tisss: 08/24/21

вторник, 24 август 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (704.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (704.)

...Виждате ли сега за какво низко нещо ме смятате! Искате да свирите на мен. Държите се, сякаш познавате всички дупчици на ума и сърцето ми. Искате да изтръгнете скрития звук на тайната ми, да ме просвирите от най-ниската до най-високата ми нота. А в тази малка цев има много музика, прекрасен глас, но вие не можете да я накарате да проговори. Хиляди дяволи! – мислите ли, че е по-лесно да се свири на мен, отколкото на едно пискунче? За какъвто и инструмент да ме сметнете, можете да ме разстроите, но не и да свирите на мен. – Уилям Шекспир (1564-1616)*

39-16 avg. 2009

ЛУМИНЕСЦЕНЦИИ**

* * *

Делата всичко ли решават,

или е подтикът по-важен?

И като те виждам да ме гледаш, мила,

с очите на сърна уцелена,

си казвам: ето повод за стихотворение.

* * *

Кой писъмца не пише?

Кой не говори за събитията важно,

умирайки и плачейки

от всичко чуто!

* * *

Което и децата виждат,

за възрастен е често непосилно –

рутината пречи;

бъркаме усещане със знание и –

вкопчени във вече усвоеното,

не чувстваме:

изчезнала – удобната картина,

докато сме се превъзнасяли.

Смирение, ти си дете:

уж нищичко не знаеш,

а всичките канали са отворени за теб.

* * *

Тревожа се за себе си, когато

две по две ми излиза четири,

когато, всъщност, може да е три...

или пет може би

или пък осем, кой го знае?

* * *

Кога се изтърколиха Юни, Юли

сред отминаващите дни!

И ей го моя царствен Август

с великолепие от страст:

свидетелствува, че съм жив:

по-склонен да се влюбя,

по-малко склонен да ненавиждам.

* * *

Сега боли, но зная: както винаги,

ще мине; ако не мине,

ще свикна – както винаги,

през болката и пак, и пак

тя ще ме връща в детството,

понеже – като всеки, тъй и аз си имам

своя ад и своите огорчения от себе си.

Обмислял съм спокойно как

да изляза от разните стълпотворения,

които животът ни предлага.

* * *

И си мисля напоследък: имам

солидни основания да предложа

нещо много лично сам на себе си –

да си представя, че – от своя ад изскочил,

върху Небесните врати с юмрук

съм се разхлопал дръзко

с иронията на човешката си същност.

* * *

Когато няма ме, ще е по-леко

да ме обичат, да ме мразят –

присъствието затруднява

четенето, дишането даже;

отсъствието пречиства от налепи,

от аромати, от потта и всичко,

присъщо на физическото тяло.

* * *

Най-дръзки от мечтите,

от страстите си най-горещи

за сетивата ми най-изкусителни са

мигове, когато липсата усещам,

у себе си до вежди потопен.

* * *

Какъв разкош! – в леглото ми

си гола, и пада неочаквано

средновековен мрак:

и тогава на тълпи към нас

прииждат варварите...

* * *
Така познато е човек да пожелае
да бъде влюбен, приласкан
с прегръдка и милувки,
дори с единствен поглед мил поне;
и горкият – като не му се удава,

сълзи размазва,

мрази, квака, издъно покрусен,
дано го забележи някой и го прокълне поне.

* * *

Астрономически два цели часа

кълвачът най-внимателно ме наблюдава,

подхвърчайки от храст на храст,

заничайки как чопля слънчоглед –

учуден, явно силно възмутен,

преди да изкрещи свадливо

на своя си език: Здравей!

Какво пак чоплиш?

* * *

Поетите са най-мързеливите

същества във вселената;

не им се доверявай, щом

чуеш ги на глас да се окайват

и да хленчат

или да се възторгват;

ала не знам по-тънка струна от душата

на тези вестоносци задъхани и прашни,

кога за болките човешки заговорят

шепнешком.

* * *

Отхвърлих належащата си работа за днес,

всекидневните ми занимания, знаете:

да си колосам ризите,

които няма никога да облека,

гумата да залепя на велосипеда,

да се изкъпя три пъти под душа в банята,

смръщените вежди да подкастря мимоходом,

тока да платя, с лястовиците да побъбря:

да им се оплача от своята разхвърляност

и суета, на ум да си попея, докато се бръсна,

и така – с резен изстудена диня

на балкончето през август да поседна,

пропуснал с бухлати облачета леки

слънцето да поприкрия –

и пак поради нехайство може би.

* * *
Човеко сдържан, мълчалив, угрижен, тъжен –
о, ти – изящна нежна катедрала на болките,
от изгрева до залеза със шлейф от прахоляк
от пътищата, пеш пребродени,
и с ореол от светлинка, струяща се от теб,
ах, къде ми се изгуби?