ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1293.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1293.)

  Лесно е да раздаваш присъди. О, това нещо се удава изключително леко! Тънкостта обаче е да разбереш защо са толкова нагли онези, които ни дразнят. – Аноним (1947)

  4 apr. 1994

УЧИТЕЛЯТ АЛФОНС*

  Йовков е голям наш писател, малкото му име е Йордан. Както се вижда, фамилното донякъде съответства на личното му име. Може дядо му да е Йовко или Йовчо, обаче баща му, като не го кръстил тъй, дал му е пак нашенското име Йордан... Както е редно, и Йордановците си имат имен ден, кога попът зафучи кръста в реката и апапите ще се издавят кой пръв да докопа този кръст, но какъв имен ден може да има човек с името Алфонс, когато фамилното му име идва от нарицателното по нашия край на Тракия за абсолютен тъпанар и ачик левак Бай Грую?! В трети клас по някое време класната ни Кавръкова се поболя и я заместваше някой си Груев, учител по български на горните класове, малкото му име бе Алфонс, обаче деветокласниците го префасонирали в Ал фон Говедото, че любимата му фраза била "Вий сте цели говеда, ама ще ви оправя аз вас, та ще ме запомните за цял живот!" Като че говедата може да не са цели. Цели са, разбира се!

  Алфонс не напада по обикновения познат начин, а размахва лапи във вид на витло на вятърна мелница и бие текмета (шутове) с ляв и десен крак. Кой ли ще му се опре! Учениците го възприемаме като напаст, като природен феномен. "Можеш ли да спреш ти вятъра!", както се казва в хубавичко стихотворение на една от великите поетеси на България г-жа Елисавета Багряна, която, като не си харесвала фамилията Бояджиева, че отвсякъде онова ми ти Бояджиева й смърдяло на мазен, чак залоен турски сериал, та се прекръстила на Багряна – боядисана, вапцана, оладжак, както казват турците.

  Какво да сториш пред такова бедствие! Не можеш го възпря, ни ще го умилостивиш другояче освен с молитви и покаяние... Когато го създавала, Природата си послужила обилно със суров буков материал и първобитни сечива, на първо място секира и чук. Алфонс е някак ле-еко издължен и леко пипонест. Фигурата му представлява спортно коремче върху масивни къси крачета, окончавани от огромни плавници. Плавниците са пъхнати в масивни патъци, които Алфонс – когато са го назначили в междучасията за дежурен даскал по коридора, забърсва със сиво кадифено парцалче. Косите му са плътно пригладени, маже ги вероятно с мас или шарлан и лъщят с оттенък на захабен стар чаршаф. От джобчето на сакото му се подава кирливо кокалено гребенче. Винаги зализан, в панталони с остър ръб – муха да кацне, ще се разкрачи на ръба му, неясно как и според каква алхимия, наместо представа за елегантност Алфонс буди погнуса. В костюма му освен плюшеното парцалче се гуши и посмачкана тубичка боя за обуща "Ималин", стъклено шишенце древен одеколон "Дунавски вълни" и незабравимият за поне четири поколения българи, които са били войници в казармата, крем "Младост", изобретение от ерата на непрежалимия Вълко Червенков, лъскава пинсетка, пиличка за нокти и крива ножичка за маникюр. С пинсетката си скубе косъмчетата в носа или вътре в ушите. Заради нещо тежко, тъпо и мрачно, излъчващо се откъм масивната му фигура на темерут по рождение, напомня голям торен бръмбар.

 Алфонс е силно влюбен в себе си. Обикновено цитира свои мисли, като не пропуска подробно да ни обясни при какви обстоятелства въпросната "мъдрост" му се явила в акъла; то са мисли, изречени непременно по специален исторически повод. Въобще и изобщо, от него лъха на злост, високо самочувствие на мисионер сред диви племена, философ-психолог и археологически разкопки. Цитира чат-пат откровенията на някой си Карл Маркс. Застане пред мигащата на парцали Ванчето Футекова, която пак не си знае урока, па с гробовен глас бръмчи като булдозер, кога чисти коритото на Марица, пресичаща Пловдив, от купища битов боклук, дървета и храсти:

  – Ако си спомняш как се изразих миналия път, мила Футекова, от теб нищо свястно няма да излезе. (Продължителна пауза, за да осмислим всички казаното.) Ти си тъпа и мързелива. – Па се обърне към нас: – Трудът, деца, превърнал маймунката в човек. Онези маймунки, дето не се трудили, клечат си още горе на палмата и чакат някой да ги свали от клона с бананите.

 Застинал с разперени откъм лактите лапи под лика на Карл Маркс, нечистоплътен и чорлав като идола си, Алфонс описва "капетализъма" като ламя... Брадатият Маркс боцка ламята с много стройната си теория за човешкия род. Замирише ли й на Маркс, ламята – "капетализъмът", демек, хуква вдън гори тилилейски, отвъд Атлантическия океан да се спасява. Отдалече Алфонс яко напомня злодей от скандинавска легенда. Отблизо се хвърлят в очи бухалските му вежди и смръщеният поглед. Същевременно напомня на някогашните скитници, които олицетворяват злото в Чаплинова комедия. От него лъха на чесън и непрани гащи, препържена риба и одеколон. Отвори ли уста, изникват жълтеникави зъби и позлатена коронка. Чистник. Все си бръска пърхота от дрехата. Гнусливо, с две пръстчета, чисти полепналите по костюма му конци и косми. Където да се появи, като гол охлюв (плужек) върху листо от маруля оставя блестяща, видима отдалеч слузеста диря. Любимият вестник "Дума" е пъхнат в джоба на сакото, та отдалече да се знае: това е любимият на обновените партайци вестник "Дума". За другите вестници се отзовава някак неласкаво, току рече: "Оня парцал аз го не чета". 

  Ето част от негови откровения: На вестникарите и телевизията се дължат бедите на България. Нужна ни е здрава ръка, за да успее Демокрацията и у нас. Прогресивното човечество се надява единствено на демократа-новатор. Няма от демократа-новатор по-честен и по-достоен. Всичко прекрасно е дело на истинските професионалисти от партията на обновените демократи, славната БеСеПе. Най му се радват единайсет- и дванайсетокласниците от четвъртия етаж, кога по черната дъска се хване да драще темата на новия урок с правописни грешки. Подземали са го да обясни защо се пише "мляко", като и "млеко" не е грешно, кое всъщност е правилно: футбол или фудбол? И Алфонс така се замотавал из тъмните дебри на българската граматика и родна реч омайна сладка, и особено в глаголните й времена, че се случвало, потен, да ломоти:

 – Сватба се пише "свадба", тъй ли! А аз какво съм казал? – Или хитрувал, хилел се идиотски, въртял зъркели като циганка, хваната в зарзаватчийница да си пъха цели краставица под полата: – Реших да пробвам колко знаете, пък вий сте се хванали на въдицата. Хе-хей! Българският, това не ви е две и две прави четири. Сметанката е за фасулковци, а граматиката е бетер философия! Ако залягате, колкото аз съм залягал над книжките, и на вас ще ви се изясни делото на Кирил и брат му Методи.

 Дъщеря си Алфонс записал в съседното училище "Димчо Дебелянов" да учи, че на колегите си тук хич им няма доверие. Получила Катенцето "три" по физика и ревнала да плаче, присмели й се децата и търчи Катюша при тате. Пипва той двама по-устати главоци, сблъсква им кратуните една в друга. Рекъл му физикът Койчев: "Ах, не бива тъй, г-н Груев. Вий, коскоджа ми ти мъж за чудо и приказ, дечурлигата да пердашите". Алфонс и върху Койчев налетял да му шибне един. "Шибна един" – фраза от речника на бившите най-достойни синове и щерки на нашия народ и Партията-ръководителка: БеСеПе, ГЕРБ, ДеПеСе или коя да е друга, все произлезли изпод шинела от Татовото БеКаПе. В предаване in live от залата на Великото народно събрание изнервена кипра госпожа** от партия с яко демократично име покани от трибуната вечно хитруващия и вечно изплъзващ се като мокър сапун в банята лидер на Демократическата партия:

  – Господин Савов! Ах, господин Савов, що не излезете във фоайето на Парламента да ви шибна един! 

  Ама отзова ли се на любезната покана кавалерът бай Стефан Савов, отиде ли да му шибнат един, дип не стана ясно на целокупния роден електорат отсам телевизора... Подир физика Койчев на бойното поле се появява и Елка Бресковска. Директорката Бресковска заплашва, че ще извика полиция, а нашият Алфонс отвръща, че с женоря не му е работа да се занимава, ама ако госпожата толкова напира, не му е проблем и на нея да й шибне един. И Бресковска си подвива куйрука***. С лапи върху шкембето Алфонс изпод вежди измерва тълпата от петстотин случайни кибици, затаили дъх, па отронва онзи любим свой лаф: "Вий сте цели говеда, ама ще ви оправя аз вас, та ще ме помните цял живот". И понеже в квартал "Изгрев" два месеца се обсъждаше само този случай, фукаме се пред хлапаците от съседните училища, че тренираме за бой и самоотбрана при господин Груев. Инак в часовете по български при нас е мъртвило, та закопняхме по нашата Кавръкова. Досадница е тя, обаче не ни блъска с юмруче по гърба и муцуната.

 На млади години Алфонс пребивавал в съветската република Коми, където го наели за дървосекач. Не бил сякъл обаче с останалите дървари, ами си клател краката, като партиен секретар в канцелария с никелиран самовар, килимче с еленчета зад гърба и декоративна палма, съчинявал стандартни доноси за своите сънародници. Изхитрил се по някое време доносите да ги размножава с индиго. Попълвал към типовия донос само име и фамилия на съответния отстъпник от "марксизъма-ленинизъма", докато на генерала-партизанин от ДеСе в София му писнало да чете и препрочита все един и същи секретен доклад от далечен Сибир. Доядяло ги смелите наши чекисти да гледат как агентът им Алфанасий Груевич дебелее и плуе от мързел в Република Коми, та го забили отчетник по въгледобива им по-дълбоко: в китното сибирско градче Красная Пицунда. За парлама го командировали в Красная Пицунда, нека да види Партията, че и той полезна работа може да върши. От онзи период вероятно му е останал навикът да се зъби: "Шта прата аз да чукъш камани" – намек за родните ни профилакториуми с романтични имена: Скравена, Персин, Слънчев кът, Белене, "Шта науча аз теб къде серат гладнити!" – или ругае и кълне на неговия неразбираем развален руски язъйк.

  Часовете ни почваха ето така… Изпъне се дежурният пред черната дъска и изквичи громко: "Кла-а-ас, смирна!" Сдървим шия, зъркели опулим. Алфонс ни огледа-огледа внимателно, направи два-три тегела пред строя, па откликне тоже па рускаму язъйку: "Свабодна, маладци!" И ние сядаме. И се захваща неговото 40-минутно театро. Накара ме един път да чета "изобразително", както се изрази, "Песента на синчеца" от Иван Вазов. Мрънкам си аз тихо, но нарочно изкрещях "Бог самичък ме посея и поля ме да раста", и тогава Алфонс поправи и патриарха на Българската литература дядо Вазов:

  – Господ...? Какъв господ, мойто момче! Няма Господ! – Па се оцъкли, сякаш му се яви внезапно Божият образ, усети току-що Божията промисъл. Впери се в напомнящо очертанията на бившия Съветски съюз огромно лайняно леке на тавана в класната ни стая, последица от ноемврийските хладни дъждове и прокапалия училищен покрив, и си замълча унило. За Алфонс, ако има сила, по-могъща от Александър Велики, Буда, Кришна, Тангра, Перун, Зевс, Кронос, Юпитер, Йехова, Саваот, Аллах и божествената им компания наедно с пророците, това е замижал мустакат Чичка с луличка, някой си Йосиф Висарьонич. Посочи ни го на картина в рамка, където този Висарьонович или Висарьонич тъкмо е врътнал нуличка от дим. Става то нейде на майната си, в Маскве или както казват, в Третия Рим на онзи проектиран от г-н Маркс световен концлагер за щастливите хора и прогресивното човечество.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 31 maj 2023

 

Илюстрации:

- Стефан Савов (1924-2000), от големите играчи.

- Петя Шопова, която пожела да му шибне един.

––––
* Глава ХХVI от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).

** Петя Шопова (1951) е от Пазарджик. През 1973 г. завършва Право в Софийския университет. Член на БСП до ноември 1993 г. Депутат от ХХХVI до XXXVIII НС, между 1997 и 2001 г. е и зам.-председател на XXXVIII Народно събрание, и зам.-председател на Българската евролевица. От 2001 г. преподава в Институт по криминалистика в Русе, професор по криминология. Романтичен житейски път! Човек трябва да е грубиян по душа и манталитет, за да знае каква сила е липсата на възпитание в политическия живот.
*** Тур.: Опашка. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1292.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1292.)

  Лесно е да раздаваш присъди. О, това нещо се удава изключително леко! Тънкостта обаче е да разбереш защо са толкова нагли онези, които ни дразнят. – Аноним (1947)

   25 apr. 2005

НЕ ИЗОБЛИЧАВАЙ КОЩУННИКА*

  Денят първи от Страстната седмица за Иисус, Когото с възглас "Осанна!" тълпите приветстват, качен върху магаренце при влизането Му в Йерусалим, четири дни по-късно за да крещят "Разпни го! Разпни го!" и пред тях Пилат Понтийски, прокуратор на Юдея, ритуално си мие ръцете от кръвта на Христос. И ето "измивам си ръцете" над две хиляди години ечи над стълпотворението от наивници, когато демагог реши да умие от себе си отговорността и да я прехвърли върху невежествената креслива духовна мизерия, тълпяща се в нозете му. Ситуация, емблематична за всеки наглец, докоснал Славата. Затова ако в слънчев или дъждовен понеделник тълпата въздига някого, бъди нащрек каква опасност ни грози, българино... Непостоянна, преходна е любовта на т.нар. народни маси, наречени "електорат". Вождът, когото в понеделник обкичват с венци и празнични песнопения, в повечето случаи е кощунствено изритан по-късно от същите горещи хвалители и последователи. Най-странното в човешката ни природа е, че най-преданите обикновено са в първите редички на ентусиазираните съдници, същите, които си дерат ризата на площада, посипват си кратуната с пепел и настояват за най-жестоко наказание заради подлъганите. Кому да вярва евентуалният въздигнат от изблика на всенародна любов – голям проблем, страшен проблем! Да се притеснява преди всичко от най-приближените, мисля си.

  Иде ми наум подобен случай с рожба на Ленинградския марксически институт, идат ми пред очи най-разпалени, гневни на комунизма манипулатори, рожби на комунисти, хора в днешни политически сдружения от бивши мекерета на Тодор-Живковата власт – от преподобния главен асистент Иван Костов от АОНСУ (Академията за обществени науки и социално управление) до бившия самоотвержен квартален доносник.

  Снощи по телевизията въртяха публицистичен филм на БиБиСи за сина на Филип II Македонски – Александър, когото майка му – четвърта съпруга на Филип, Олимпиада, нахъсва от невръстен... Александър Велики – психопат, съсипал не само своя живот, но и променил цивилизационната еволюция на човечеството, във военната стратегия и тактика гений, нищожество в личния си живот, приключен в 33-ата година. Ключови два велики образа за размишления над умението да се живее, Иисус: в човеколюбие, Александър: със стръв към победи под знака на маниакална грандомания и лакомия за власт над света.

* * *

  Химичката Ганзурова нахокала колежката ми по български Мариета Николова пред свидетели в учителската стая. От какъв зор!** В дневника на класа госпожа Цветанка Ганзурова написала "не учебен ден" погрешно вместо "неучебен ден" – и нещастната българичка имала наглостта в часа по българска граматика да посочи грешката, па и да я обясни на учениците, без да подозира, че седмичната програмка в дневника не е писана от ученик, а от химичката, класна ръководителка на въпросната паралелка.

  – Кой ти дава право да ми подронваш авторитетя, ма-а-а! – крещяла извън кожа от ярост химичката, навряла в кучи гъз притеснителната млада радетелка за правилна българска реч "омайна, сладка".

  Минути след скандала се разминавам с яко изнервената възрастна дама. Тя цялата излъчва електричество и химически бойни отровни вещества. Намразила май беше в онзи ден всички гадни българици по света, та ме изпепели с поглед, чак изсъска:

  – Знам аз, зна-а-ам кой им пуска фитилите на младите колежки!!! Знам защо младите колежки нос са навирили и не си знаят мястото в колектива.

 Наглостта и невежеството царуват, отвори ли им се възможност. Така преди години, през пролетта на 1990 г., когато тъкмо създадохме първата синдикална секция към КТ "Подкрепа" измежду 120-те учители в училището ни с 2 400 ученици и... пресрещат ме двечки, пухкавата Пенка Кръчмарова, родом от село Старо Железаре, която дотогава в течение на поне десет години си беше несменяем профпредседател, сръгва с лакът другата – Цвета Иванова, по онова време зам.-директор по учебната част:

  – Виж го ма, Цвето-о! Ей го е, на! Главатаря на анархистите. Всички сме тук другарки и другари, само той, моля ти се, Цвето, господин. – Па заби показалец в стомаха ми: – А бе, господине, на теб що ти е още една профорганизация, да цепиш колектива ли?

  Първият епизод ми напомни историйка с цитат от Вазов: на четири реда текст общо шест правописни и пунктуационни грешки, обесен не Вазов, разбира се, ами цитатът с крещящи червени букви като афиш над главата ми, рисуван върху гланцов кадастрон. Нямало кой да ми каже, че огромният лозунг е рисуван от колежката Йоана Георгиева, завършила тоже Българска филология и тоже в Софийския университет, и го ползвах афиша й за нагледно пособие два учебни часа по Българска граматика с тогавашните й седмокласници за пример как добро намерение може да се съсипе от недоглеждане. С мои набори пловдивските художници Александър Филев и Христо Стойчев, Стефан Лютов и Кирчо Цифкански по онова време в Панаирното ни градче майтап си биех, че грешките им висят по калканите на Пловдив с огромните им шарени надписи, халтура тип Ден година храни около днес вече загробения от лакомия Международен панаир.

  Пак там, от онези еуфорични години на дивна наивност, ми се мотае тежък случай на праведен даскал рабфаковец, партиен секретар и официален доносник др. Атанас Стойков, който като във вица за Гарабед Шпионина, не се криеше, а се гордееше, че Партията му гласувала доверие да служи на правата вяра. На въпросния Наско място специално отделих в книгата "Историйките на ученика Ламски". Тъй да се каже, влезе Наско Стойков напето през Парадния вход в сюжета, дойде си баш от реалния живот в книгата ми; даже си наложих да посъкратя част от фантастичните простотии на този тъмен образ, понеже се появи опасност читателят да го възприеме като подигравка с Българския учител изобщо. Описах едно към едно как преподава – заканите с юмрук, крясъците, войнишкия рапорт в началото на всеки учебен час в усилие да прикрие от света невежеството си в сферата на наука, която преподава с вдъхновение, разбирай – вдъхване на страх и ужас у учениците, с присъщите за духовния шмекер магарешки инат и отмъстителност... до дупка, до победен край, до гроб.*** 

ПОСЛЕСЛОВ:

  Ако можеш, заобиколи или прескочи локвата и си свиркай! Не можеш ли, то вече е участ. Нарекох фирмата, която така и не ми влезе в работа, от 1994 г., "Гарван", като имах предвид, че гарванът се храни с леш. Такова му е призванието – да пази света на нормалните от навлеци, тарикати и самозванци. За да ни унижат, че сме българи, изтипосали бяха сладкопойния Васко от Костинброд полегнал по прашки шест месеца срещу Паметника на Апостола. Шест месеца цветен афиш показва на нашите глупаци надупилия се влюбен Азис с надпис "Ах, как боли!" срещу лобното място на Левски, реклама на чалгата, въведена у нас от Слави Трифонов в "чистата и свята" България.

Пловдив –  най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 31 maj 2023

Илюстрации:

- Над старото тържище ален бе залезът като домат****.

- Духовността винаги минава по своята Виа Долороса. 

___
* Притчи Соломонови, IX-8. Автентичният текст: "Не изобличавай кощунника, да те не намрази".
** От въведението на Паисий към История славянобългарска: "О неразумний и юроде, поради что се срамиш да се назовеш българин?" 
*** Илюстрация към "Учителят Алфонс":

**** Начало на стихотворението "Любов" от 1927 г. на Атанас Далчев (1904-1978). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1291.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1291.) 

  Лесно е да раздаваш присъди. О, това нещо се удава изключително леко! Тънкостта обаче е да разбереш защо са толкова нагли онези, които ни дразнят. – Аноним (1947)

  Qued antea fuit impetusq nunc ratio est.*

  14 maj 2001

НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (2.)

 "Колкото по-развита е рефлексията (усетът), толкова повече тя умее да се владее."** Отвращава ме просташкият маниер да изтъкваш своето, като демонизираш опонента, открай-докрай зачерквайки качества или човешки черти у него. Ето, това прави, това демонстрира напоследък писателят Николай Хайтов! Не виждам начин да се съглася с него; не обичам простака, пък ако ще да ми се явява в образа не на Хайтов, ами на султан Сюлейман Великолепни.

  "Интересното винаги съдържа рефлексия към себе си; така например в изкуството интересното винаги пресъздава заедно със себе си и своя автор. Младото момиче..." Отнесена към изкуството, аналогията с непоквареното младо момиче що ми изглежда многозначителна (бел.м., tisss): "Най-благоприятно за младото момиче е то да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (! - tisss). Човекът с развито естетическо чувство винаги ще намери, че момиче, невинно в дълбокия и в истинския смисъл на думата, би трябвало да му се яви забулено..."*** 

 Тази страст у Хайтов не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие "Колкото по-развита е рефлексията (усетът), толкова повече тя умее да се владее."** Отвращава ме просташкият маниер да изтъкваш своето, като демонизираш опонента, открай-докрай зачерквайки качества или човешки черти у него. Ето, това прави, това демонстрира напоследък писателят Николай Хайтов! Не виждам начин да се съглася с него; не обичам простака, пък ако ще да ми се явява в образа не на Хайтов, ами на султан Сюлейман Великолепни.

"Интересното винаги съдържа рефлексия към себе си; така например в изкуството интересното винаги пресъздава заедно със себе си и своя автор. Младото момиче..." Отнесена към изкуството, аналогията с непоквареното младо момиче що ми изглежда многозначителна (бел.м., tisss): "Най-благоприятно за младото момиче е то да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (! - tisss). Човекът с развито естетическо чувство винаги ще намери, че момиче, невинно в дълбокия и в истинския смисъл на думата, би трябвало да му се яви забулено..."*** Тази страст у Хайтов не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие на по-дълбока основа за уважение. В модерната Българска проза "Диви разкази" са сред най-доброто и Николай Хайтов е авторът сред днешните български писатели, когото поставям най-високо; възможно ли е с просташки натиск, дори и да е имал сериозни основания спрямо Радой Ралин, писателят Хайтов да ни се показва като елементарен тип, когато е автор на блестяща белетристика?

  А защо да не е възможно!

  "Не желая нищо, което да не е в истинския смисъл дар на свободата. Нека подобни средства използват слабите прелъстители. Но какво ли могат да постигнат те? Онзи, който не умее да оплете хубавото момиче така, че собствените му желания да бъдат изричани от момичето, той е... и си остава некадърник. Аз не бих завидял на неговата наслада."**** Отнесени към художествената литература, в случая: до публицистиката, еротоманските редове у Сьорен Киркегор откриват корена на раздразнението у мен от навика у големия писател Николай Хайтов безмилостно да налага мнение, като мачка с авторитета си далеч не толкова злостни в упоритостта си характери. А може би вече е дошло време уважаваният, но и толкова обладан от представата за собственото си величие типичен грандоман да бъде поставен на точното място в нашата национална менажерия от шаячни характери с аромат на Байганьовска кисела пот.

  Кой съм, че да го съдя! Българин, и нищо повече. Именно като обикновен българин и простосмъртен, мога ли да си позволя лукса да слизам до посредственото му ниво! Готината нашенска поговорка гласи: "Кога Дяволът реши да ритне някого, рита го не с копитото, ами с човешки крак". Изкушен съм да докарам не само Хайтов, а който и да е подобен грандоман до бяс. В такъв случай този тип дълбоко самовлюбени персони са любимата ми слабост – обичам ги както котка обича да си играе с мишленца, както окото зад микроскопа внимателно изучава реакциите на прищипнат жабешки мускул. От една страна, Хайтов е неслучайна фигура сред българските писатели – самороден талант. Възхищавали са ме неговите наброски от сборника "Вълшебното огледало", легендите и действителните истории от бита и духа на Родопския край, сценарият на сериала "Капитан Петко войвода", който залепяше моята мила България за екрана на телевизора, епичните Хайтови разследвания за кощунствата на титулувани идиоти с костите на Левски. От друга страна, липсата у Н. Хайтов на чисто академична култура (въпреки че официално е академик), т.е. липсата на онзи тип цивилизованост – малко скучен, малко досадно любезен, скрупульозен, ала все пак необходима предпоставка за разговори и дискусии по важни за нацията дела; та това си е чиста проба липса на възпитание, Боже мой!

  Н. Хайтов, обаче, не идва на голо място, нито е първият в тази форма на безогледно отрицаване и гавра. Мнозинството от най-големите личности в най-новата ни история са все хора от този сорт, наедро скроени, със замах, не с най-фини сечива: Раковски, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... И колко губят тези свидни родни фигури пред личности с друг душевен строй: Климент Охридски, Евтимий Търновски, отец Пайсий, Софроний Врачански, Васил Левски, Алеко Богориди, Александър Малинов, Борис ІІІ, академик Михаил Арнаудов, външния ни министър Иван Башев, когото, според някои мои приятели софиянци от онова време (1971 г.), Тодор-Живковите копои умъртвили на Витоша*****. Едните стоят предизвикателно и героично като на театрална сцена. На вторите като да са им любими по-сенчестите места; у тях откривам повече духовност, те ме зареждат с повече оптимизъм и вяра за бъдещето на моята мила България.

   19 maj 2001 

 На днешния ден през 1990 г. от пловдивската държавна печатница излезе брой 1. на строго политическия вестник "Демократическо знаме". Тщеславието ми нашепва, че за мен тази дата е личен празник. Вестникът бе сред първите опозиционни издания в пост-комунистическа България. Като редактор (глав.ред., леле!) опитвах се да въведа уравновесения тон на писане точно в развихрящия се Пир на посредствеността******, когато след 32-те години Живково управление почнаха да падат табутата в медийното пространство и прозвучаха първите кресливи речи с призиви за мъст. Поизморените партийни шефове от соца отстъпиха място на младите хищници, помогнаха им да се вградят в едва-що формиращата се политическа и стопанска върхушка, да придобият капитал за бизнес и личен капитал доверие сред обзетия от наивни велики очаквания народ. Спомените как беше създаден вестникът ми носят куп горчиви открития, но и гордостта, че още в онези първи дни и месеци след 10 ноември 1989 г. съм налучквал кое-що от грандиозната манипулация, на която най-обикновените доверчиви българи бяхме подложени. Вълкът козината си мени, нрава не! В материален, битов план съм си същият, най-кресливите "съмишленици" и членове на първата от възстановените след Десети ноември Демократическа партия – Пловдив, разбирам, са гледали преди всичко себе си да уредят, да се влеят в парвенюшкия лъже-елит. Същественото е, че се представяли за едно, докато са били нещо съвсем друго. Можеш ли да си щастлив в бягство от себе си!

  Ето защо извършилите веднъж компромис с нравствеността винаги ще се ограждат с каменни зидове от нормалното (https://www.balkanleaks.eu/bgoc.html#bulgarian) и от тегобите на Българската нация. Тръгнат ли да шетат из народа, т.е. когато излязат от луксозните си обиталища, то е шествие, празник на популизма, фалш, фалш, фалш и парвенюшка суета. Питал съм се, например, защо естрадната глезла Бисер Киров ми напомня така яко за президента Петър Стоянов, любимия на пловдивските майнички и на шефа на българските артисти Христо Мутафчиев "Бат Петьо". Актьорът Георги Мамалев правеше фурор на представленията си с репликата: "А сега Бисер Киров – целият в бяло, целият в зъби!"

Дребни подлости и мизерии съпровождаха "Демократическо знаме" от раждането му през 1990 г. до онзи ден, когато ми писна да обикалям с жигулата си, натъпкана до тавана със снопове от по 200 екземпляра с новия, ухаещ на печатарско мастило брой, по частни и държавни разпространители, по павилиончета и гари, че и ученици срещу комисионна бях наел да помагат... И тогава реших да спра вестника. Той изразяваше, въпреки обстоятелството, че е партиен вестник, моя манталитет, лична представа за случващото се, независимо колцина са ми висели над главата и колко разнопосочни са били авторите и сътрудниците ми. Пазил съм личното им достойнство: дотам, да бъда подозиран в... мекошавост. Та така стоят нещата в този град на културата, но и гнездо на наглата алчна посредственост. Но и това няма да ми развали празника.

Татко мой под троскота на общинското гробище! Дърводелецо, Мълчаливецо! Не съм те разочаровал, нали? Огъвай се, тревице жилава, и да продължим този стил, зададен от християнската цивилизация и от Великите първоучители на България.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 30 maj 2023

Илюстрации:
- Любимият професор на студентите в Пловдив Владимир Янев (1950).
- Черквата към преустроената от цар Иван-Асен II през 1231 г. крепост.

___

* Qued antea fuit impetusq nunc ratio est. (от лат. Където преди са царували диви страсти, сега цари разумът).

Сьорен Киркегор

** Сьорен Киркегор (1813-1855), "Дневник на прелъстителя", стр. 62.

*** Цит.съч., стр. 113.

**** Цит.съч., стр. 151.

***** Вж. http://park-vitosha.org/%D0%B7%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%B5%D1%82%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5/%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%BE-%D0%B4%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%BC/%D0%BF%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%BD%D0%B8-%D0%BC%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B0/%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%D0%B1%D0%B0%D1%88%D0%B5%D0%B2/

Нейчо Неев от село Присадец, Хасковско

****** Нейчо Неев: "Ега ти и държавата, щом аз съм й вице-премиер!" и друга Нейчова сентенция: "По-добре човек-оркестър, вместо самотна цигулка". Роденият през 1948 г. Нейчо си беше важна персона в правителството на абсолютно безличния проф. Любен Беров (1925-2006), за когото ми напомня абсолютно безличният кандидат за премиер на артелчиците от ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС акад. Николай Денков (1962), вж. https://www.blitz.bg/obshtestvo/intervyu/neycho-neev-quotegati-drzhavata-shchom-az-sm-y-vitsepremierquot-go-schini-edna-glukha-zam-ministrka_news119134.html. Бел.м., tisss.