ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (223.)
Достигнал съвършенство, човек не се нуждае от слава, освен доколкото славата улеснява началото на всяко дело, като създава доверие.
Плутарх, из "Агид"
Плутарх, из "Агид"
07.04.2000. АЗ, СВИДЕТЕЛСТВАЩИЯТ...
Познанието дори и на едничък човек
включва познание върху цялото човечество. Биографията на всеки един от нас, взета
сама по себе си, е всъщност биография на отрязък от живота на цивилизацията. И ние нямаме дотолкова услужлив образ пред очи, който да представя колко силно сме
зависими един от друг, колко влюбването, разочарованието или смъртта на някой някъде,
за когото дори не си и подозирал до последния момент, ти влияе... и после се
чудиш: А защо днес нямам апетит, свят ми се вие и ми е болно? Според парадоксална хипотеза масивните египетски пирамиди са изградени не с физическо, но с психическото съсредоточаване едновременно на стотици хиляди човешки същества върху мястото, откъдето да се отлепи, повдигне 4-5-тонният базалтов паралелепипед; и тъй хиляди базалтови
паралелепипеди един по един се възнасяли до полагащото им се в общата
пирамида разположение.
Действително космосът е Нещото, достойно да съзерцава пирамидите... Но има и неща, по-сърцераздирателно звучащи, и едно от тях е собственото ни въображение, в което – подозирам, участва божественото, богът – ако го има. Великите послания идват, просмукват се до нас през талазите на стотици отишли си от света на живите поколения; едва ли подозирали какъв дар ни принасят тези някогашни живи. И ние, също като тях продължаваме пътя на огромните облаци познание, без да проумеем докрай каква ценна за човечеството информация пренасяме към идещите след нас. Е, проумяваме криво-ляво, успяваме да разкодираме нещичко, да го прибавим към разкодираните енергии, които просвредляват хаотичния ни, сякаш мравешки, свят.
Ами не, не ми е присърце сляпата вяра – аксиомата, която ни помага сами себе си да разберем; присъствието на Свръхразум над главата ми ме изпълва с бунт, точно когато съм пожелал трезво и смирено сам себе си да огледам; но с моите си очи, не през Очите на Някой, който ни гледа от космоса. И като знам колко сме беззащитни, отбелязвам си храбро: В уязвимостта е духовната ни сила. Виж колко беззащитно е влюбеното сърце! Какви мъки, какви премеждия, докато изведеш флотилията си от океански платноходи из фиордите на Невежеството в откритите слънчеви простори на познанието. И нищо не те застрахова, не ти се притичва на помощ, човеколюбиво и майчински никой не кърши ръце заради теб! Ти си сам и толкова беден, а толкова щастлив, че устата ти е в състояние да изрича прости думи, важни за шест или осем милиарда такива самотни души като теб.
Наричат това "призвание" и "да откриеш бог у себе си" или "откровение", но не е измислена още точната формула на таланта; всеки, който малко от малко има усет, го усеща, и пак не успява да го определи, да го назове, да го окове в златна рамка. И това е чудесно като Любовта. Но как ще почувстваш любов, ако не си бил наранен! В кървенето на сърцето блясва Тя в цялото си великолепие*. И дали съвършеното не се съдържа в обстоятелството, че сме създадени несъвършени, вечно стремящи се? Ужасно, а и хубаво е, че вселената няма край, че собственото ни въображение е свободно да моделира образи на непонятното, без да се притеснява, че има някъде издигнати яки крепостни стени и ровове, пълни с отчаяние от крайното познание на света и живота.
За мен християнската вяра не е ни основа, нито предел; тя може да ме съпътства, да ме държи за ръчица известно време, докато си стъпя здраво на нозе, докато сам проходя, а после… После да имам избора да се завръщам към нея като в майчиния дом, да й разказвам за подвизите и страданията си. Тогава защо така силно желаят да ме ограничават с религия? Та аз, без нейните напътствени назидаващи погледи, съм си неин син!... Но не, те искат доказателства за вярност! Наивници! Това е най-тъпият начин да започна да ги пренебрегвам. Та ето що! – Любовта и Свободата са сестри; биографията на разума произтича от тяхното съчетание. Моята вяра е в моя скептицизъм. Желая да се обръщам към този храм на вярата или Иисус Спасителя, когато наистина ми е необходимо, само не по задължение, не и според календара на черковните празници и ограничения.
Поставиха птицата в изящна клетка и после се чудят, че забравила да лети. Всеки, правещ откритие, се е сблъсквал с драмата да разчупва канони, ограждения и окопи да прескача. Не, това не е от тщеславие… Самовлюбен ли ще наречете запретналия ръкави да копае! Не отчитат, правят се на слепи, че не забелязват очевидното – той откривателствува не за себе си; иначе би ли търпял да му се подиграват и присъди ехидни да му отправят, да понася оскъдицата от простодушния си стил на живеене! Та вижте посредствеността, убогото и кекавото в какъв разкош ни се представя! То са пищни накити като знаци на власт и слава, хермелинови кралски наметки, златни и диамантени скиптри. Ровнеш ли под лъскавичката повърхност обаче, няма никой там освен зъзнеща, тракаща със зъбки притеснена и гола бедна душица. Не мисля, че Иисус точно такива глупаци имал предвид, когато поемал пътя Си към Голгота. Над богочовека виждам звездното небе, не купола на богато изографисана черква, само не простичък дом, а дворец от претенции, където всичко крещи за внимание.
Какво значение, че си пренебрегван, ако си наистина силен и в съгласие със себе си? Същественото, основното е да изнесеш послания от личния си житейски опит и наблюдения; пък ще дойде часът и за прочит, ако е тъй важно написаното. Защо да дебна момента, когато ритъмът ми е в значително по-пространни периоди от време! Чувствам покрай масата си Сократ като жив – ами че Сократ дори не си правил труд да записва, а говорел, с известна ирония подреждал в разговорен стил онова, което съзирал отвъд хоризонта от очевидности. Дали съгражданите му го приемали, дали го отхвърляли с възмущение, не знам и не ми е ясно, но го наказали именно заради пренебрежението му към уюта на материалните стойности. Убили го. И вече мога да си представя как доволно потривали длани съдниците му, а простодушната тълпа, освен дитирамби на местния сатрап, крещяла въодушевена: "Ола-ола! Няма го вече Сократ Смутителя. Светът е пак плосък като долната кора на хляба наш насъщен".
Триста години шепнешком се препредавало изреченото от Сократ. Триста години креяло и християнството подир разпването на Иисус Христос. Ето в какви тактове, в какви отрязъци от време кълни великото. Триста години подир смъртта на Омир са записвани 27793-те стиха на неговите поеми. Триста години са били необходими, докато да се появи някой окат да открие заровеното съкровище: това са дванайсет поколения; струва си да споменем този факт пред обвиняващите го в тщеславие, на които творецът не спира да разбърква представите и ги кара от нерви да подскачат в атлазените си кресла и в атлазените си гащи.
Огюст Роден**, създавайки поръчана от общинската управа на френския град Лил групова скулптура на достойнството и отговорността да си гражданин, защитник на Отечеството, първо детайлно ваял от глина голите тела, и едва после ги загръщал в дрехи… с шеметната прецизност на Твореца. Напразни усилия, ще кажете, защо да се трудиш над форми, които накрая ще скриеш?! Замислим ли се обаче, няма как да отречем: За да е вярно на повърхността, преди всичко маскираното под нея трябва да отговаря на истината за живота. Епигоните не схващат таланта, наподобяват го: и в резултат – няма я магията, внушението липсва.
А колко самотен е човекът, пожелал да чуе посланията на слънцето и тревата, да пришие ромона на дъжда към ствола, клоните и листата на дървото, със стрелкащи се албатроси да насели облаците и хоризонта над жестоко разбушувалото се море! Елементарното, посредствеността – те винаги се движат маршово и в стегнат строй, веят знамена, скандират лозунги, дисциплинирано и чинно носят плакати с огромни червени букви. Но това не е Празникът, а заместител на откровеното вдъхновение, форма на тържество за Стоящия над множествата и площадите по света Кукловод. И няма как да не видиш измъчените и унижените да демонстрират привързаност и съпричастие, пламенност и безрезервна преданост. Уморително е така да се живее. По-леко е да бъдеш талантлив (т.е. наистина свободен), отколкото посредствен.
08.04.2000.
Действително космосът е Нещото, достойно да съзерцава пирамидите... Но има и неща, по-сърцераздирателно звучащи, и едно от тях е собственото ни въображение, в което – подозирам, участва божественото, богът – ако го има. Великите послания идват, просмукват се до нас през талазите на стотици отишли си от света на живите поколения; едва ли подозирали какъв дар ни принасят тези някогашни живи. И ние, също като тях продължаваме пътя на огромните облаци познание, без да проумеем докрай каква ценна за човечеството информация пренасяме към идещите след нас. Е, проумяваме криво-ляво, успяваме да разкодираме нещичко, да го прибавим към разкодираните енергии, които просвредляват хаотичния ни, сякаш мравешки, свят.
Ами не, не ми е присърце сляпата вяра – аксиомата, която ни помага сами себе си да разберем; присъствието на Свръхразум над главата ми ме изпълва с бунт, точно когато съм пожелал трезво и смирено сам себе си да огледам; но с моите си очи, не през Очите на Някой, който ни гледа от космоса. И като знам колко сме беззащитни, отбелязвам си храбро: В уязвимостта е духовната ни сила. Виж колко беззащитно е влюбеното сърце! Какви мъки, какви премеждия, докато изведеш флотилията си от океански платноходи из фиордите на Невежеството в откритите слънчеви простори на познанието. И нищо не те застрахова, не ти се притичва на помощ, човеколюбиво и майчински никой не кърши ръце заради теб! Ти си сам и толкова беден, а толкова щастлив, че устата ти е в състояние да изрича прости думи, важни за шест или осем милиарда такива самотни души като теб.
Наричат това "призвание" и "да откриеш бог у себе си" или "откровение", но не е измислена още точната формула на таланта; всеки, който малко от малко има усет, го усеща, и пак не успява да го определи, да го назове, да го окове в златна рамка. И това е чудесно като Любовта. Но как ще почувстваш любов, ако не си бил наранен! В кървенето на сърцето блясва Тя в цялото си великолепие*. И дали съвършеното не се съдържа в обстоятелството, че сме създадени несъвършени, вечно стремящи се? Ужасно, а и хубаво е, че вселената няма край, че собственото ни въображение е свободно да моделира образи на непонятното, без да се притеснява, че има някъде издигнати яки крепостни стени и ровове, пълни с отчаяние от крайното познание на света и живота.
За мен християнската вяра не е ни основа, нито предел; тя може да ме съпътства, да ме държи за ръчица известно време, докато си стъпя здраво на нозе, докато сам проходя, а после… После да имам избора да се завръщам към нея като в майчиния дом, да й разказвам за подвизите и страданията си. Тогава защо така силно желаят да ме ограничават с религия? Та аз, без нейните напътствени назидаващи погледи, съм си неин син!... Но не, те искат доказателства за вярност! Наивници! Това е най-тъпият начин да започна да ги пренебрегвам. Та ето що! – Любовта и Свободата са сестри; биографията на разума произтича от тяхното съчетание. Моята вяра е в моя скептицизъм. Желая да се обръщам към този храм на вярата или Иисус Спасителя, когато наистина ми е необходимо, само не по задължение, не и според календара на черковните празници и ограничения.
Поставиха птицата в изящна клетка и после се чудят, че забравила да лети. Всеки, правещ откритие, се е сблъсквал с драмата да разчупва канони, ограждения и окопи да прескача. Не, това не е от тщеславие… Самовлюбен ли ще наречете запретналия ръкави да копае! Не отчитат, правят се на слепи, че не забелязват очевидното – той откривателствува не за себе си; иначе би ли търпял да му се подиграват и присъди ехидни да му отправят, да понася оскъдицата от простодушния си стил на живеене! Та вижте посредствеността, убогото и кекавото в какъв разкош ни се представя! То са пищни накити като знаци на власт и слава, хермелинови кралски наметки, златни и диамантени скиптри. Ровнеш ли под лъскавичката повърхност обаче, няма никой там освен зъзнеща, тракаща със зъбки притеснена и гола бедна душица. Не мисля, че Иисус точно такива глупаци имал предвид, когато поемал пътя Си към Голгота. Над богочовека виждам звездното небе, не купола на богато изографисана черква, само не простичък дом, а дворец от претенции, където всичко крещи за внимание.
Какво значение, че си пренебрегван, ако си наистина силен и в съгласие със себе си? Същественото, основното е да изнесеш послания от личния си житейски опит и наблюдения; пък ще дойде часът и за прочит, ако е тъй важно написаното. Защо да дебна момента, когато ритъмът ми е в значително по-пространни периоди от време! Чувствам покрай масата си Сократ като жив – ами че Сократ дори не си правил труд да записва, а говорел, с известна ирония подреждал в разговорен стил онова, което съзирал отвъд хоризонта от очевидности. Дали съгражданите му го приемали, дали го отхвърляли с възмущение, не знам и не ми е ясно, но го наказали именно заради пренебрежението му към уюта на материалните стойности. Убили го. И вече мога да си представя как доволно потривали длани съдниците му, а простодушната тълпа, освен дитирамби на местния сатрап, крещяла въодушевена: "Ола-ола! Няма го вече Сократ Смутителя. Светът е пак плосък като долната кора на хляба наш насъщен".
Триста години шепнешком се препредавало изреченото от Сократ. Триста години креяло и християнството подир разпването на Иисус Христос. Ето в какви тактове, в какви отрязъци от време кълни великото. Триста години подир смъртта на Омир са записвани 27793-те стиха на неговите поеми. Триста години са били необходими, докато да се появи някой окат да открие заровеното съкровище: това са дванайсет поколения; струва си да споменем този факт пред обвиняващите го в тщеславие, на които творецът не спира да разбърква представите и ги кара от нерви да подскачат в атлазените си кресла и в атлазените си гащи.
Огюст Роден**, създавайки поръчана от общинската управа на френския град Лил групова скулптура на достойнството и отговорността да си гражданин, защитник на Отечеството, първо детайлно ваял от глина голите тела, и едва после ги загръщал в дрехи… с шеметната прецизност на Твореца. Напразни усилия, ще кажете, защо да се трудиш над форми, които накрая ще скриеш?! Замислим ли се обаче, няма как да отречем: За да е вярно на повърхността, преди всичко маскираното под нея трябва да отговаря на истината за живота. Епигоните не схващат таланта, наподобяват го: и в резултат – няма я магията, внушението липсва.
А колко самотен е човекът, пожелал да чуе посланията на слънцето и тревата, да пришие ромона на дъжда към ствола, клоните и листата на дървото, със стрелкащи се албатроси да насели облаците и хоризонта над жестоко разбушувалото се море! Елементарното, посредствеността – те винаги се движат маршово и в стегнат строй, веят знамена, скандират лозунги, дисциплинирано и чинно носят плакати с огромни червени букви. Но това не е Празникът, а заместител на откровеното вдъхновение, форма на тържество за Стоящия над множествата и площадите по света Кукловод. И няма как да не видиш измъчените и унижените да демонстрират привързаност и съпричастие, пламенност и безрезервна преданост. Уморително е така да се живее. По-леко е да бъдеш талантлив (т.е. наистина свободен), отколкото посредствен.
08.04.2000.
Стихотворение… Изстисквам си мозъка да го
конструирам по най-добрия начин и няма да се отърва от връхлетелите ме два образа, докато
не ги метна зад гърба си, записвайки ги върху лист хартия с разкривен от яд почерк. Ето!
Бременна в осмия месец, тя плуваше по улицата –
една дрейфуваща бригантина, издула по вятъра
всичките си платна…
Баща ми едва подир смъртта си проговори с мен. Майка ми пък обратно: приживе толкова досадно обстоятелствена, сега глъхне, обрасла с гробищна тишина; дали не успявам да я чуя, понеже се е сраснала с мен? Майка ми ли е онази бригантина с издутите в осмия месец от бременността й всички платна по вятъра или – може би! – момичето, което (на 19 години) долетя с нощния влак от Добруджа, уж само да ме види, понеже много ме обича, и това "уж" продължи петнайсет изнурителни години; а когато се отмести, когато си смени орбитата, отново видях хоризонта и слънцето, изпълзявайки като нощен експрес из най-дългия и мрачен тунел на света под океан от печал.
Бележка от днешния ден
Тъй като днес е денят за размисъл преди изборите за Президент на Републиката, много ми се ще повече евентуални гласоподаватели да видят горния текст. Поне да му хвърлят едно око такива глашатаи на правдата, като Albert (Александър Симов), ефр. Праз, domein и развилият свръх-активност във всички възможни форуми на Интернет с трийсетина имена и аватари AngelPotter-filopsy и всички онези адвокати на демокрацията, параноично убедени в правотата си, инфантилни в агитацията си.
Пловдив, 21 октомври 2006 година
Бременна в осмия месец, тя плуваше по улицата –
една дрейфуваща бригантина, издула по вятъра
всичките си платна…
Баща ми едва подир смъртта си проговори с мен. Майка ми пък обратно: приживе толкова досадно обстоятелствена, сега глъхне, обрасла с гробищна тишина; дали не успявам да я чуя, понеже се е сраснала с мен? Майка ми ли е онази бригантина с издутите в осмия месец от бременността й всички платна по вятъра или – може би! – момичето, което (на 19 години) долетя с нощния влак от Добруджа, уж само да ме види, понеже много ме обича, и това "уж" продължи петнайсет изнурителни години; а когато се отмести, когато си смени орбитата, отново видях хоризонта и слънцето, изпълзявайки като нощен експрес из най-дългия и мрачен тунел на света под океан от печал.
Бележка от днешния ден
Тъй като днес е денят за размисъл преди изборите за Президент на Републиката, много ми се ще повече евентуални гласоподаватели да видят горния текст. Поне да му хвърлят едно око такива глашатаи на правдата, като Albert (Александър Симов), ефр. Праз, domein и развилият свръх-активност във всички възможни форуми на Интернет с трийсетина имена и аватари AngelPotter-filopsy и всички онези адвокати на демокрацията, параноично убедени в правотата си, инфантилни в агитацията си.
Пловдив, 21 октомври 2006 година
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 21 avg. 2020
Илюстрации:
- Две класически скулптури на Огюст Роден.
___
* Вж. новелата "Ася" в темата "Крайпътен ресторант".
* Вж. новелата "Ася" в темата "Крайпътен ресторант".
** Жан Фроасар (ок.1337-ок.1405) описва следната покъртителна история: Кралят на Англия Едуард III предложил да пощади хората в обсадения град Кале, ако
шестима от водачите на града се предадат, за да бъдат екзекутирани. Самодоволният Едуард пожелал да излязат с примка на врата, като му поднасят ключовете от града и
замъка. Един от най-заможните, Евстахий де Сен Пиер, се явил
доброволно първи, към него се присъединили и други петима. Именно тази смесица от поражение, саможертва и готовност да посрещнат смъртта, когато Сен Пиер повежда обречените, изобразява Огюст Роден чрез бронзовата скулптурна група "Гражданите на Кале", вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D0%BD%D0%B0_%D0%9A%D0%B0%D0%BB%D0%B5
& https://www.ploshtadslaveikov.com/ventsislav-zankov/ Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)