Миналото живее с нас, докато си го спомняме. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в религиите, а в душата на човека. Тежко на отродника! – Аноним (1947)
22 uli 1997
Баща ми днес щеше да празнува 3/4 век, да беше жив. Петдесетгодишнината според Стария завет древните хора празнували с юбилей, а 75-годишнината? Този мой баща така и не го разбрах докрай. Защото по време, когато сме били заедно в множеството на живите, съм бил хаотичен, каквато е изобщо младостта, неизяснен дори за себе си, в плен на пламенни желания, на всякакви бесове и розови мечти, амбиции, стремежи. И понеже той, който отстрани ми изглеждаше най-обикновен – като голяма и спокойна река сред тучна морава, за мен, амбициозния му глупав син, оказа се е бил глъбина с мълчанието и с привидната за повърхностния поглед делнична обикновеност. Какво ми е дал, какво към взел от него? Не си го спомням иначе, освен вдаден в работа.
Като се уверил, че му се родил син, този тих, непонятен в много отношения и досега за мен човек, далечен комай за всякакъв род фасони, ефекти и демонстрации, сторил нещо изключително за своя начин на живот: наел файтон и поръчал на файтонджията да минат през пловдивската Главна (улица), седнал не където сяда клиентът, а върху капрата до файтонджията, и хем размахвал бутилка вино, хем пеел с пълно гърло. Не знам да е пиянствал някога, не съм го чул глас да повиши, камо ли да пее. Пердашил ме е жестоко като хлапе, но не ми е крещял. Не псуваше, не крещеше, биеше – и знам, че причина за това в повечето случаи е била майка ми, лютата пазарджиклийка.
Като бях шест-седем годишно хлапе, състезаваше се като кросаджия, без да е имал особени успехи. Другите се дупеха зад кормилото, той караше както поп на моторетка вдървен в кръста, като на парад, и с майка отдалеч го различавахме по бялото чисто лице сред оклепаните до уши като коминочистачи пловдивски мотоциклетисти. Беше му драго да вдъхва живот на стари бракми. Придаваше им вид по-добър от онзи вид, когато нови са излизали от завода. Измайстори си сам електрическа планя. Повече от нещата у дома бяха рисувани на груба амбалажна хартия с дърводелския му молив и изработени на дърводелския му тезгях. Пушеше много рядко за салтанат, сякаш да си придаде важност. Карти не играеше, обичаше да играем на шахмат, току някой път ще ми рече: "Я, ела сега да те поизпитам на шаха!" Като изгубя две-три игри, усмихне ми се кротко – ехидниченето, ироничното заяждане, гръмкото самохвалство ги нямаше у него: "Е-е-ех, ама ти никакъв кършалък (отпор) не ми даваш, бе!"
Не одобряваше женитбата ми, избора ми на момиче за жена; лоша дума обаче за нея не отрони. Насаме ми е казвал: "Това моме за себе си не умее да се грижи, ти го чакаш къща да върти. Кой ли дявол те прати чак в Добруджа!... Кешки да не бях те пускал да учиш в София, да те бях направил един мебелист-дърводелец. Златен занаят е това".
Докато се състезаваше, в бараката за дърва и въглища в двора на улица "Ниш" № 4 висяха на гвоздей състезателните му номера, елипсовидни две бели табели и кръгло тенеке с червени цифри. Състезателният му номер бе "45" – в това откривам заложен някакъв скрит смисъл. В дъждовната пролет на 1945 г. на фронта край Драва оцелява в най-жестокото сражение, което бойците от Българската армия водят в Унгария през Втората световна война, излиза без драскотина изпод воя на шрапнелите, снарядите и пиукането на куршумите, когато от шейсет войни в лекокартечната им велосипедна рота оцеляват неколцина. Имаше си кожено яке и ботуши с подметка от автомобилна гума и високи кончове, правени специално за състезанията му. Трасето за мотокроса в онзи Пловдив включваше Трихълмието и Бунарджика, обикалят Руския паметник-костница най-горе на Бунарджика, слизат до ул. Пещерско шосе, префучават през жп-линията край Гарнизонна фурна на Сарайкъра, после газ до дупка към село Мечкюр, днешния краен квартал Прослав, после през Царския остров, където е сега Гребната база, пердашат покрай река Дермендерлийка, оттам покрай ресторант "Ловна среща", покрай бахчите на махалицата "Матинчеви градини", до подножието на Джендемтепе, оттам обратно по Пещерска в посока Централната жп-гара, завой пред Втора градска поликлиника по улица "Станционна". Финалната лента бе опъната над множеството развълнувани кибици встрани от парадното стълбище на Офицерския клуб, както по навик наричаха прекръстения мазно по време на соца Дом на народната армия.
Помня как в дъждовно кишаво време препускаха по Пещерско шосе, покрай нашата бедняшка уличка "Ниш". Бях най-гордото хлапенце. Струпалите се от двете страни на шосето комшии гадаеха, до кости наквасени в калната киша. Точно тогава, когато съм се усещал цял огрян от щастие, горд с този мой храбър и рядко красив баща, мотичка заби в лицето ми внукът на хазяите Дърварови Видко Троплев. Едно от двете рогчета на мотичката ме уцели на сантиметър под окото. Белегът и досега ми напомня какъв луд късмет съм извадил. Да речеш, било е предупреждение да не се възгордявам: че когато съм най-щастлив, злото да не изпълзи от леговището си да ми смачка фасона.
Един от мотористите, Димитър Баев - Байката яздеше чистак новичка чешка ява 250 кубика, а пък чешките яви бяха по-бързите мотоциклети... Та из калищата на Острова, където още от времето на соца е изтрезвителното за окошарване на пияндета, имаше дълбок ручей. Преминавайки през брода, на Байката му пада веригата. Баща ми карал след него и го подминал. Сетне обаче спрял, върнал се да му помогне... Като потеглят оттам, подкарал подир Байката. Не помня някога да е бил първи. Веднъж беше втори, веднъж пети от трийсетината състезатели. От наградите, помня, една найлонова риза донесе долу, в избата. Найлоновите ризи бяха на мода, и той много й се радваше.
Получавахме вестник "Патриот", местния "Отечествен глас", а също и седмичното вестниче "Авто-мото". В полутъмната изба на къщата срещу черквата "Свети Георги" в Мараша, където му беше работилничката, имаше вързопи със списания за наука и техника от 1950 до 1960 г., пожълтели, умирисани на мухъл. Странни машини виждах там нарисувани: дирижабъл, хидроплан във форма на два гореви тенекиени галоша, лодка торпедоносец, странни въртолети, подводници и торпили с дизелов двигател, дългоцевни оръдия, бойни коли с гъсенични вериги, автомати, картечници, разните му там видове лично стрелково оръжие.
Една от последните му снимки, когато е вече 60-годишен, го съхранява някъде сред Родопите покачен върху магаренце. Ръка е вдигнал като за поздрав. Най-хубавото на снимката е усмивката му – усмивка на беззлобен кротък човек. За тази негова снимка майка ми, вече след смъртта му, няколко пъти ми е говорила: "Виж! Не ти ли прилича на Исус? Същински Христос е на тази снимка".
Не че е бил набожен. "Набожен" винаги ми е звучало като ирония, нещо като думата "лицемерие". Но на дъното на дървена кутия с личните му документи, под ордена за храброст, циганските ножици за тенеке и две конусовидни юзчета (чашки за 30 драма ракия) – едничкото му наследство от баща му бирника Георги от Харманли, след като издъхна, открих цветна иконка на Господ, а на гърба й – послание с почерка на майка му от февруари 1945 г. да се пази. Носил я в джоба на войнишката си куртка, сгъната на четири, евтина цветна хартиена иконка. Хич, ама никак не му се е ходило на война! С всичкия си усет и кожата си го усещам, защото съм му син. От петимата братя той, най-малкият, най-нежният, само той бил пряко на фронтовата линия. Бате Митко (най-големият) служил на пловдивското летище, Насо Гащара (третият) служил на майната си около Бяло море, Дончо Музиканта (вторият) разхождал войнишката си униформа из Харманли, чичо ми Стефан (четвъртият) останал в Пловдив да учи за дактилоскоп, бъдещ кадър на следствието и на МВР. Майка ми споменаваше, че от фронтовия щаб пратили предложение редник Кирил Бояджиев да получи Орден за храброст І степен, в последния момент обаче Орден І степен получили близките на ротния му командир посмъртно, а редник Бояджиев – ІІ степен, че все пак оцелял.
За войната вкъщи не се говореше. Веднъж, като го подпитвах по-настойчиво, отряза ме: "Какво си ме заврънкал? Войната е кланица. Първата седмица в окопа от вонята на леш, каквото хапнех, повръщах, нощем не можех да мигна". Труповете на мъртвите буквално се разкапвали пред очите им в слънчевите дни. Обичал ли живота? Не мога да си го представя обезверен, отчаян. И неговата увереност не бе дразнеща. Казваше лъчезарен като хлапак: "На стари години, ако не мога вече друго, семки, фъстъци ще продавам с ей това кантарче... и пак ще сме добре". Кантарчето, с което смяташе да поминува честит и в старостта си, ръждясва от половин век в избата на триетажната масивна ъглова къща срещу черквата "Свети Георги" в пловдивския район Мараша.
Рекъл веднъж на майка ми, както тя ми предава думите му: "Надке, ако се случи да видя друг мъж да те прегръща, двама ви ще убия, после ще свърша и със себе си". И още, пак от майка ми чуто: по цяла нощ случвало се, да не я оставя да спи, говорел й: "Ех, Надке, кому лошо сме сторили, че така се случи с нашия син!" (Оженил съм се за момиче, дето ми изневерява под път и над път: някак узнали, колкото и да съм крил.)
Когато болките му са били ужасни и полека усещал, че умира – десетина часа преди смъртта, в камионетката, с която го придружавахме по някогашния път до столичната клиника "Пирогов", извръщаше лице към тенекиената стена на зеления военен жук, да не усетим, че от болки плаче... Докато майка ми и сестра ми си бъбреха нещо, виждах как, цял в пот, мърда устни и ей така, без глас, само с устни шепне: "Оле-ле, майчице! Майчице!" Издъхна сам, изоставен, без близък, без какъвто и да било човек наоколо. Отвратих се от българския лекар с касапския му манталитет на студенокръвен. Колко ли са човеците сред възгордели се лекари и нагли адвокати на моята многострадална България! Нечовешко е, че го изолираха в пълно съзнание от всички ни, безпомощен, гаснещ в някаква варосана клетка на десетия етаж, където го откараха с асансьора от преддверието на ада към Отвъдното "Пирогов". И вие смятате, че вярвам на лекари! Аз го обличах в болничната светлосиня пижама на "Пирогов" с лекета от кръв и йод. И пак аз не можах да го позная мъртъв в моргата на "Пирогов" сред останалите шест мъртъвци в онзи 6 септември. Толкова яко се бе подул трупът му. Върви санитарят пред мен, отмята един по един чаршафите над оцъклените умрели и аз само казвам: "Не е този, не е този".
До последния си дъх работи. Трудът за него не бе тегоба, а привилегия на здравия жизнен мъж. Като гледам сегашните михлюзи как висят като сополи по пейките, като чувам как кълнат и се вайкат, как одумват света и хленчат, познайте какво си мисля! В деня, когато новичката жигула избухва в пламъци, станал в четири заранта, качили се с майка ми до вилата на сестра ми над Белащица да завардят ред за водата, за да полеят лехичките с доматения разсад. В осем оставил майка ми, слязъл да обиколи адресите по подадени към мебелния магазин на бул. "Малчика" рекламации. Само в блок 51* в жк Тракия (срещу Пощата) хората не си били у дома. Качил се пак на вилата над Белащица. Този път взел със себе си съпруга на сестра ми. Около един по обяд в непоносимата жега на 31 август тримата пътуват обратно към потъналия в мараня и задух Пловдив. Набрал кофа грозде от асмата над гаража, рекъл на майка ми: "Как да седна да ям, докато не видя какво им е на онези хора! Измий грозде, направи салата и ме чакай. Ще оправя и тази рекламация, и се прибирам".
Година след смъртта му заварвам грубоват непознат на масата във всекидневната. Седи на мястото, където седеше баща ми, наметнал домашната му дреха, а майка ми трака паници край чешмата зад полуоткрехнатата врата на кухничката... Мир на праха ти, непрежалими мой Мълчаливецо! Ти бе строг баща, но и аз не бях послушен син.
23 uli 1997
Кога ли заможните безделници ще имат шанс да помечтаят? Бедният мечтае! Ой, как мечтае! И колкото по мечтае, колкото по-невъзможна, толкоз по-красива му е мечтата.
.png)
–––
.jpg)
.jpg)
.jpg)