Няма как да спреш идея, чието време е дошло. Животът се движи с подскоци – от желязна дисциплина към абсолютна слободия, и обратно. – Аноним (1947) 26 apr. 1994И ЛЕКАРИТЕ НЕ СА ЦВЕТЕ*
Водят ни под строй да ни бият по една инжекция. Някаква си там грипна епидемия се задавала от Изток, та важен някой си господин от слънчевия си кабинет в София наредил да ни цвъкнат по една гама-глобулин. Пък боли. Личи по прежълтелите лица на "щастливците", които тъжно влачат нозе на връщане от "кланицата", от районната поликлиника, демек. Класната ни окуражава, че е за наше добро: за да сме и весели, и здрави, ама не виждам веселие, не виждам някой със свежия вид на здравеняк да се завръща от поликлиниката. Виждам тъжни, болнаво прежълтели муцунки. Лесно й е на госпожата, нали нея няма да я бодат мускулно с игла, дълга колкото лакътя ми!
Вкарват ни като крехки пиленца в леговището на гладна лисица. Питам изисканата симпатична бабичка в синя дочена престилка, с кофа и парцал в ръка: – Извинете, госпожо доктор, къде ви е тук мъжествената тоалетна?Залоствам се в кенефа, обаче те пак ме откриват. Трима зли грубияни ме внасят със смъкнати гащи при касапина. Пък касапинът строг, гаден, като че е издялан от гранит. Любезна дама, цялата в бяло, с кехлибарена божигробска броеница на врата, ме маже с кафеникава смазка и памук, който вони на прясна фъшкия. – Госпожо – казвам, – като съм се появил на тоя свят, на етикетчето ми пишело: Три хиляди и петстотин грама, мъжествен пол, имунизиран с гама глобулин, докато е жив. Госпожата трагично се усмихва:
– Ламски, не лъжи! Припомни си Деветата Божествена заповед. – Не те ли е срам? Какъв войник ще ставаш утре-вдругиден!** – изфуча човекът от гранит.
– Срам ме е – крещя, – ама и войника го боли. Какво като е войник!
– Ламски, я по-височко запретни ръкава на блузката, моля.
– Впрочем, вие съвсем нямате право да ми забивате тази ваша жестока инжекция!
– Нямаме право ли?! – чудят се. – Че ний с тези инжекции тук хляба си вадим.
– Вадите си хляба, обаче аз не ща да ми пробивате дупка в тялото.
– Няма "не искам, няма недей", знаеш ли песничката, а? Не искал! Че то да зависеше лично от теб, драги, ако зависеше лично от Ваше превъзходителство…
Момци от съседните блокове после сваляха мацки, като описвали как съм шутирал вратата на касапницата и с паве съм пробвал колата на касапина да потроша. Викам-викам си, вдигам пара като тенджера с боб... обаче ми минава. Шефът пак ме кани да бъбрим за световните неправди. А сега на този наш разговор е дошъл и доста народ.
– Омръзна ми – поема ме дезодориран, мрачен, със зъл блясък в зъркелите още от входа на кабинета. – Докога с теб ще се разправяме! Не мога работата да си гледам от твоите истории, момченце!
Пък онези, белите манти от поликлиниката, да вземат да се оплачат на докачливите господа в полицията. От полицията позвънили в училище. Работата можела да стане много по-дебела, съвсем да загрубее, понеже лелка-полицай и некви психотерапевти от областната лудница пожелали лично да разговаряме. Засега господин директорът, като мой благодетел, едва удържал нещата съвсем да не се забатачат, а нищо чудно, може да се наложи и да се срещна с ония харни хора, ако продължавам да се спускам все така безотговорно по-о... по-о… по-о... Май се усети, че дрънка дивотии, и като не успя да спре потока от думи по друг начин, извади огромен хавлиен чорап от джоба, завря си го в яката, и кой знае защо здраво ми намигна, обърнал гръб към даскалята, дето му бяха нахлули в кабинета сеир да гледат:
– Да-а, синко… По наклонената плоскост се плъзгаш.
Тъй си говорим ний двамцата с него. А онез там мълчат, кашлят в шепа, изучават ме внимателно, както паяк съзерцава заплела се в паяжината му оцетна мушица.
– Ай сега, кажи честно, синко, до какви последици ще доведе това ти деяние? – рече шефът. – Ей на! Пред всички тук, дето сме се сбрали, го кажи. Кажи го, и ще видиш как ще ти олекне, понеже си осъзнал грешката.
– Това ми деяние – казах с тих равен глас, забол очи в цирката*** върху носа му, – ще доведе до едни много неприятни последици за мен.
– Виждате ли! – посочи ме весел с разперена длан на кашлящите. – Умелият педагог ловко преценява как да постъпи в такива карък ситуации. Тоз наш питомец е типичен педагогически казус.
Онези, като по команда, едновременно наклониха главица, подпряха умно брадичка с юмруче, демек, замислиха се дълбоко над мъдростта.
Като ги отпрати обаче, господин шефът ми обърса два средно меки шамара:
– И да не си помисли, че ти вярвам? Ами!!! Ти мен, драги, няма как да ме заблудиш. Че аз, миличък-моичък, колко тарикати, колко шмекери съм оправил досега! И колко хитреци съм вкарал в правия път! Охо-о-о, колко хитреци са минали през ей тия две!
И тържествуващ, ухилен до уши, си показа лапите, само дето не ме разцелува.
Приключваме с новина: канят баща ми Тотю да подпише документ, че повече няма да докосвам шкодичката му на доктор Христофор Паламудов, понеже Паламудов ми ударил една полезна доза гама-глобулин по заповед на господин министъра, даже по изричното настояване на господин президента на Републиката.
Седмица след това пред хлапаците от долните класове, без някой да ме е питал, се надсмивам над всичко свято в държавата, ръся супер-мръснишки вицове, радвам се на живота, а момиченцата въздишат по мен и си въртят дупенцата, откъдето мина.
– Ламски, не лъжи! Припомни си Деветата Божествена заповед.
– Не те ли е срам? Какъв войник ще ставаш утре-вдругиден!** – изфуча човекът от гранит.
– Срам ме е – крещя, – ама и войника го боли. Какво като е войник!
– Ламски, я по-височко запретни ръкава на блузката, моля.
– Впрочем, вие съвсем нямате право да ми забивате тази ваша жестока инжекция!
– Нямаме право ли?! – чудят се. – Че ний с тези инжекции тук хляба си вадим.
– Вадите си хляба, обаче аз не ща да ми пробивате дупка в тялото.
– Няма "не искам, няма недей", знаеш ли песничката, а? Не искал! Че то да зависеше лично от теб, драги, ако зависеше лично от Ваше превъзходителство…
Момци от съседните блокове после сваляха мацки, като описвали как съм шутирал вратата на касапницата и с паве съм пробвал колата на касапина да потроша. Викам-викам си, вдигам пара като тенджера с боб... обаче ми минава. Шефът пак ме кани да бъбрим за световните неправди. А сега на този наш разговор е дошъл и доста народ.
– Омръзна ми – поема ме дезодориран, мрачен, със зъл блясък в зъркелите още от входа на кабинета. – Докога с теб ще се разправяме! Не мога работата да си гледам от твоите истории, момченце!
Пък онези, белите манти от поликлиниката, да вземат да се оплачат на докачливите господа в полицията. От полицията позвънили в училище. Работата можела да стане много по-дебела, съвсем да загрубее, понеже лелка-полицай и некви психотерапевти от областната лудница пожелали лично да разговаряме. Засега господин директорът, като мой благодетел, едва удържал нещата съвсем да не се забатачат, а нищо чудно, може да се наложи и да се срещна с ония харни хора, ако продължавам да се спускам все така безотговорно по-о... по-о… по-о... Май се усети, че дрънка дивотии, и като не успя да спре потока от думи по друг начин, извади огромен хавлиен чорап от джоба, завря си го в яката, и кой знае защо здраво ми намигна, обърнал гръб към даскалята, дето му бяха нахлули в кабинета сеир да гледат:
– Да-а, синко… По наклонената плоскост се плъзгаш.
Тъй си говорим ний двамцата с него. А онез там мълчат, кашлят в шепа, изучават ме внимателно, както паяк съзерцава заплела се в паяжината му оцетна мушица.
– Ай сега, кажи честно, синко, до какви последици ще доведе това ти деяние? – рече шефът. – Ей на! Пред всички тук, дето сме се сбрали, го кажи. Кажи го, и ще видиш как ще ти олекне, понеже си осъзнал грешката.
– Това ми деяние – казах с тих равен глас, забол очи в цирката*** върху носа му, – ще доведе до едни много неприятни последици за мен.
– Виждате ли! – посочи ме весел с разперена длан на кашлящите. – Умелият педагог ловко преценява как да постъпи в такива карък ситуации. Тоз наш питомец е типичен педагогически казус.
Онези, като по команда, едновременно наклониха главица, подпряха умно брадичка с юмруче, демек, замислиха се дълбоко над мъдростта.
Като ги отпрати обаче, господин шефът ми обърса два средно меки шамара:
– И да не си помисли, че ти вярвам? Ами!!! Ти мен, драги, няма как да ме заблудиш. Че аз, миличък-моичък, колко тарикати, колко шмекери съм оправил досега! И колко хитреци съм вкарал в правия път! Охо-о-о, колко хитреци са минали през ей тия две!
И тържествуващ, ухилен до уши, си показа лапите, само дето не ме разцелува.
Приключваме с новина: канят баща ми Тотю да подпише документ, че повече няма да докосвам шкодичката му на доктор Христофор Паламудов, понеже Паламудов ми ударил една полезна доза гама-глобулин по заповед на господин министъра, даже по изричното настояване на господин президента на Републиката.
Седмица след това пред хлапаците от долните класове, без някой да ме е питал, се надсмивам над всичко свято в държавата, ръся супер-мръснишки вицове, радвам се на живота, а момиченцата въздишат по мен и си въртят дупенцата, откъдето мина.
____
* Глава IV от ръкописа на пикаресковия роман, писан в течение на над десет години, и въпреки усилията на автора, и въпреки че авторът плати на печатаря огромна за дереджето си сума, книгата си остана в ръкопис. Из книгата, на която не било съдено да види бял свят.
.jpg)
.jpg)
