вторник, 26 ноември 2019 г.

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (8.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ
Четиво с продължение в обратен ред

   03.02.2001.  

  Дотук (стр. 176) действието се развива през 1904 г. Адриан Леверкюн е студент по богословие в Хале, по това време град с около 200 хиляди жители население, старо средище на лютеранството в Германия. На същата стр. 176 се посочва как изглежда почеркът на Леверкюн: "равно подредени, малко старомодни, донякъде претрупани букви, изписани, изглежда, с краснописно перо (…); много сбита, изготвена сякаш с шифър, изпъстрена със ситнички вметвания и поправки писменост – ала аз отрано бях добре запознат с тази негова техника на писане и можех винаги да разчитам без затруднение неговия почерк". В този момент Леверкюн е 19-20-годишен.

  Стр. 180: "…отстъпничеството е акт на вярата и всичко е и става в бога, особено отпадането от него". Заменете "бог" с "партия", и ще получите чудесно откритие за отреклите се от партийния идеал бивши партийни членове*; променяйки формата: свивайки вляво, оттам пък и до крайно дясно (СДС, отец-Гелеменовите фашисти, националсоциалистите на д-р Иван Георгиев – син на езиковеда от световна класа, акад. Владимир Георгиев**, нашите отрекли се от бог Карл Маркс или Ленин-Сталин партайгеносета не престанаха да произвеждат версии на все същата в основата си болшевишка – колкото и идеалистична, толкова и човеконенавистна философия. Всяко разсъждение при комунистическата етика е като заклеване пред олтара на човеколюбието, в действителност обаче не познаваме по-човеконенавистна, по-перфидна, по-ловка система за манипулиране съзнанието на огромни множества хора. Значи, дори и когато се отмятат от своя идеал като форма, отстъпниците са пак в партията, или в бог, но са по-опасни, понеже отровата им продължава да се просмуква към света, но вече не откъм едно политбюро, от един-единствен вожд, ами от нароили се като гъби след дъжд партии и партийки, на които доверчиво се радваме, като ги приемаме въз основа на речите им за демократични образувания.

  Демократични ли са, може само отвътре да се разбере. Ай, какви боричкания за лидерство! Ой, какви бурни сцени с подмяна на протоколи, с огласяне на срамни истини за този и онзи по медиите! И в крайна сметка, с малки изключения, новите политически формации ги оглавяват ако не хора на бившата Държавна сигурност, то възпитаници и преподаватели от висша партийна школа в СССР или тук. Тъй се обновиха някогашните "верни синове и дъщери на Партията" под приятни за окото имена и идейни платформи – Евролевица, Движение за права и свободи, Съюз на демократичните сили, Демократическа партия на Д. Савов-Праматарски, онези 16 (шестнадесет) БеЗеНеСета и пр., и пр., кажи-речи, все ярки антикомунисти, ала все рожби на Партията, и сред тях, разбира се, най-естествено се вписа и "обновената" Българска социалистическа партия, чието име дори е крадено, понеже през 1990 г. имаше регистрирана друга формация с абревиатурата БСП, докато партийците на БКП тогава още си се водеха членове на "славната столетница, на орлицата".

  Чуя ли някой да се тресе от бяс, да бълва ненавист, да крещи по този или онзи – казвам си: ето този е партаец, Чумният вирус
на ХХ век у него е влязъл дотолкова дълбоко, че вече не успява да мимикрира, даже физиономията му с тези изпулени от омраза очи започва да плаши, преди да си е отворил устата. А какво пък значи партаец за изскубналия се от маниакалната амбиция да почуква света с показалец отвисоко? Комунизъм (фашизъм, нацизъм), според мен, казвам, е всяко подменяне на човеколюбието с фанатизъм; комунистът, например, "се бори за щастието на цялото човечество", изтръгвайки човещината, естествената ни природна доброта или състрадание. Любовта я подменят с Безпрекословна вярност, с отдаденост на Партията, което се изразява с размахване на юмрук, скандиране на лозунги, бойки стихове, громящи това и онова. "Свобода, братство, равенство!" е любим лозунг, именно защото е обтекаем, удобен за употреба. Истината се преиначава с вестник, който носи името "Правда", с вестник "Работническо дело", който на дело разбива солидарността сред работничеството заради същинските експлоататори на власт.

  Комунистическата, като всяка дисциплинирана организация неизменно е била подривна организация срещу правото на отделната личност да взема по съвест  самостоятелно решенията, да живее и твори извън плътните стройни редици на праведните "достойни". Партийният фанатизъм се основава върху амбицията да бъдат префасонирани не само родната ни история, но и естествените правила на живот в общество, да преобръща дори самата ни природа***. И това е ужасяващ схематизъм в мисленето, изведен до принцип към населението на цялата планета. И всичката тази претенция е пресована най-напред в Комунистическия манифест още през далечната 1848 г. в провинциален немски вестник. Да не забравяме, г-н Маркс проектираше планетата ни като кокетен концлагер със съответните вишки, полоси, кльонове и постове за наблюдение и охрана на Свободата и Прогреса.

  Цялата дивотия продължава пресована в стария невехнещ девиз "Партията не греши". Т.нар. "люспене в СДС" подир еуфоричните първи месеци и години след Десети ноември бе осветено именно от този девиз на партийното строителство.


  Книгата на Томас Ман "Д-р Фаустус" под формата на роман всъщност е грамадно по обема си историческо есе, стои на границата между художествените жанрове и активно философстващата висока публицистика. Това е разказ, но и размишление за ролята на таланта в модерната (?!) цивилизация. Писателят ни призовава чрез внушенията на художествения стил, доколкото разбирам, към следното: Преди да сме си изяснили докрай Средновековието вътре в себе си, стъпките ни по посока "Човеколюбиво устроено общество от добронамерени личности" си остават само чудесно, но неосъществимо на практика пожелание.

  Фанатизмът, лицемерието, склонността да унижим, да пренебрегваме творческото начало, гръмките претенции, тържествуващата ехидност, крясъците на тълпата "Да бъде разпнат!" са все още недокрай разкодирани, осветени от разума. Ренесансът не е приключен етап. Ние още не сме прекрачили отвъд Средновековието. Авторът визира Германия в частност, в по-общ план – Западна Европа; а в покрайнините на вниманието му, с уважение като към не съвсем познати, са Русия и Източна Европа. Мен това внимание не ми е достатъчно; четейки огромното му есе, постоянно в ума ми е България, прегръдката на българина както с Руското културно великолепие, така и с мракобесието, което с леден дъх иде откъм Русия на олигарсите и бившия партиен апарат. Тези две Русии няма как да не ни интересуват нас, българите. Да не забравяме, Българската култура от Х-ХІІ век е първоначало на всичко съществено в духовната сфера, което Руската нация е постигнала и сътворила до днес.

  Стр. 181: "онова крепко простодушие (…), необходимо на артиста". Т.е. главното, най-прозорливото непременно е изтеглено отсам показността, то е плътно, тежко, сивее; мислят го срамежливо, а то е прибрано в себе си, жестоко самостоятелно – един твърде строг свръх-Аз.

  Стр. 183: Индуцирано от прозата на Т. Ман. Пародията е жизнено важна съставка в изкуството; в противен случай, при отсъствието й, изкуството губи интелектуалната си енергия, става безпомощно, самодоволно, еднопластово, назидателно. Та значи, пародията, самоиронията е изместване съвсем леко, едва забележимо на фокуса: в първия миг непосветената публика по инерция продължава да възприема с цялата подобаваща сериозност образа, ситуацията, идеята – докато иззад кулисите с все по-нарастваща интензивност долита смях, кискане, хохот, кикот. То е освежителен душ, втурване на игривото, пролетен повей над изкласилата нива. То е празник на интелекта: А-а-ха, дяволе! – казваш си, – досетих се какъв номер си ми погодил! – и следва потупване, побутване, шеговито размахване на показалец, струи светлинка помежду ви.

  Ами че какво друго е изкуството, ако не игра, когато имаш да кажеш нещо важно! Затова и най-съвършените му постижения нашепват на детенцето у всекиго от нас: Животът ли? Животът е игра. Не се приемай твърде на сериозно. Отпускай от време на време душицата. Стига с тази скованост на манекен зад витрината! И това вече е онази обляна от светлина жизнелюбива и нежна, и изкусителна Флоренция на духа, Ренесансът на нашия съвместен живот тук долу, на планетата Земя.

  Стр. 223: Рюдигер Шилдкнап, "може би над тридесетте", пише стихове без рима и ритъм, т.нар. свободен стих, пише още и критични статии, къси разкази в стегната проза, превежда от английски... (стр. 225) "извънредно, дори детински весел човек, надарен с чисто англосаксонско чувство за хумор. Висок, широкоплещест, с тесни бедра и дълги крака", но "ръцете му бяха изящни, с дълги аристократични пръсти (…) и цялата му изобщо осанка бе тъй неоспоримо джентълменска" (стр. 226-227).

  Следва в част 9.



Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 26 noe. 2019

Илюстрации:
- Бенито Мусолини и Адолф Хитлер задушевно, 1942 г.
- Джордж Оруел в Испания, гражданската война, 1937 г. 
___
* Т.нар. дисиденти.
** Един от преподавателите ми в Софийския университет, 1967-1971 г.
*** По времето на Й. В. Сталин в СССР са разработвани планове да се обърне течението на Волга, цели народности са прехвърляни в безлюдни области на Сибир (татари, евреи, някои от кавказките племена и националности). Бел.м., tisss.

ПОХЛОПА НЯКОЙ

ПОХЛОПА НЯКОЙ

– Похлопа някой, Боже мили! Защо на моята врата?
Навярно сбъркал. Ще отмине. Тъй мрачна е нощта!

– Дъждът съм аз, какво те плаши! Ела ми отвори.
Сложи на масата две чаши. Знам хиляди игри.

– Не ми е време да играя, а и за пръв път чувам дъжд
наоколо да се мотае, да ми говори с глас на мъж.

– Добре де, вятърът съм, който в брезичката отпред шуми
и в процепите като коте проплаква в тъжните ти дни.

– Върви си, няма да отворя. Не знам защо си още вън,
когато всички свестни хора спят своя кротък нощен сън.

...И не отвори, и отмина случайният неканен гост.
Кой беше? – ще виси с години проклетият въпрос,

че бе дъждовна нощ такава, безлунна и студена бе.
Нечакана ни се явяваш, любов със мирис на Небе.



Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 9 maj 2008 – edited by 26 noe. 2019

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...