КОШУТА

Възхищавам се от теб, но какво значение има това за теб?
Антоан дьо Сент Екзюпери (1900-1944), из "Малкият принц"

КОШУТА

Като кошута в меката морава –
призивно гола, розова от свян,
мъжът те вижда винаги такава,
обхванат от копнеж като Адам.

С най-тънка четчица ще те извае,
като че винаги те е желал –
обзет от страст да се преструва, важен,
на мрамор, въпреки че сме от кал.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 19 sep. 2009 – edited by 1 mar. 2019

И ПОЖЕЛА МЪЖЪТ ЖЕНАТА

И ПОЖЕЛА

МЪЖЪТ ЖЕНАТА

Не знам защо, но силно искам с накити да те обсипя,
червена рокля от коприна и седем фусти от атлаз...
аз, дето обожавам риска, с риск да станеш ненаситна,
да ме забравиш, да се скриеш, че силно пожелах те аз.

Не знам каква е таз магия, край теб умирам, ще загина,
направо казано, край тебе от страст изгарям покрусен;
аз – дето мога да се бия, край тебе на парцали мигам,
дори когато ме обиждаш – ти, изкушила даже мен.

Дванайсет ангели небесни и всички щури по земята
пияници и главорези наравно със Светия Дух –
със мене хич не им е лесно, че никога си нямам мяра,
ала при мен щом тихо влезеш, превръщам се на Мечо Пух.

Върви на майната си! Тичай! Събличай се и просто лягай
със всеки, който пожела те, че вече писна ми от теб!
Как яд ме е, че те обичам и всичко твое ме засяга –
целувки, свалки, маски, ласки и всичката суетна дреб!

Ще те зарежа. Ще се махна. И ще усетиш тази драма –
щом всичко му е позволено, човек престава да мечтай;
животът е една измама, а ти – измама най-голяма
и ад е любовта, че нямам със тебе сигурност докрай. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 17 sep. 2009 – edited by 1 mar. 2019

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (5.)

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (5.)

  Като са си бъбрели, за да ги обсъждат незлобливо или ядно за нещо си, съпругите на петимата братя отронвали някога ехидничко, но и с пламъче затаена дяволитост в усмивка, фразичката "Господинкините синове". Най-често съм чувал тъй да се изразява родопчанката от Устово чинка ми Кети (Катерина) – жената на чичо Насо, която хем бе гардеробиерка, хем цигари продаваше в преддверието на пловдивския ресторант "Република" (бивш "Молле"), онзи с големите огледала по стените, любимо място за местната пловдивската бохема от епохата на Царство България. 

  И длъжността й да подрежда по закачалки балтоните, кожусите, палтата на изискано облечени мъже и жени, а и да продава цигари във ветровития безистен с циментов под, посрещайки и изпращайки разните им компании винаги с добра дума и любезна усмивка, Кети – съпругата на Насо Гащара, изпълняваше по време на соца поне двайсетина години.

  Прескачах чат-пат да си купя цигари от нея и да си побъбрим, докато бях част от редакцията на местния младежки седмичник "Комсомолска искра", особено когато ме е налягал глад да чуя глас на човек с проницателен ум, добронамерен, видимо благосклонен към мен, 25-30-годишния й роднина. "Виждам те, и ти си Бояджицка семка – казвала ми е, – падаш си по хубави момичета, нали!" Други нейни фразички са ми откривали какво всъщност мислят за мен родителите ми, които все намираха за какво да ме нахокат: "Да знаеш, Надка много се гордее с теб" или "Питам баща ти: А бе, Кинчо, що на Ели помагаш, а към сина не си така? – А баща ти: Какво да го правя, като е навирил глава, как пък ни веднъж не дойде да помоли: Имам нужда от това и това!"

  Доста семейни и родови тайни, доста подробности край Господинкините петима сина отнесе чинка Кети със смъртта си. Съпругата на Бате Митко – Фани (Фанка) – родом от Хасково, която яко се големеела пред етървите и пред по-малките братя на Димитър, у дома не съм усетил да я долюбват. Ето лакърдия, излязла из устата й на типичен грандоман с интелектуален недоимък, която лакърдия я представя може би най-красиво: "Аз съм като олиото над водата – фукала се Фанка, – винаги ще съм по-горе от вас".

  Най-големият – Димитър, Бате Митко, както го наричаха родителите ми, в съзнанието ми е образ на мечтател и романтик, наша родна, Българска версия на Сервантесовия Дон Кихот. Висок, строен, с бяло лице, особено се гордееше с мотоциклета си, 500-кубиково немско енесю (NSU) от 1934 г., триколесно возило, оказало се в Пловдив кой знае как от далечна Англия, нещо престижно за мъжа в онeзи усилни бедняшки времена. Едрогърдата, хубавица в младостта си Фанка, предполагам, бързо ще да се наситила на донкихотовщините, на великите му проекти и начинания, които неизменно завършвали плачевно, си отмъщава, хленчейки пред чуждите мъже, за да я ухажват. Купил кино-машина на кредит и сетне обикалял из селата около Пловдив, организира кино-прожекции. Известно време прилично печелел, ала намерили се завистници. Три пъти му палят кино-машината, три пъти едва я отървава от огъня, докато съвсем се отчаял и зарязал този бизнес около трийсет и петата си година – малко подир Девети септември 1944 г. Две-три години по-късно отвори своя мизерна работилничка за ремонт на ел.домакински уреди – котлончета, лампиони, вентилатори, грамофони и пр. на пъпа на Пловдив, първо на ъгъла срещу Централната градска поща, по-късно, след 1959 г. – срещу бившата баня "Цар Симеон", която баня бе на мястото на днешната спирка срещу хотел "Тримонциум". Барачката му бе залепена за ствола на грамаден бряст, десетина метра вляво от ъгъла на булевард "Цар Борис Обединител" и улица "Капитан Райчо".

Бате Митко и Мичона. Пловдив, 1940 г.

  Обитаваше под наем с жена си и двете щерки Мария и Диана двустайно жилище на третия етаж на улица Хъшовска 10 – помежду булевард Шести септември и река Марица. Бил съм може би в пети или шести клас, когато по стълбището към третия етаж от бъкано с антики жилище изведоха най-голямата от братовчедките откъм харманлийския род Бояджиеви – Мария (Мичона), накипрена като супер-луксозна булка, най-долу, пред вратата на Хъшовска, за да ги снимат с младоженика Митко от Пазарджишкото село Лесичово – трътляв дебеланко с румени бузки и физиономия на паднал от Марс. Подгънал крак под задника, докато онези се снимаха за историята, свил се одве на същото онова стълбище, надрасках върху къс амбалажна хартия римушка в чест на Мичона и нейния жених. И това нещо от няколко строфи чете на всеослушание чинка ми Фанка, първом – на тротоара пред къщата, после – на пищното празненство с апване-пийване и тържествена гюрултия докато притеснен, моя милост самозваният поет се бях смесил с децата на сватбарите и се правех на ни лук ял, ни лук мирисал.

  По-късно чичо Митко и Фана отидоха да живеят в приземното жилище на булевард "Христо Ботев" 50 срещу тукашната Военна болница, естествено пак под наем, в съседство с други наематели – семейството на някакъв си боксьор тежка категория. И там, защитавайки оплакващата се яко несретна Фани, боксьорът с юмруци млател чичо ми, та когато Бате Митко, едва 54-годишен, издъхна в клиниката срещу пловдивската Централна жп-гара от тумор в мозъка, спомням си как, изливайки капки ракия на масата вкъщи, татко само това рече и млъкна: "Съсипа му живота на бате тая жена".

  Всъщност, мисля си, Бате Митко се поболя от притеснението, че военен камион му беше помлял паркираното пред прозорците им лъскаво енесю. Не успя милият да преглътне загубата на последното ценно, останало му в неговия бедняшки живот, с което като типичен романтик обичаше да се гордее. Не побоищата, не горделивостта и хленчовете на претенциозната съпруга, а съсипаната илюзия за успешен живот в моя роден Пловдив не надживя първият дотъркалял се като грахово зърно от Харманлийския ми род сред синовете на Господинка и бирника Георги Бояджиев.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 18 maj 2008 – edited by 28 fev. 2019

Илюстрации:

- 1961 г. Първият и последният от братята Бояджиеви (горе);

- Хотел "Молле" (1911-1944) – емблема на местния елит (долу).*

–––

* Вж. http://www.desant.net/show-news/27637, бел.м., tisss.

САМИ В СТАРОТО ГРОБИЩЕ

САМИ В СТАРОТО ГРОБИЩЕ

Моя малка тигрице, леле как ме вълнуваш
с тези щръкнали цици и хищни целувки!

Колко чудно, не знаеш, е това тук, с което
влюбеният нехайно пада в плен на сърцето.

И мечтае, и страда, и кърви разлютено
пред водопадите от искрящо червено.

Колко кратко сме с теб в плътска прегръдка
и отлита животът с крадливите стъпки

на отчаян безделник, който сам в тишината
прекосява полето, за да легне в земята

и над сладката нега, над трупа му след време
други двама тук нежно ще се галят смутено.

Но сега ми се радваш, гола, влюбена грееш
и обръщат се в гроба мъртвите да не гледат.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 31 jan. 2011 – edited by 28 fev. 2019