Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 27 март 2020 г.

СТАРАТА ЕВРЕЙСКА БАНЯ ОРТА МЕЗАР

СТАРАТА ЕВРЕЙСКА БАНЯ ОРТА МЕЗАР

На Арон Амар (1949)

Пред банята на припек в лакърдии
зевзеците на моя роден град
отварят мухабет за случки дивни
и хилят се – низ дяволски благат.

Коя сред най-засуканите булки
току-що къпана и с див копнеж
въртяла кръшни чупки, подочула
мераците на местната младеж,

как старият бакалин бай Михале
търчал към булката си по чаршаф,
заметнат в кръста, щото го обрали,
пък тя го чакала корав и здрав,

и как я псувал на провала щуро:
"Мизернице, все туй ли ти е теб
в акъла женски; дреме ми на кура,
живота ми обърна на вертеп",

как обущарят Митре лъгал Пена,
че три дни лее плоча от бетон,
а Пена как го нашла разгневена
с комшийка гол в съседския им дом.


Как Ристе с китки срещнал буля Цвета,
от баните пристигнала с експрес,
пък тя излязла толкова проклета,
отказала съпружеския секс

и той с една сиджимка от простора
на крушата как бесил се напук
и махалата как се сбрала в двора
да види загорял мъж щур и луд.

Как на снашицата веднъж посегнал
коларят Спас, обхванат от мерак,
и после на сина разправял бледен,
че влязъл е в дома им върколак,

и викнали по този повод спешно
баячка, а размятала поли,
снахата Наска смяла се зловещо
и прокълнала бог да го гори.

Заливат се от смях, та чак хълцукат,
въртят ракийката в магьосан кръг,
сербез по раменцата се почукват,
та – орех в клещи, пука някой гръб.

Брадясали, в ушите с мъх старешки
(сами зоват го гробищна трева),
един рече, друг го допълня вещо –
от смях тресе се банята едва.

Отдавна тук бедняци се не къпят,

Орта мезар ще рухне някой ден,
но тези старци много са ми скъпи,
макар и от цинизма им смутен.

Зад ъгъла полечка се задава
процесия… Уж жалят едного,
ала мъртвецът в китките се дави
от кикот в траурното си легло.

Пловдив  най-древното жизнено селища на Европа

Plovdiv, 5 sep. 2009 – edited by 27 mar. 2020

Илюстрации
- Еврейската баня  архитектурен бисер на Пловдив;
- Палеж на баня Орта мезар през февруари 2016 г.** 
–––
* Според следствието пожарът не бил от умишлен палеж, както упорито се говореше из Пловдив. От автентичната сграда останало единствено молитвеното помещение. Някогашното предверие на храма е разрушено през първата половина на ХІХ в. и заменено с изпълнено в стил Пловдивска възрожденска къща. Банята се ползваше до края на 70-те години на ХХ в., в чифт (четни) дни като женска баня, в тек (нечетни) дни - за мъже. И майка ми ме водеше, както и жените от махалите наоколо водеха синовете си в женската баня, кажи-речи, до десетата ни година. 
** Вж. https://trafficnews.bg/urok-po-istorija/orta-mezarsartseto-niakogashnite-zapadni-kvartali-plovdiv-71627 Бел.м., tisss.

МЕЛОДИИТЕ НА ДИНО

МЕЛОДИИТЕ
НА ДИНО*

  Ще ви издам една тайна: мелодиите. Те се появяват някъде дълбоко у мен и ме изпълват със светлина като голяма черква; всичко започва да трепти, да запява, гърлото ми пресъхва, и ако ме срещнете в такъв момент, не ви познавам, нищо не бих ви казал, понеже очите ми са затворени за вас и света наоколо. Когато открай-докрай се изпълня от една мелодия, аз изпитвам най-сладко блаженство, аз съм на Седмото небе и всички хора с техните дребни грижи, и техните дребни радости са ми чужди... защото – независим и от себе си, се издигам нагоре-нагоре, над всички, над всичко и... пея. Те не могат да бъдат чути. Чувствам ги у мен, но не съм сигурен къде точно ги чувствам. Появяват се толкова рядко, а и живеенето в материалния свят е нещо прекалено угрижено.

  Когато издъхна Дино, седмица след смъртта му си наложих да съм добър и мил. Ставах преди останалите, измивах се в банята и излизах навън. Опитвах се никого да не безпокоя, светът да не ме забелязва. На тролейната спирка заставах мирно и кротко, обърнат към себе си; не се взирах в очите на хората, както правех преди, а гледах право пред себе си, като се стараех да си мисля безобидни неща, например, как добре му стои вратовръзката на онзи мъж по улицата. Всяка сутрин тролеят ме изсипваше на едно и също място – градската Чифте баня, постройка от ХV или ХVІ век. Оттук поемах през града. Ала пътят ми не беше сложен: най-напред минаваше през телефонната кабинка вдясно от Тунела под Трихълмието. Влизах в кабинката, вдигах телефонната слушалка, набирах напосоки шест цифри, и когато мъжът или жената отсреща се обадеше: "Ало, кой е на телефона?" – казвах тихо: "Смилете се, моля! Дино умря". В най-добрия случай чувах гласа на възрастен човек: "Бог да го прости!" – но аз не съм набожен, не вярвам, че Бог съществува, и този отговор ме натъжаваше още повече. Такъв отговор е като сламка, за която се лови удавникът, като добре знаем, че въпреки усилията, удавникът ще се удави, затова е удавник; но е тъй сантиментален моментът, когато обреченият посяга възрадван към нещо, което изобщо го няма на света.

  И тъй – хората до един, с изключение на някое старче, се дразнеха, заканваха се, обиждаха ме с фрази, които трябваше да докажат колко не ги вълнува моята мъка, колко малко ги интересува кой страда в този объркан материален свят, псуваха ме. Звучните ругатни и клетви в непознат за страничен човек град съпровождат моите мелодии от най-ранното ми детство. На второто утро зъл грубиян ми рече: "Върви по дяволите с твоя мъртвец! След като аз съм жив, не ме интересува нищо друго". На четвъртото утро женски глас унило рече: "Защо настоявате и ние да страдаме? Имам две дечица. Не ни безпокойте повече, моля. Достатъчно грижи си има всеки, достатъчно болка. Повече не безпокойте хората. Нали не искам кой знае какво!" И така понасях тъгата по Дино. Вървях по тротоара с увиснала над него непрогледна мъгла и се съпротивявах на тъгата. Чувствах се сякаш в плен на болезнена печал.

  Беше ужасно, понеже мисълта за един мъртвец е нищо в сравнение с мисълта за живите. А пък те ме заобикаляха от всички страни – вървяха задъхани по улиците, задминаваха ме, избутваха ме от пътя си в някоя локва, без да ме забележат и без да се извинят, толкова съсредоточени в своя мираж, в някоя своя особено важна цел или грижа! Сблъскваха се на някой ъгъл, с нокти и зъби воюваха помежду си. Случваше се да ги гледам как се налагат първо с думи, после с юмруци. Повечето – запъхтени, потни, опиянени от своята, според тях – чудесна идея, пресичаха срещу червените светлини на светофара. Леките коли, камиони и автобуси със свистене, със занасяне на колелата върху асфалт заковаваха муцуна насреща им. Тези хора рискуваха живота си за нищожна глупост, само понеже фантастичната глупост ще накара съседът да се пука от завист. Да, повечето рискуваха живота си при всяка непредпазлива стъпка, но пак бяха доверчиви, вярваха, че Бог е над тях, че Ангел Спасител е разперил красивите си белоснежни крила и не мислеха как рязко може да приключи това шоу животът.

  Никой не мислеше защо сме на този свят. Може би единствен виждах как цялото това множество с хилядите си уста, и с хилядите свои бели дробове как пъшка в тролея, мърмори, окайва се, гневи се, хленчи, докато чака да докарат вестниците, да чуе последните новини по радиото, бърза да грабне нещо преди другите, ще си строши нозете да препуска, само да докопа трошица власт, богатство, слава преди врабците. И защо тича! Закъде се е забързало това множество? Но тъгата по Дино не ми позволяваше да мисля кой знае колко за тези неща; тя ме принуждаваше да се страхувам. Времето на моя живот разделих на две – слънчевото тихо детство и юношество до смъртта на Дино и ерата на страха и мъглите след смъртта на Дино.

  Когато съм се появил на белия свят, Дино бил вече възмъжал физически и дори го наричали мъж. Вземал ме в ръце, разглеждал ме като чуплива вещ и опитвал да открие приличаме ли си. До това време успял да преживее една война и да начене втора, войната за моя и неговия живот. От първата – Голямата война, се отървал с някои драскотини в душата и купища спомени, които с голяма неохота разказваше понякога, след настояване и обещания от моя страна да съм послушен син, такъв, какъвто не само той желае, но и светът не е виждал. Та ето и една от тези истории.

  Взводът на Дино бил пратен да заеме позиция срещу известна с умението си да воюва безмилостно немска част. Късно вечерта с десетина леки и няколко тежки картечници нашите атакували немците край реката Драва и край селца с ей такива имена: Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя. Куршумите светели досущ като поток Коледни фойерверки. Докато направи първи няколко крачки, изскачайки от калния окоп, всеки от взвода се страхувал да не загине; а в разгара на сражението, когато наистина били наранявани и убивани от куршумите, когато били разкъсвани от шрапнелите, страхът изчезнал. Да се чудиш как у плахия до преди миг мил човек се буди хищник, освирепял, ненаситен да убие всекиго, оказал се пред мерника му. Дино дотолкова се увлякъл да се придвижва, стреляйки, напред, че направил нещо, което канцеларските плъхове в тила, канцеларисти с по две и три звездички върху пагоните описват с изпъчена гръд в дневниците чрез израза "постигнахме пробив на локалния фронтови участък". Нямаше и мен да ме има, ако не бил прикладът на леката му картечница "MGМ". Заблуден куршум уцелил приклада и го раздробил на късчета, понеже куршумът дум-дум е предназначен да раздробява човешки кости.

  Така започнало продължителното отстъпление на Дино, което никой от околните в онзи миг не усетил. Било изтрезняване като сутрин подир нощ на тежко пиянство.

  Но и малката война се оказала не по-малко опасна. Двегодишен, у мен се появило твърдото намерение да се отърва веднъж завинаги и от пикливите пелени, както и веднъж завинаги да престана да чувам как Дино се горещял, че ще ме хвърли през прозореца от втория етаж на къщата и колко досадно ревливо нещастно същество съм. Преживял съм и мимолетния изблик на силно отчаяние у него от собствената ми посредственост, докато той самият пък едвам преживял малария. Спасили сме се по чудо. Впрочем, за миналото ние с Дино много рядко говорехме. И не че сме се страхували, а простичко казано, твърде много обичахме живота.

  Когато навърших моите първи десет години, той ми издаде най-голямата си тайна: мелодиите. Ето как стана това! Дино срещна хубава жена. Жената вероятно също го хареса, и за мен необяснимо защо, двамата все потъваха в някоя гориста местност да се любуват един на друг, да се прегръщат и целуват, да се галят сред поляните и песните на щурците, сред полъх от пеперудени крилца. Губеше се с хубавицата дни и нощи. Отначало се правех, че не забелязвам тези негови странности, но един ден ми стана непосилно повече да си подтискам самолюбието и му казах – или нея, или мен! И тогава, като помълча известно време, за пръв път ми спомена за мелодиите. Когато бил с Нея – присъствието й да съм бележел само с голяма буква... Та когато бил с Нея, мелодиите му зазвучавали и го изпълвали като голяма черква, очите му се отвръщали от дребните хорски грижи, той се издигал високо, все по-високо, като хлапак се радвал на дъгата, на слънцето, на луната и звездите, на ветреца, който й рошел дългите женски коси, на облака, който плува в небето, което му се струвало бездънно, любувал се на земята, която пред очите му се откривала и необятна, и по майчински ласкава със своите разкошни цветя, треви и поляни с храсти, насекоми, птици, влечуги. В такива моменти плачел от щастие.

  Опитах се да го разбера тогава, но докато го виждах с Нея, криех се в някой ъгъл да изплача пред мишлетата хлапашкото си нещастие и самотата на изоставен син.

  За бъдещето ние с него не си говорехме. Той просто никога не казваше: "Това ще направя". Предпочиташе да върши нещо вместо да мечтае. Спомням си как ходихме веднъж на лов. Тръгнали бяхме да убиваме зайци, а край пенлив ручей съгледахме вълк и Дино рече: "Убием ли го, ще сторим добро за света". Никой не бе ни учил как се убива вълк. Тръгнах към вълка, придавайки си безразличен вид. Бях примамката и треперех от страх, а Дино трябваше да стори по-лесното: да стреля, но трепереше като в пристъп на маларична треска. Противно на очакванията ни, вълкът си подви опашката и избяга. "Не бил вълк, а куче" – радваше се като дете Дино и лицето му в онзи момент беше рязко очертано, мъжествено. Това няма как да забравя.

  Той имаше и ловно куче. Двуцевката си държеше окачена над дивана в кухнята, а кучето дремеше пред вратата върху проскубана ярешка кожа. Към този пес Дино бе милостив: носеше му храна от работническия стол отсам стария мост на Марица, с кокалено гребенче веднъж на ден му решеше козината и го наричаше Джон. Джон бе едър сетер на черни и бели петна, същински аристократ сред глутница от помияри. Единствената му слабост, предполагам – достойнство в очите на Дино, беше, че не джафкаше по апашите, по заничащите столипиновски момци иззад оградата, лаеше рядко с много дрезгав глас и обикновено дремеше умислен като елински философ.

  И тъй, един ден в разгара на огненото лято Дино реши да умре. Почти всичките ни познати деликатно го подсещаха, че му е вече време да си ходи, така да се каже, да освободи мястото за друг някой със сбръчкана кожа, току-що изскокнал с адски рев из майчината утроба утрешен юнак над юнаците, най-малко, герой с нагла усмивка. И Дино стори това свое отпътуване някак си нехайно и кротко, както бе направено всичко, от което се състоеше животът му. Издъхна в съня си с лъчезарна усмивка.

  Събраха се неколцина все още живи негови приятели и близки. Настояваха да го погребем колкото е възможно по-бързо, за да не се вмирише трупът. Скръбта си е скръб, но има природни закони, които никак не се съобразяват с настроенията ни! Това си бъбреха хората. Като негов син, обаче, аз не желаех да се разделя с Дино. Седях край трупа и го гледах със синовна обич и благоговение. Мина се седмица, месец. Трупът подпухна и посивя. Силно уплашен тогава, казах на онези хора, че май е дошло време да го погребем. И те го вдигнаха на ръце от сандъка, загасиха свещите, почистиха восъка от пода и отидоха да го заровят. Ала аз всеки път, при излизане от цветните си сънища, тръгвах след скромната катафалка да го изпращам до старото Градско гробище край булеварда за Цариград. Вървях в онези мъгливи предпролетни утрини, като се вслушвах в мелодиите, които ме изпълваха. Но това с всеки изминал се ден, с всяка отшумяла седмица, месец и отлетяла във вечността година вършех все по-рядко и по-рядко. Докато една сутрин се разделих с мисълта да приличам на Дино. Започваха моите Малки войни.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 15 uni 1968 – edIted by 27 mar. 2020

Илюстрации
- На кея в Балчик – 26 февруари 1972 г.;
- Животът неизменно надмогва смъртта.
____
* В студентския вестник "Софийски университет" през 1969 г., когато главен редактор бе доц. Симеон Хаджикосев, текстът беше отпечатан при изричното условие: да избягна внушението, че сюжетът е от България; затова нарисувах илюстрация – млад мъж със слушалка пред телефонна кабинка, над която на латиница се чете "Теlephone". "Писал си го в стил италиански кинематографически неореализъм" – бе коментарът на Хаджикосев (1941), та се наложи да любопитствам що ли пък е това.  Бел.м., tisss.