглобявам мебелите от баща ми, които пренесоха от другото си жилище – четиристаен апартамент с просторна тераса.

  Виждам, дома на родителите ми с вкус подреждат. Доста пари похарчили: плоча бетонна налели, обновили ел.инсталацията, разширили, преустроили банята, нова мивка в кухнята излели, обновили няколко от помещенията с теракота. Пълно е с мебелите на татко: четирикрилни два гардероба с надстройка, библиотеки,
дивани, ракли, шкафове. Луксозно изглежда така обзаведено някогашното жилище, в което живяхме седем изпълнени с притеснения и болка години с Ася, майката на двете ми дъщери. Бяхме бедни и унижавани от всички наоколо. Ася два пъти прави опит да се отрови с хапчета в тази къща. Хлипаше нощем на рамото ми: "Подкосяват ми се краката, като минавам покрай стаята им". И съм сигурен, че е било наистина така.

  Миналата седмица погребаха един от големите български актьори, българин по излъчване, сдържан, силен, нежен, Георги Георгиев - Гец. Отишъл си на 70 години.

  Отиват си титаните от романтично-хаотичната ни младост. Хоризонтът тъмен; на сцената се изтърколиха травестити и уроди някакви, гаврят се с всичко и всички в България. За тях няма майка, няма баща. Весели гаменчета. В интервю актьорът Андрей Чапразов пряко се обърна към тези кукери: "Воните. Всичко, до което се докоснете, започва да вони". А публиката се прехласва по маймунджулъците, по тъпите просташки шегички. Манталитетът на янките! "Кое се търси, то си требе" – както би рекъл шопът.

  Народът – наплашен, объркан, земетресение все едно е станало. Мъжете от блока блъскат карти под балкончето вечер. Жените се гушат с дребните деца по пейките отпред. Тихо като пред буря. Но буря няма да има; всеки приклекнал вътре в себе си и се ослушва като на война. Цените на храните седмично нарастват с по два до пет лева. Вихри се явна спекула. По телевизията сутрин и вечер ни съобщават за убийства, изнасилвания, крупни грабежи,катастрофи, аварии в мините и заводите. Рекетьори, изнудвачи от гетата, убийци, изнасилвачи, корумпирани държавници и все такива вести. Откъде се завихри тази пасмина, от какви цепнатини изпълзя?

  Всеки ден, чувам, съкращават работните места, закриват цехове и цели заводи. Опразват производствените халета, превръщат ги в търговски складове. Скъпите съоръжения за производство, цели поточни линии товарят нощем като крадци и ги отпращат незнайно в каква посока.

  Обикновеният българин едвам преживява, едва храни челядта си, а наркомани и мутрести типове, проституиращи момичета и сексуални маниаци пълнят луксозните заведения, купоните им завършват с побоища, стрелба, оргии. Разврат и пиянство. Властващи и престъпници взаимно си правят реверанси, а българинът тъпо мълчи. Кандидати да управляват България бол, с лопата да ги ринеш, а плодородната земя запустява, буренясва. Селяните масово си колят животните, че жито и фураж им не достига. Малките частни фирми, дето избуяха в първите месеци и години след онзи Десети ноември (1989), фалират заради убийствени данъци, заради убийствените лихви по обслужване на кредитите. Банките станаха котило за кредитни милионери. Идиотите източват кръвта на България към личните си сметки на Запад.

  Младите българи душа дават да изкръшкат от военна служба, да се махнат оттук. "Бедни" цигани вдигат думбазки конаци край улица "Ландос" и навътре из цялото Столипиново. Полицаите съвсем не са редът и законът, а безобидни чиновници в униформа, без самочувствие, че служат на реда и закона в държавата. Над главите им техните началници навсякъде из страната се договарят с бандитите. Следствие, Прокуратура, Съд се занимават с дребни риби от престъпния свят, докато едрите мафиоти са обслужвани от най-елитни адвокати, дори от депутати в Народното ни събрание. Образуват се самодейни младежки банди за убийство и грабеж. Чувам, спецовете в краденето през покрива на блока с алпинистки въжа и куки се спускат до набелязания за обир дом. Колега от началния курс извела за двайсетина минути бебенцето си долу на слънце и през това време с алпинистки въжа от покрива в дома й на осмия етаж крадецът задигнал пари, бижута, обуща, сватбената й рокля.



Моите три момичета: Вера, Надя и Ася, която тежеше 42 кг.

  Чудни обири има напоследък и хората си приказват, че всичко се върши строго обмислено; жертвата е следена понякога месеци преди акцията. Моите съседи по участ в блока тръпнат зад бронираните си врати. Блиндираните порти за гаражи и апартаменти днес са хит на пазара. Ала и това не помага. Бъбрим си: "Само да не те набележат!" Спецовете действат професионално, безмилостно; нищо не ги спира. Истински герои. Пък и да ги хванат, плащат на когото трябва и законът не ги лови.

  Който може, се запасява с храна за зимата и за очакваното драстично увеличение на цените. Трупат брашно, захар, олио, фасул, ориз в промишлени количества...

  Живеем в стрес. Престъпният свят води подла война с обикновения българин. А политическите партии правят всичко възможно да ни разединяват. Църквата от храм на вярата и крепост на българщината всъщност се превърна в средство за търговия; оказа се, и висши църковни служители усилено се трудят да разпиляват българското ни племе. Инак призиви за обединение на нацията колко щеш! Думите "заедно", "всички", "България" са любими за всяко парвеню; на практика именно тези самообявили се патриоти мамини вършат обратното.

  Това е преди всичко духовна криза. Стопанските недомислия и съсипията са следствие от избуялата лакомия, от страха и невежествената алчност за власт. България вече си няма духовен център, духовна личност за водач. Това е!

   
12.09.1996.

   Страхувам се от: 
   - някой, дето ще ми поиска огънче, пък ще ми вземе здравето;
   - фанатично блеснали очи - на "сини" и на "червени";
   - хора, особено политици, които искат да ме направят щастлив;
   - хора, които мислят вместо мен;
   - хора, които се жертват за мен.

   
13.09.1996.

  Да направиш от детенцето човек, който знае, не е трудно; трудно е от научения да направиш гражданин на Отечеството. 

  Сякаш нищо не се е променило... Преди цитираха Маркс, Ленин, Живков, сега във всяко слово от трибуните, че и в поезията ечи: "Дай, боже!", "Боже, помози!",
"Ако е рекъл бог" или само "Боже", следвано от три удивителни, демек, велики чувства, трепет велик. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, edited by 1 dec. 2018

Илюстрации:
- Последната фотография приживе на баща ми дърводелеца (горе);
- Баща ми с мотоциклета, възкресен от купчина старо желязо (долу).

четвъртък, 29 ноември 2018 г.

Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (2.)

 – Жалко за паметта ни! 

  – Защо жалко! Най-жестоките истини за предателствата и други неприятни черти на френския характер са изречени от французи; това помрачава ли великолепието на техните национални достойнства? Когато стане дума за отминалите дни, т.е. за паметта, пред очи ми е фигурата на писаря-митар от египетски артефакт. Седи си, значи, този невзрачен древен чиновник с влажна глинена стела върху колене и с пръчица за писане в ръка, тъкмо е повдигнал очи и гледа очевидно далеч напред. Пита се: кого гледа писарят – великия блестящ в доспехите си фараон, господаря на света, на всички някогашни живи, или...?

  Колко неприятни истини за нас, българите, има в Хайтовата сага за капитан Петко; а ако не си ги кажем ние тези работи, па да се поправим, чуждите ли да ни ги кажат?


   Клеопатра Джон

   – В онези години всички, които работеха по радио, телевизия, вестници, бяха сътрудници, доносници на Държавна сигурност! Иначе нямаше развитие! Политиката на БКП беше такава. Не се правете, че не знаете!

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (2.)
   
     Продължение

     28.08.1996.

   Пирински, според културтрегера известния траколог проф. Иван Маразов, бил "по-дистанциран в отношенията си", казано в прав текст – държи се с вас, като че сте му изяли десерта.

  Ряпов*, моят най-добър приятел от детските години, кум и т.н., ме пита какво съм правил през 1990 г. в онази компания. Става дума за персоните Теодор Димитров, Андрей Захариев и други неколцина члена на Демократическата партия на "госин" Стефан Савов, госпожица Златка Русева, бившия депутат Георги Марков и пр. Със същото основание би трябвало да попитам моя приятел той пък какво е правел в компанията на комунистите, особено по време, когато ми е обяснявал за онези пет канала за информация относно когото и да е в България. Колкото до дружинката на лъже-демократа Савов, интересът ми към господина е не заради топла длъжност и финикийски знаци, а да речем, предизвикан от вродената ми любознателност към екзотични екземпляри сред българската политическа фауна.

  Животът е по-мил от екзотиката на романтичните идеи. Това не щял да проумее Никола Вапцаров – тънък, фин наблюдател, но предан на заслепяваща ума отровна илюзия. Баща ми дърводелецът казваше:
"Видиш ли на някой да му шарят очите като мишка в трици, по-настрана от такъв". Правоверните партийци от която и да е партия напомнят слуги, скупчени около нозете на любим бронзов деспот с отчаяна преданост в невежествените очи.



Фрагмент, детайл, фреска от живота в Парламента

  Е, добре, Вапцаров невежа ли е? С техните тайни канали за информация, нима партайците от епохата на соца да не са знаели всичко онова, което безпартийните простосмъртни не е имало как да знаят: за ужасите, творени от техните кумири и предстоятели? Защо да е задължително всяко ново да се ражда с кръв, слуз и рев по площадите?


   29.08.1996.

  За Симеон ІІ... По-достойно нещо** като поведение през живота си не бях виждал досега. Цар! И си давам сметка, че досега народът ни системно е развращаван от хора с манталитет на слуги, с характерна за низшите прослойки стръв да им стане на всяка цена номерът: безскрупулно, подло, цинично, нагло, гадно. Какво ще рече Власт на народа, когато множеството ни, раздирано между недоимъка и футболни страсти, и чалга, няма уважение към интелекта и към закона! Стефан Стамболов... Жесток. Хитър. Сексуално чудовище. И какво като е най-значителният строител на съвременна България? Тази родна българска селва копира най-пошлите примери на Европа: Наполеон, Хитлер, Мусолини, Ленин, Сталин, само дето в българския вариант не така обладани от сатанинско вдъхновение, ами джуджета на духа.

  С интелектуалните си способности, с творческия си заряд българинът е рушал отдолу и отвътре господстващата ориенталска съзерцателност и хаотичност на местната власт в Османската империя. Нетърпението, лудата мечта, кипенето на кръвта у милите наши апостоли – все младежи по на 20-28 години, изпреварили, но и с припряността си
пресекли ферментацията на българското ни самосъзнание. И от пусто бързане, вкарали сме си вълка в кошарата; завтекла се Руската империя да ни спасява ли!? Не-е. Да ни употреби за имперските си амбиции! И вместо да излезем от робството като стопани, измушили сме се като аргати. За което берем ядове, и кой знае докога още. Големанов, Бай Ганю Балкански, Каменарчето на Смирненски, Андрешко на Елин Пелин – редичка не особено весели, но напористи образи на невежи, хора без усета и достолепието на стопани. "Народът – прост, животът – тежък, скучен", жали Никола Вапцаров, и той оплетен, и той изгубен в онази болшевишка, фанатична идеология.

  Днес пошлостта печели низ от битки с творческото начало. Масовият българин е беззащитен, интелигенцията – смачкана; какъв пример може да бъде! Телевизията разпространява образи на болнави, унили, съсипани обезверени философи: Дамян Дамянов, Константин Павлов, Иван Радоев, Любомир Левчев, Иван Динков, Христо Фотев... Това ли са българските горди бардове! Това ли са вчерашните наперенки момчета с ореол и пращящи от самолюбие доспехи! Не звучи вече свежо иронията у Борис Димовски, Радой Ралин, Радичков: в ъгълчето й виси печал, с други думи: "Е, това е положението!" Николай Хайтов ми напомня ударен от гръм, доскоро така могъщ изразител на българщината. Виждаме вчерашни послушници и безличия да се изживяват като гении на нацията. Къде е Левчев? Мрънка уклончиви обяснения, потискащо безпомощен. Галеното дете на софийските интелектуалци Александър Геров буди жал, че такава съдба може да сполети най-нежния от съвременните ни творци: болен, притеснен. Безславно изчезна, стопи се онзи тъй предизвикателен, твърд и режещ Георги Джагаров. Споменът за императорското му самочувствие на първи васал избледня в личната му трагедия на изоставен, забравен и ненужен за приятели (толкова му били и приятели!) и любими в последните си дни човек. За себе си може би навреме, но за мнозина от моето поколение съвсем ненавременно си отидоха от живота онези бардове на соца – Андрей Германов, Веселин Андреев, Михаил Берберов. Сякаш никога не го е имало на света поетът и разкошният човек Добри Жотев – Бащата на т.нар. Априлско поколение млади поети.

  Жал! Непоносима жал лъха от всичко, което до вчера беше за нашите си мащаби висока стойност в националната литература. Защо оставяме скарани помежду си, така обезверени да си идат от нас тези необикновени българи! Защото обслужвали комунистическата върхушка ли?! А освен тях виждате ли други? Новичките. Нямаме литературна критика, да ги въведе сред масовия българин. За манталитета на част от докосналите се до властта или изобщо, до вниманието на средствата за масова информация литератори и политици говорят обидните, плоските закачки, които си разменят, гарнирани с циничен сексуален подтекст. Сред тези Царе на комедията лъщят Константин Тренчев, Александър Йорданов, Михаил Неделчев, Светлозар Игов (изживяващ се като Ромео, на книга, но все пак публично и с куп предвземки, адвокатът Георги Марков, Благовест Сендов. От репертоара им са фразичките "Да го духа!", "кратки музикални форми", "за големината на онзи член" и пр. Дори в качеството си на председател на Народното събрание г-н академикът Сендов съобщи за "най-милото си" с уговорката "за онзи орган". Сред тях е и нашумелият Кеворк Кеворкян
*** (вж. "24 часа", 18 юли 2000 г.): с крещящо заглавие "Диагнозите на Кеворкян. Обществените еднодневки – използван презерватив".

  Това им е стилът. Това ли са достойните мъже на днешна България?


   31.08.1996. 

  На този ден през 1983 г. на паркинга пред милиционерския блок 51 в пловдивския жилищен комплекс Тракия горя баща ми. Случайно ли точно там се взриви газовата уредба на колата му, две години след като ме уволниха от редакцията за критична статия?

  Гласуват закон. После избират комисия и приемат правилник за приложение на закона. Не им бил, види се, достатъчен правилникът, та се сбира нова дружина и утвърждава инструкция за приложение на правилника. А и това не им стига, та по някое време на бял свят се пръкват указания за приложение на инструкцията към правилника за употреба на закона... И това ако не е бюрокрация!

  Най-веселото е, че повечето от тези закони, правилници, инструкции, указания, предписания, приложения и прочие тържествено прогласувани в Парламента ни документи обслужват единствено хитреците, служат на тарикатите да заобиколят ясните нравствени послания на живота.


   06.09.1996. 

  На 6 септември 1983 г. в софийската клиника "Пирогов" издъхна баща ми. Какви идеи е имал за мен не ми е известно. Задължен съм му, че ме е създал физически. Беше българин, сръчен в работата и неумел да лавира в живота – от тези, за които с насмешка казват "Беден, но честен". Всичко, което стори, стори го с много труд. Беше мълчаливец, та разговорите ми с него започнаха едва след смъртта му.
 

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 30 noe. 2018

Илюстрации:
Стария Пловдив, двора на Къщата Недкович, авг. 1980 г. (горе);
- С дъщерите, когато бяхме много бедни и много щастливи (долу).
___
* Тодор Ряпов, дълги години главен инженер в пловдивския Захарен комбинат.
** Като абсолютен наивник, по онова време с доверие съм приемал този титулуван палячо.
*** Добавено при преписа по-късно. Бел.м., tisss.

Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (1.)

 Под тъжното да има затаен смях, от който да струи светлина. Поне така мен ми се нрави. Защото... аман от оплаквачи! Може и да не знаете, имаме в нашата традиция такава форма за сбогуване с някого, преселил се в съвършения свят – плащат й, и оплаквачката се скъсва да реве, ама реве, ти казвам, че и надгробните камъни чак хълцат и реват с кървави сълзи. Прекаленото със сигурност винаги издава лицемера.


ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ

   26.08.1996.

  На днешния ден през 1972 г. почина дядо. Не бях на погребението му, но най-доброто стихотворение в сборника ми от 1983 г. е картина на прощаването ми с него. "Безплодна спечена земя..." и прочие. Опак човек си беше Борис Дявола, корав, своенравен и силен, изключително жизнен дух. Как става то?

   - Сирак от 12-годишен, че баща му Ненко – доброволец в Балканската война, отишъл и се не върнал;

   - 16-годишен се отделя от своите и заживява сам;


   - краде Невена от Перущица – по-голямата от двете сестри на Гълъб – Невена, Цвета);


   - развърта дом, ражда челяд; взема при себе си по-сетне остарялата си майка Елисавета, казвали й баба Ветка;


   - когато най-малката му щерка Виолета е тормозена от свекър и свекърва, хуква да се бие с онези хора в техния дом; и го помлели свекърът на Виолета и двамата му сина бабаити от пазарджишкото село Крали Марко;


   - към 40-годишен, имал си любовница, двайсетина години по-млада, та жена му, (моята баба Невена) носела на врата си отрова в кожено торбенце. Защо? Казват, мислела да се самоубива. Беше кротка жена, в съзнанието ми от дете е с образ на светица; майка Тереза като лице и фигура ми напомня баба ми Вена;


   - недоволен от сина си – вуйчо ми Любен, че бил сгушен, че се снишавал пред устати наглеци, отива да го застреля едно утро край кенефа в далечния ъгъл на двора на пазарджишката улица "Тунджа" № 18; искал буен и сърцат син;


   - след Девети (септ. 1944 г.) псувал, помня и аз, псуваше през зъби комунистите, но партийците, доколкото знам, не му посегнали: дали заради Методи Шатаров, дали заради ротативката за позивите или заради торбите с барут, които минавали през къщата му по царско време. Ами че той докъм 1960 г. сам обработваше петте си градини. Докато един летен ден не довтасаха едни хора да опишат всичкия му селскостопански инвентар; разхождаха се като щъркели със зелена папка из двора, завираха се по ъгли и стопански постройки, душеха. Като си тръгнаха, отведоха му кончето Дорчо с талигата, газовия мотор, помпата за поливане, маркучите. И срещу всичко това великодушно му отпуснаха т.нар. земеделска пенсия от 10 (десет) лева месечно.


   Като хлапенце съм си играл с насипаните в големите консервни кутии сребърни монети от по 100 и 200 лева с лика на Цар Борис ІІІ, които монети беше набутал под изтърбушения креват в лятното кухне, където спяха двамата с баба.


   - като по-млад, хем чукал коноп, ужасно тежка работа, хем ходел в неделята лете да се състезава с тренираните велосипедисти. И все последен бивал... За сметка на това подир години синът му моя вуйчо Любен Ненков става най-силният колоездач не само в Пазарджик и правеше страхотно шоу на колодрума сред Острова в града: влизаше последен в група от поне четирийсет състезатели и после, докато другите се скапят от умора, ги биеше с голяма преднина. Пазарджиклии боготворяха вуйчо ми, викаха му Малкия Дявол, организираха му многолюдни овации на площада под часовниковата кула, носеха го на ръце, кацнал върху велосипеда, както е с каската и ръкавиците за състезание. Някаква особеност в обмяната на веществата открили лекарите у вуйчо: на многодневните изнурителни колокритериуми нормално всеки състезател губи до 3-4 кг. от теглото, вуйчо – напротив, увеличавал. Което ще рече, че при големите натоварвания организмът му влизал в идеалния си жизнен ритъм. Все пак, независимо от историята кога дядо ми се завтекъл с чифтето да го трепе, вуйчо кръсти сина си Борислав с името на буйния си и страховит баща.

  На 72 години, дядо имаше магнетичното излъчване на човек с огромна жизнена енергия. Врязъл ми се е в съзнанието онзи негов пронизителен поглед. Няма по-подходяща дума да го изразя; такъв интензивен поглед имаше един руски актьор, Владислав Дворжецки, който играеше главната роля във филма "Бяг" за съдбата на офицер от Руската царска армия след Октомврийския метеж от 1917 г. Този поглед съм срещал у избягал от Белене лагерист, моя връстник Тодор, който се криеше в дома на братовчедка ми Нина и мъжа й – известния сред местните вагабонти Пепо Мошеника, и това – под носа на милицията, току зад хотел "Тримонциум". Същия поглед имаше майка ми, кога я ядосвах: очите искрят, става сприхава, нетактична.

   27.08.1996.
 
   Вчера с Rе. пазарувахме от складовете край Брезовско шосе. Прави ми големи жестове, че такава й е природата. Аристократка! Ай, ще ме побърка това момиче... Никой не се е отнасял така с мен; може би донякъде Петър Анастасов, който през 1972 г. ни назначи в един ден двамата с Николай Галов във вестник "Комсомолска искра". От юли до декември с.г., избягал от Добруджа (по свое желание отидох, по свое желание си тръгнах от училището в село Гурково), дращех статии за Пешовия вестник и търчах с петкилограмов професионален магнетофон "Ухер" по заводите да правя репортажи за редакция "Икономика и време" на местното Радио Пловдив. На 23 дек. с.г. моята добруджанска авантюра Ася ми се появи бременна в осмия месец, и хукнах да уреждам изследвания и документи, за да сключим брак. На 25 декември, току на Коледа, вика ме Пешо в кабинета си: "Майна, вярно ли, че си без работа и ще се жениш?" Казвам: Вярно. И Пешката: "Отиваме при Вила!" Величка Самоукова тогава беше и касиерка, и секретарка в "Искрата". И ни назначи двамата с Николай Галов в един и същи ден, 26-и, но със задна дата, от 1 декември, та на 29-и получих първата си заплата като лит.сътрудник, цели 95 лева, кой ти ги дава!

   Пак двамата с Галов ни обсъждаха на събрание на пловдивските журналисти и ни приеха за членове на СБЖ през 1977 г. И двамата бяхме без близки със звание или партийно членство, не каквито бяха останалите в тази редакция. Може би като нас беше и Николай Заяков, но Големия Заек вече беше известен поет с нашумяла първа стихосбирка и познат на част от партийните шефове на Пловдив.

   Подобен жест ми направи през пролетта на 1973 г. Върба Чавдарова, колега от "Искрата", когато след люта свада с майка ми тръгнах из града и околните села да диря къде да се подслоним с жена ми. Ася стоеше с двумесечната ни дъщеря Вера през това време в Градската градина, през час или два идваше да пере бебешките пеленки със студена вода на чешмата в редакцията, а аз ги простирах да съхнат върху парното в нашата канцелария. Та Върба ни приюти за седмица в тесничкия си апартамент, след като печената радиожурналистка, съпруга на шефа на местния "Балкантурист" Елена Чакалова, на която по това време бях може би най-активният сътрудник, отказа да ми помогне. Не съм я молил Чакалова; Върба я уговаряше по телефона, само това си спомням. Достатъчно бе изисканата Елена да си мръдне пръста, и щяхме да сме, поне временно, в някой от десетината полупразни хотели на онзи Пловдив.
"Не е законно – рече Елена, без да я питам, когато следния ден се видяхме, – понеже си пловдивчанин, а хотелите са за гости на града."

   И Иван Коджабашев се беше разтърчал... Баща му беше домакин на ДНА, имаха хотелски стаи за офицери, и пак нищо не стана. Въпреки това, жестът си е жест и аз няма как да забравя това, докато съм жив!


   Пак Върба през 1977 г. ме отърва от нещо, което за мен в онези години си беше повече от интерниране – някой в Толбухинския отдел "Народна просвета" се беше амбицирал да ме връща учител в с. Гурково, замеряха ме със сърцераздирателно мили или заплашителни циркулярни писма, получих призовка да се явя еди-кога и еди-къде на тяхна територия, в противен случай дължа на хазната употребената за моето висше образование сума със съответните лихви. Някой си Гичо Димитров – шефът на "толбухинските смешници" (както ги наричах в мислите си), просветни телета, беше се подписал под сълзливо послание от страница и половина, дето се мъдреше "бисер" от рода на: "Докато Вие там, др. Бояджиев, се наслаждавате на приятен живот в големия град, в село Гурково осемдесет и шест дечица страдат поради Вашето безотговорно отношение към образователната ни система". Добре, че беше Върба, да ме отърве както от фамозния Гичо, така и от шефа на "Работна сила" в Пловдив Кою Брадинов, когото пък година по-късно бях подразнил с много кофти за него лично интервю (записах го на същия петкилограмов "UHER"), от което според собствените му самопризнания ставаше ясно, че пловдивската "Работна сила" нищо съществено не върши, но пък отчита яка дейност. Върба Чавдарова използва тогава близките си отношения с Георги Стойчев (един от виновниците за появата на "Комсомолска искра" на 5 януари 1959 г., вече висш кадър, завеждащ отдел в ЦК на БКП).

  Сигурно са ми правили и други жестове от този род, разликата е само в това, че разкошната отчаяно мила R. го прави в момент на недоимък при нея и не точно от приятелски чувства, а от нещо много, ама много по-важно лично за мен.

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, edited by 29 noe. 2018

Илюстрации:
- Моята компания под тентите на готиното кафене (горе);
- Някогашни сгради, в една от които бе вестникът (долу).

вторник, 27 ноември 2018 г.

Публицистика – ТОМАТА И... БАЙ АНДОН ТОДОРОВ

ТОМАТА И... БАЙ АНДОН ТОДОРОВ

  
  Тома Спространов* бил сътрудник на Държавна сигурност, научавам тази сутрин от вчерашните новини**. Томата – лъчезарният, сладкодумният, интелигентният, по мое мнение, възпитаният да се държи достолепно, в стила на някогашната градска бохема, трудно си го представям приведен над пишещата машинка прилежно да ниже доноси. Не си го спомням да е идвал в някогашната редакция на младежкия вестник "Комсомолска искра", докато редакцията се помещаваше на последния етаж в една от двете красиви сгради, завещани от пловдивския дарител Димитър Кудоглу на ползу роду и разрушени от новите соц. управници на Пловдив заради разширението на местната централна поща. Не съм го виждал и на първия етаж, когато в същата сграда започнах вестникарската си кариера на лит. сътрудник от края на 1972 г., но е твърде вероятно и тогава да ни е навестявал.

  Когато редакцията бе прехвърлена в помещенията на бившия Спортен диспансер над хлебарницата, известна със старото си име "Корона", на ъгъла срещу местния Радио-телевизионен център обаче, Томата се явяваше, кажи-речи, през седмица- две, през месец или два сред нас, и винаги внасяше атмосферата на "онази Европа на свободолюбието", която и тогава, и сега така оскъдно познавам. За мен лично Тома Спространов бе светъл човек – общителен, умен, от него винаги лъхаше на доброжелателност и на типичната около концертите на естрадните певци шарения. От него, например, узнах и аз, наред с другите, Мими Иванова и Развигор Попов какви талантливи артисти и готини хора са; и не знам за някого от артистичния ни свят Томата да е казал недобра дума.

  Кръстосал крак върху крак в канцеларията на главния редактор или в стайчето на спортния отдел, седнал с чаша кафенце в ръка, около него се събираха колегите и той обикновено им разказваше за шетанията си до Полша и на Запад от България. Може и да се лъжа, но съм останал с впечатление, че именно Томата ни свърза с редколегията на полското седмично списание "Тиджен", та препечатки, преведени пак от него, пускахме на цяла страница, богато илюстрирани, често придружени с професионален коментар. Стигна се дотам, че по някое време някакъв ръб отгоре се размириса и Партията обяви, че редколегията на "Комсомолска искра" прекалява с материалите от Полша, от онази Полша, в която от януари на 1980 г. вече вреше и кипеше: работниците от корабостроителниците в Гданск и Гдиня масово излизаха да стачкуват, както научавахме от силно промита информация по нашите официози, там се вихреше идеологическа диверсия от страна на "гнилия" Запад.

  И като се позамисля сега, поне три десетилетия по-късно, за мен Томата си остава широко скроена личност, типичният български интелектуалец, който ни откриваше хоризонти към Онзи свят, към модерния тип разсъждения и блянове далеч извън идеологическите клишета. Фактът, че съпругата му е англичанка и това му открива шанс да ходи Отвъд желязната завеса, според метафоричния израз на сър Уинстън Чърчил (1874-1965), правеше в моите очи на млад вестникар излъчващия финес в обноските и добронамереност Тома Спространов обаятелен характер.

  Да! И подир всичко казано дотук, питам се: има ли светло местенце в нашата до кокал оглозгана, рай за тарикати и мародери, докарана до просешка тояга в 2009 г. България, което да не е оцапано от слухтене, от заничане в мислите и мечтите на моето поколение българи, родени непосредствено след Втората световна война? Когато заради критична статия от май 1981 г. вече ме бяха преустроили в учител, мой близък приятел от онова време – 76-годишният бай Андон Тодоров – един от т.нар. активни борци срещу фашизма и капитализма, на четири очи ме скастри: "Какво искаш ти! Да пишеш критично за нашите безобразия и да те оставят да си вееш байряка ли? Я кротувай, не рови, не се интересувай що са те изритали от вестника, когато в Полша работниците вдигат барикади срещу властта".

  Имаха респект, притесняваха се от острия му език местните квартални и градски партайци, че не им цепеше басма. Ами не смееха да му се противят, че е бил сред организаторите на стачка на ямболските работници, за която в учебника ми от 1988 г. по история за Х клас пише: "През 1931 г. хиляди текстилци в Ямбол издържаха на продължителен и упорит двубой с капиталистите". Затова са го пребили със сапове за мотика в някогашното пловдивско полицейско управление срещу Дома на армията, та шест месеца ходил с метален корсет, докато му зараснат потрошените кости. И от този сърцат човек, не изгубил младежкия си дух на стари години, който виждал какъв наивник съм относно властта, чух назидателното: "Кротувай, да не ти се случи нещо по-лошо, че имаш жена и две дечица. За тях не мислиш ли!"

   Да поясня. До май 1981 г. бях сред най-активно пишещите журналисти на Пловдив. Публикуваха ми есетата в рубриката "Барикада" на областния партиен всекидневник "Отечествен глас", готвех репортажи и интервюта за три от отделите на местното Радио Пловдив ("Икономика и време" на Елена Чакалова, "ЛИК" на Киркор Папазян и "Младежката редакция" на Пенка Калинкова); статии, стихове и есета ми печатаха и в централни издания, като сп. "Младеж", в. "Народна култура", сп. "Септември" и пр. Защо припомням всичко това! От тщеславие ли? Припомням, за да го имат наум поколението напористи млади журналисти, които с лека ръка отправят тежки упреци към по-възрастните си колеги в занаята. Комунистическата химера в България имаше, и все още има, много лица, и не всяко от тези лица носи кървава петолъчка на чело.

  
  "Хора, бдете!" – в друго време, преди екзекуцията в двора на затвора, в края на завещанието си "Репортаж, писан с примка на шията", пише чешкият публицист Юлиус Фучик (1903-1943). Макар и преодолели сякаш разделението на Европа след онези четири-пет десетилетия подир Втората световна война, с не по-малка тревога след слизането от властта на БСП и ДПС, Хора, бдете! – да си кажем и днес. Защото подобно на чумния бацил невежеството, алчността, фанатизмът, железобетонната убеденост в собствената правота, независимо с кафяв, червен, жълт или син цвят маскирани, винаги са в състояние да изпълзят от прогнилите стари шкафове и за нещастие и поука да събудят плъховете си, да ги пратят, по думите на французина Албер Камю***, да умрат в някой обзет от празнична еуфория щастлив град.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, 4 avg. 2009 – edited by 27 noe. 2018
   Илюстрации:
   - Тома Спространов – легенда в музикалния бранш (най-горе);
   - доносници, устроили се чрез демокрацията у нас (по средата);
   - моето кътче в най-голямата стая на "Комс. искра" (най-долу).
__
* Определян като живата легенда на музикалната журналистика у нас. 
** Радосвет Радев, Петър Пунчев, Владо Береану, Тома Спространов сред журналистите агенти на ДС – пълен списък; вж. e-vestnik от 3 авг.2009 г. 
*** Албер Камю (1913-1960). Бел.м., tisss.

понеделник, 26 ноември 2018 г.

Публицистика – ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО

   
  Всяко пренебрежение към естествения ход на нещата, всяка припряност скъпо се плаща с реки от кръв. Количествените натрупвания в сферата на духа не водят до скокообразни качествени промени, а до еволюция, която е твърде бавен, постепенен процес. Не може вечерта да си легнеш тарикат и измамник, а сутринта да се събудиш кавалер на честта. Тази работа така не става.

  Светът на общественото мнение и съзнание се гради не толкова върху материалния интерес, тъй като човекът е зависим, но и силно повлиян от феномени с интензивна духовна същност, каквито са Вярата, Надеждата, Любовта, или с други думи: стремежът към вътрешна хармония, трепетът пред инстинктите ни за живот, продължение на рода, щастие, вродените и преоформени и опредметени/олицетворени представи за Добро-Зло, Хаос и Хармония ни съпътстват през целия ни съзнателен живот.

  Човешкият разсъдък много по-сложно, отколкото го представят идеално стройните теории, отразява света. Героизма, подвига ни ги предлагат като еталон за личност и достойнство, а и героизмът, и подвигът са всъщност изключения от нормалното.
Баща ми се завърнал от окопите на фронта с орден за храброст, без да си дава сметка, че – изтегляйки напред с триста метра фронтовата линия, върши нещо изключително. Изключителното го видели стоящите отстрани. По оскъдните, изтръгнати с ченгел думи, 22-годишният редник просто си вършил работата, стрелял или на прибежки между труповете се промъквал в обстрелваната зона между две армии – немската и българската. Какъв подвиг, какъв героизъм! Великолепието му в моите представи е, че отказваше да приеме именно подвига и героизма.

  Мирозданието се крепи върху твърде яки основи, заложени в човешката ни склонност сами да се възгордяваме, да се възторгваме от себе си, т.е. да се виждаме център на Вселената, тъй че представите ни непрекъснато изкривяват истината, моделират я, казано без емоция.
Политиката е сред ярките доказателства за склонността да се самозаблуждаваме, изкушени от красиви лъжи. Понятието Демокрация* е категорична неистина, понеже се подрежда в някакъв вид йерархия на духовните стойности. А понятия, като Свобода, Равенство, фиксират горещи наши желания и блянове, ала обективно погледнато ни свобода, нито равенство съществуват в живота.

  Идеализира се т.нар. Борба. Представят борбата като сражение с хаоса, докато тя е всъщност носител на самия хаос.
Народите нямат склонност да воюват помежду си, за да се докажат пред когото и да е. Отвращението помежду им го внасят обладани от грандомания манипулатори, теоретици на идеализма, оратори от името на висши някакви инстанции, каквито се явяват и световните религии. 

  Строго погледнато, най-ценното в християнската философия за живота
е в хармонизирането на човека със света и общността на другите човеци, независимо от вродения си егоизъм. Затова пък идеите имат свойството сами да се опровергават. Реплика на момичето, с което бяхме женени до декември 1988 г., в момент на ярост: "Ти си самият ад. Как живееш с този ад у себе си!" Та оттам ми хрумва, че всеки сам твори своя ад. Проблем на днешната цивилизация в годините след 11 септември 2001 г. е как – без да се почувстват засегнати милиард и половина вярващи по света, да бъде елиминирана древната злост в първоосновата на Стария завет и Исляма.

Воин на Ислямската държава и неговата... съпруга

   Да продължим да се правим, че не виждаме кощунствата, произтичащи от тенденциозен преразказ и превратни тълкувания върху Стария завет от Библията във версия на велик пророк, става все по-тягостно. В зората на глобализиращия се свят роилата се ракова метастаза заплашва да взриви човешкото общежитие на планетата в самите основи на живота ни, като отрича от най-висока уж в нравствеността и духовността мощна трибуна именно човеколюбието. Отрязаните глави, заровените в масови гробове стотици хиляди невинни, жертва на противопоставянето между унижените бедни и благоустроените заможни общества, поставят неотложния въпрос пред съвременната философия: Кого устройва това, кой извлича изгода от крайното озлобление на фанатизирани множества войници на Вярата, как облагодетелствалият се да бъде изваден пред света и порицан.

  Никакви
бетонни стени и телени гранични огради не ще ни предпазят от злото, докато не бъде детайлно изяснен механизмът, по който омразата бясно се възпроизвежда. Светът е в състояние на перманентна война – война уникална, непозната до наши дни по мащабите си, понеже нейните "свещени бойци", "воините на Джихад", както сами се назовават, отричат априори и собствения си живот. Вниманието ни е заето с "подвизите" на дрогирани самоубийци сред невинни жертви в името на бог, а всъщност тези манипулирани от човеконенавистни тълкуватели фанатици са краен продукт на Духовна сила, която повърхностно познаваме.

  Събитията от тези
първи години на третото хилядолетие от появата на Спасителя потвърждават великолепието на философия, която се гради върху любовта и смирението, като основа на живота върху планетата. Богът на фанатично вярващите, представен по този начин – като версия на Бога-отец от Стария завет, е олицетворение на типичния грандоман, на настояващия да бъде въздиган над реки от кръв и земи, осеяни с трупове. Поне хищното лице на този вид тълкуване, превъзходна маска на яростта, трудно може повече да бъде представяно за Съвършено добро. Именно ислямският фанатизъм най-мощно опровергава първоосновата на този начин да се вярва. Но то е само начало на дълъг процес за елиминиране не на исляма, а на парадокса Вяра във Висшето Добро чрез озлобление.

  Къде бъркат обществата, изградени върху християнските постулати? Вероятно самите мюсюлмани, за които
Аллах е Свещен образ на Добрата световна сила, ще ни подскажат отговора. Защото именно те са най-силно уязвените и унижени в честта и човешкото си достойнство. За милиардно множество мюсюлмани по света днес Съединените щати са Враг № 1; но на мястото на САЩ би могла да бъде всяка просперираща държава, която охранява интересите и живота на своите граждани или поданици.


  Струва ми се, онази малобройна група от свръхзаможни и практически необезпокоявани от общественото мнение властници в Близкия Изток е извор на нещастия, а янките със своята хаотична и безобразна политика от позиция на силата се държат в онези територии като слон в стъкларски магазин. Този конфликт не се нуждае от оръжия, а от разум. Съдбата на бедния мюсюлманин е тема, която тепърва предстои да бъде обсъждана. Какво добро да очаква Европа от него, като са му отнели възможността да живее с достойнство! Трохите, подаянията вече не са достатъчни за него, и това е очевидно. Какво добро е видял този мой беден събрат от страна на заможния Запад!

  Човек се ражда добър
, изпълнен с копнеж и мечти... Когато към него се отнасят като към терорист, ще отиде да се взриви на някой многолюден площад като убиец. Неговият върховен Бог ли се грижи за него?... Но той се кълне в бога си, защото не вижда изход, и самоубивайки се в името на вярата, смята, че възстановява честта и достойнството си. Тъй лесно е да го осъдиш, и толкова трудно да го разбереш. Дали причината е у него, или във всеобщото нехайство към неговата участ? Докато разумният търси причината първом у себе си, невежият злобее срещу... врага.

  Войниците на САЩ са жива мишена на омразата, която набъбва в Ирак. Какво правят там освен дето явно разпалват ненавист, като онагледяват лицемерието на
висшата държавна администрация в материално най-могъщата държава на съвременния свят?
Един ден рейнджърите й ще напуснат Близкия Изток, както преди това с подвита опашка напуснаха Виетнам, за да се потвърди старата максима, че битът и съдбата на един народ е дело преди всичко на самия народ, не на пришълци.

  Най-тревожното е, че съдбата на мюсюлманина влияе и върху нашата участ, независимо какво знаем за този човек и колко отдалечени сме от неговия дом и отечество. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 29 uli 2004 – edited by 26 noe. 2018

Илюстрации:

- Политическа личност и сенатор, обявен за Герой на САЩ (горе);
- Най-древното селище на Европа с 8-хилядолетна история (долу).
___
* От гр. demos "народ" и kratos "сила", demokratia през лат.: държава, устроена върху правни норми, сред които основни са равeнството пред закона, граждански свободи, и най-важната – императивът, че народът е суверен и с вота си определя кой да управлява общите дела, кой да отстоява интересите на нацията. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...