Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 14 април 2017 г.

Story – ГРИЖИ ЗА ХИГИЕНАТА НА КОТАРАКА МИКИ

Книгата, на която не било писано да види бял свят



Глава V

ГРИЖИ ЗА ХИГИЕНАТА НА КОТАРАКА МИКИ

    Учат ни, че изисканият човек винаги трябва да е кристално чист и спретнат, да си носи изгладена носна кърпичка, а не полувлажен осополявен стар парцал. Бельото му да ухае на сапун, не на пор.

    Учат ни още, че възпитаното дете в никакъв случай не ще завре пръста в носа си да изрови кой знае каква гадост. Макар да съм виждал интелигентни момченца да пъхат не само показалец, но и палеца, понякога и средния пръст… чак до окото, като им се удаде да напипат за опашката нещо по-едро и тлъсто.

    Учат ни редовно да си режем ноктите, и не само на ръцете, ами и на краката, където изобщо не се вижда. И защо, да им се не начудиш!

    Учат ни да си мием ръцете след ходене по нужда. Натякват, че е неприятно, дори противно било маратонките ти да вонят, косата ти да е чорлава, а дрехата – раздърпана и на фъндъци, все едно улични помияри са я ръфали.

    Печална е участта на възпитаното дете. В сравнение с участта на хлапе, яко назидавано и укорявано от възрастните как да влезело в правия път, животът на животното е направо царски. Животното се вре където му скимне, сере където завърне, яде както му падне и каквото му падне, без да се старае да прикрива мляскането, да не ръмжи от кеф, да не се оригва и без да пърди в обществото. Обикновено животното където си се храни, там и кендза (ходи по нужда), там му е и леговището. А при хората всичко е отделно, измислено единствено само да ни притеснява и мъчи.

    Ето защо реших да покажа на Мики що за отврат е хигиената, особено когато някой наоколо се е възпалил на тема "Чистота". Стига ми се е изтягал блажен на дивана! Което е задължително за интелигентното хлапе, очевидно то се отнася и до интелигентния котарак в едно интелигентно семейство на хлебар и домакиня.

    Ако не подтичва умислен по мазенца и таванчета, ако не рови в контейнерите за боклук, ако не се надпява по нощите с изпосталелите квартални котараци и не наддава страстни любовни вопли под балкончето на някоя пухена Писанка, Мики се изтяга на дивана пред телевизора проклетникът му с проклетник, и когато ме види, мърка от кеф. Реших да му покажа каква ирония може да е животът сред чистофайници, които наблягат на чистотата и върху чийто чела само дето не е изписано с лилави букви "Чистотата ще спаси света".

    И ето ни, значи, в банята-а-а. В мивката със сапунената вода Мики драпа като начинаещ кънкьор на ледената пързалка. Дълбоко мързелив по природа, щом усети хигиената, откъде му дойде тази мощ, този инат, макар да е в любовния си период, което ще рече: изпосталял, с рани по душата и муцуната от безмилостни схватки със съседските котараци?

    Три пъти го заливам с шампоан "Нина Ричи". Козината му заблестя като нова. Тъкмо вече го бях обтрил с хавлията на леля и тъкмо посегнах да го доизсуша с прахосмукачката, леле, че побесня! Плонжираше по ъглите, а пък от пердето се изкатери върху корниза и оттам с парче гипс в ноктите едва-едва го приземих с дръжката на метлата.

    После се навря в паяжините под ваната, взе да съска и да ми се зъби.

    И пак душ, пак шампоан, балсам, дезодорант, одеколон, пак сушене. Ей го най-сетне наш Мики върху възглавничка от небесносин копринен плюш: нафъшкан с парфюм "Бич можи" на леля ми Гица, изпълва дома с уханието на Пльоковската селска бръснарница.

    Кой да ми каже обаче, че ще го докача на достойнство, когато посегнах леко да му подрежа мустаците с голямата шивашка ножица! Хукна към полюляващата се в стъклена чашка Тотюва челюст. Чашката литна като птиче и ченето на нашия Тотю се пръсна върху циментовия под в банята. 

    По-нататък не е за разправяне. Подир рев, обяснения, поучения и сълзи, увит презглава, вечерта под одеалото откривам още една велика мъдрост в живота, а именно: че и най-добрите намерения си имат неприятна страна. Както крещеше, помня, веднъж баба ми Ламберия, докато ме преследваше с ръжена и двамата обикаляхме къщата в странджанското селце Пльоковица като същински пилоти от Формула 1: "Ако аз те не бъхтя, оня дивак ще те убие". Дивакът за нея беше хлебарят Тотю, когото толкова силно уважаваше, че чак я беше страх от него.

Пловдив  европейска столица на културата 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 15 apr. 2017

Story – И ЛЕКАРИТЕ НЕ СА ЦВЕТЕ

Книгата, на която не било писано да види бял свят



Глава IV

И ЛЕКАРИТЕ
НЕ СА ЦВЕТЕ

    Водят ни под строй да ни бият по една инжекция. Някаква си грипна епидемия се е задала от Изток, та мъдър господин от слънчевия си кабинет разпоредил да ни цвъкнат гама-глобулин. А боли. Личи по прежълтелите лица на щастливците, които влачат нозе на връщане от "кланицата", от районната поликлиника, значи.

    Класната ни окуражава, че е за наше добро, за да сме весели и здрави, ама не виждам веселие. Не виждам някой весел да се връща от поликлиниката. Виждам тъжни, болнаво прежълтели муцунки. Лесно й е на госпожата, нали нея няма да я бодат с игла колкото лакътя ми!

   – Госпожо – казвам, – като се появих на този свят, на етикетчето ми пишеше: "Гама-глобулин, мъжки пол, имунизиран".

   Госпожата мрачно се усмихва:

   – Ламски, не лъжи! Припомни си Деветата Божа заповед.


   Вкарват ни като пиленца в леговището на лисица. Питам изискана поостаряла дама в чудесно намачкана синя дочена престилка и парцал в ръка:

   – Леличко, а къде ви е мъжката тоалетна?


   Залоствам се в кенефа, обаче ме откриват. Трима зли грубияни ме внасят със смъкнати гащи при касапина. А касапинът:

   – Не те ли е срам, какъв войник ще ставаш!*

   – Срам ме е – крещя, – ама и войника го боли. Какво като е войник!

   – Ламски, я по-височко запретни ръкава.

   Запрятам ръкава. Любезна дама, цялата в бяло и с божигробска броеница на врата, ме маже с лайняно-кафеникава смазка върху памук, който вони на прясна фъшкия.

   – Впрочем, не можете да ми забивате тази ваша инжекция!

   – Не можем ли? – чудят се. – Че с тези инжекции ние хляба си вадим.

   – Ама аз не искам.

   – Няма "не искам, няма недей", знаеш ли я песничката, а? Не искал… Че то ако зависеше лично от тебе, скъпи, ако зависеше от Ваше величество…

   Момците от махалата после сваляха мацета, като описвали как съм шутирал по вратата на касапницата, как с паве съм пробвал колата на касапина да троша.
   Викам-викам си аз, вдигам пара като тенджера с боб, обаче ми минава. Шефът пак ме кани да побъбрим за световните неправди. Но сега на този наш разговор е дошъл и доста народ.

   – Омръзна ми – поема ме дезодориран, свеж, с горещ блясък в зъркелите още от входа на кабинета. – Докога ще се разправяме! Не мога работата да си видя от твоите истории, момченце.

   Пък белите манти от поликлиниката да вземат да се оплачат на докачливите господа в полицията. От полицията позвънили в училище. Работата можела да стане и много по-дебела, съвсем да загрубеят нещата, понеже лелка-полицай и двама психотерапевти от местната наша лудница пожелали лично да ме видят и да разговаряме.

   Засега той, директорът, като мой благодетел, едвам удържал нещата съвсем да не се забатачат, ама нищо чудно… можело да се наложи да се срещна и с тези хубави хора, ако продължавам да се спускам все така безотговорно по-о... по-о… по-о... Май се усети, че дрънка дивотии, и като не успя да спре потока от думи по друг начин, извади огромен хавлиен чорап от джоба, завря си го в яката, па кой го знае защо здравата ми намигна с гръб към даскалята:

   – Да-а, синко… По наклонената плоскост се плъзгаш.

   Тъй си бъбрим двамцата. А онези мълчат, кашлят в шепа, изучават ме така внимателно, както паяк съзерцава заплела се в паяжината му оцетна мушица.

   – Ай сега, кажи, синко, до какви последици ще доведе това ти деяние? – рече шефът. – Ей на! Пред всички тук, дето сме се събрали, ни го кажи. Кажи го, и ще видиш как ще ти олекне, понеже си осъзнал грешката.

   – Това мое деяние – казах с равен глас, забол очи в цирката** на носа му, – ще доведе до едни много неприятни последици за мен.

   – Виждате ли! – посочи ме с разперена длан на кашлящите. – Умелият педагог преценява как да постъпи в такава карък ситуация. Този наш ученик е Типичният педагогически казус.

   Онези, като по команда едновременно, наклониха главица, подпряха брадичка с юмруче, демек, замислиха се дълбоко над мъдростта.

   Като ги отпрати обаче, ми обърса два средно меки шамара:

   – Да не си помисли, че ти вярвам? Ами! Ти мен, драги, въобще няма как да ме заблудиш. Аз, миличък-моичък, колко тарикати и шмекери съм оправил досега! Колко нещастници съм вкарал в правия път! Охо-о-о, колко хитреци са минали през ей тия две!


   И тържествуващ, ухилен до уши, си показа лапите.

   Приключваме с новина: канят Тотю да подпише документ, че повече няма да докосна шкодичката на доктор Паламудов, понеже доктор Паламудов ми ударил една доза гама-глобулин по заповед на господин министъра и даже по изричното настояване на господин президента на Републиката.

   Седмица след това пред хлапенцата в училище, и без някой да ме е питал, се надсмивам над всичко свято в държавата, ръся мръсни вицове и се радвам на живота, а момиченцата въздишат по мене и си въртят дупенцата, дето мина.

Пловдив  европейска столица на културата 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 15 apr. 2017
_____
* По онова време (ръкописът „Историйките на ученика Ламски“ е писан между 1994 и 2004 г.) повечето момчета се виждаха храбри мъже и войници, а родът изпращаше като на сватба своя пораснал син да отслужи двете си чудесни години в родната Българска армия. Днес всъщност си нямаме ни войска, ни армия, имаме военни контингенти по чужбините, които пазят дявол знае какво и кого. Тъй че Отче наш, Ти, Който Си на неб
есата, моля Те, пази България!
** Гнойна пъпка, цирей.