Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 22 февруари 2017 г.

Story – АНА ІІ

За всички, които ще рекат: "Това не се отнася до мен!"

АНА ІІ


     На петата година започна да му изневерява. Той пък започна да пие от мъка и да я бие, заради което пак пиеше – от угризения на съвестта и от съжаление, защото я обичаше, а и тя беше наистина доста слабичка. И пиеше нормално, колкото се полага на трийсетинагодишен мъж с красиви клонести рога.

     Струваше му се, че всички знаят неговия позор и тайно, зад гърба му шепнат с ехидна усмивка: "Рогонооооосец! Еееей, рогоносец!" Добре, ама не виждаше пред себе си враг. Имаше доброжелатели, и когато размазваше изневерите й, като се опиваше от перверзните подробности, свикна да го съжаляват, да кършат ръце, да го гледат с натъжени очи.

     Защо не! Това също може да доставя удоволствие – в известен смисъл, макар че общо взето, е по-гадно от каквато и да е изневяра. Като не можеш да се примириш, поне не се излагай пред хората!

     После тя се влюби бурно в бивш затворник, някой си Щипков от Калояново, село на десетина километра от Пловдив, и направи опит да се самоубие с хапчета. Не че й се умираше – не можеше да преживее, че бившият пандизчия, момче кораво, се уплаши от нейния кротък мухльо. Направи го и от инат, и от неизживян момински романтизъм.

     Покрай грижливо сдиплената бяла полупрозрачна рокля с цепка почти до кръста, златните сандали с десетсантиметров ток, вносния сутиен "Triumph" и бикините остави в чантичката четири писъмца, в които сърцераздирателно се прощаваше с двете си дъщери, с родителите, с мухльо и – в запечатан плик на въздушна поща – с Любимия.

     Дремеше му на Любимия! Седеше си в центъра на големия град с компания в кафене "Havana", известно като "Раковото кафене" за пушеците и тайфата пройдохи и мързеливци, и си правеше други сметки, докато тя, свряна в склада на магазина, с едър детски почерк описваше как да бъде погребана и цялата й нелепа смърт да бъде обвита в дискретност.

     Ала театрото си е театро. Късно вечер, към полунощ Щипков звънеше на Мухльо, хълцаше пиян-залян в телефонната слушалка по половин-един час, а Мухльо, разбира се, го успокояваше. Толкова широко сърце имаше този рогоносец!

     – Кажи ми къде е Ана? – питаше бившият пандизаджия Щипков всяка нощ по едно и също време.

     – Тя е много далеч и никой не бива да я безпокои – вълнуваше се Мухльо.

     А Щипков продължава:

     – Идеше ми да те пребия, като я видях на Градския плаж насинена.

     – Тъй ли! Че къде си бил? – питаше Мухльо.

     – Шах играех, беше се излегнала върху хавлията ви на метър от мене.

     – Как не съм забелязал!

     – Какво да забележиш, тя ме обича! Обича ме и е всеотдайна. Не съм срещал момиче, толкова всеотдайно в любовта. Ти собствената си жена не познаваш, аз я познавам по-добре.

     Полежа два месеца в психиатричната клиника "Корсаков" върху източния склон на Джендем тепе, походи зашеметена из улиците на града, па отново се втурна във водовъртежа. Само че сега стана триж по-прикрита. Залагаше в името на Голямата страстна любов себе си цялата – душата, тялото, живота си, за честта да не говорим! Залагаше, и като че печелеше, винаги ставаше, каквото пожелае.

     А Мухльо се сви като пържено бъбрече. Почерня, съсухри се, кожата му стана прозрачна, раменете му щръкнаха до уши.

     Грандиозни планове се чертаят, набелязват се светли перспективи и дружно все върви и върви народът към сияйното бъдеще; а сред нас някои хора живеят със своите красиви романтични илюзии и никак, ама никак не им е до общи хорови декламации. "Суров е животът", както казваше старшината в казармата.

     Най-после налетя на суров мъжкар, дето от нищо не му пукаше. Ходеше му в квартирата или по квартирите на негови приятели – слушаха диско, пиеха, пушеха марихуана, понякога се събличаше за кеф на компанията; момичетата наред с нея ставаха общи за цялата тайфа.

     Някои от приятелчетата яко си падаха по нея… Стана номер осми от поменика, татуиран върху мъжествената гръд на бронзовия непукист. И тъй като имаше преди нея вече една Ана в живота му, тя стана Ана ІІ. Звучи като име на кралица, нали!

     Кралицата работеше в магазин за конфекция: костюмчета, полички, роклета, блузки, покривки за маса, хавлии. Спеше през обедната почивка в складчето зад щанда. Хранеше се през деня с евтини супи и буламачи от вегетарианския стол наблизо. Потеше се от задухата и от неспирното влудяващо стържене на подметки из магазина. Навикваше клиентите или хълцаше неизвестно защо, свряна в най-тъмния ъгъл на склада, да не я забележат колежките.

    Когато нарядко дъщерите й се вестяваха край щанда: "Мамо, мамо, мамо" – отпращаше ги да си вървят. И скоро те съвсем престанаха да идват при мама.

    Мама се прибираше късно вечер, съсипана от умора, цигари и от кафе с коняк, за да сготви надве-натри. Докато Мухльо издуваше перки в захабения им едностаен апартамент накрая на града и маршируваше от стая в стая, като се невротизираше, доколкото му позволяваха силиците, мама се друсаше съсипана от умора и отврат от самата себе си върху изтърбушeните седалки на последния градски автобус.

    Петнайсет години прелетяха като петнайсет птичета от едно ято. Някога двамата – Мухльо и Ана ІІ, мечтаеха да бъдат щастливи.

Пловдив - европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 2 noe. 1988 – edited 23 fev. 2017

Ars Poetica – ЕКАРИСАЖЪТ

ЕКАРИСАЖЪТ

Играят децата в отровната смрад,
която просмуква Големия град.
Облакътен и умислен в юлския зной,
гледа бащата синчето герой,
а това, дето носи ветрецът игрив,
са мъртвешки откоси от чума и тиф.
На могъщи талази – невидимо как,
мъртвите шетат в зловонния мрак.

Гледа бащата от своя балкон –
профил, изрязан с тесла и трион,
а Земята е само детско оченце,
балонче от пяна на мило хлапенце.
Галопира, зловещо развяла коси,
Хвърковатата чета от Мъртви души,
която така се е врастнала в нас
с нашето родно българско "аз",
че вече не мога да си представя
как би изглеждала тази наша държава
без молитвено нем
ия, като "Отче наш"
до небесата извисения Екарисаж.

Играят децата в отровната смрад,
която просмуква Големия град –
градът, за който елинът Херодот
твърдял възхитен, че е хубав и горд
и блести отдалеч тази мраморна перла
в античното злато на тракийската ера.

О, Пулпудева!
О, Филипополис,
Евмолпиас,
Тримонциум...
Екарисополис!
Какво ли там нощем в полето лъщи
освен отровените от мърша води?

Гледа бащата от своя балкон
сина си – героя на този български дом,
как тича задъхан с пяна в уста,
как пада, от вонята ударен, в калта,
как протяга ръчички и диша... и диша
тази лепкава смрад, 
тази чумава киша,
тази смес от някакви там молекули
със сперма на ракови фурункули.

Гледа бащата. 
И майката гледа.
Страхливо от мрака занича съседът.
И съседката – с него, 
и децата им там
гледат как малкият диша едвам,
повален сред боклука под сивия блок.
И отгоре ги гледа 
сам Господ Бог.

Боже, смили се над българското дете!
Глътчица въздух му дай да расте.
Недей му отнема най-нужното нещо.
Ние да мрем, ала то не е грешно.

...И се издига катедрално в полята
Екарисажът на лъже-Демокрацията
 и лъже-Свободата.

Господи!
Господине!
Господин Президент,
безславно загиваме в този момент
тук – в Пловдив, 
който даже не е и звезда,
а приют на най-многолюдното гето в Европа,
и няма как да не мислим точно за Вас,
когато настане екарисажният час,
когато вонята ни полу-умъртвява
и целите лепнем от ужас тогава.

Гърчат се децата в отровната смрад,
която просмуква Големия град.
Луната лъщи като мокро оченце
над издъхнало в тревите детенце.
Но ние сме живи, 
ние дишаме още,
като риба на сухо се мятаме нощем.
И когато не можеш даже да дишаш,
какво да говориш! Остава да пишеш.

И тръгват онези редици от думи

рота войници под град от куршуми,
както баща ми – 
тъй млад в унгарската Пуста
с картечница в сезона на страстните чувства.

Сънуват децата в отровната смрад,
която просмуква Големия град –
най-щастливия на Балканите, 
о Херодот!
На скотобойна вони този наш живот
и войниците, дето атакуваха първи,
печално превръщат се в дрипи и мърша.
По площадите ехото още не е отзвучало,
а всичко в държавата ни е засмърдяло.

Гонят се псетата и мекеретата.
Зъбят се, 
ръфат се в подлия мрак...
Народе! –
селяни, чиновници, занаятчии, поети,
утре за кого ще гласуваме пак?
Кой подлец ще си качим върху раменете?
Пред кое нищожество ще подгъваме колене?

Онзи – хайдушкият, родният наш,
бледнее пред днешния Екарисаж.



      ПИСМО ДО ПРИЯТЕЛ:

      Писан е текстът преди години, в часове на страхотна воня. В квартала около мене доста хора издъхнаха болни от рак. Пред очите ми е гърдеста, разкошна по характер русокоса жена... Изчезна от хоризонта, не я срещам, та питам общи познати: какво стана с Маргарита, да не се запиля и тя по гурбет да сменя подлогите на някой гръцки или италиански дядка, който ще я пощипва, като да му е робиня? И никой нищо не знае. Изчезна тази жена. Докато един ден случайно научавам от приятеля Тодор Трингов, който живее в онзи блок и сега продава вестници на кварталното пазарче: "Не знаеш ли! Тя се е затворила вкъщи и не излиза". "Що бе, Тошка?" "Станала е кожа и кости. Виждал ли си китаец без зъби, с окапали коси и увиснали меса? Ей това е сега оназ весела Маргарита. Страхотия! Да не дава Господ!" Два месеца след това виждам некролога й разлепен по тенекиените гаражи из квартала.

      Разбирате ли, българите сме научени да търпим, да преглъщаме, да се срамуваме дори да изохкаме. Циганинът, усети ли се зле, кански вие, та цяла Европа го чува, орталъка огласят оплакванията, хленчовете му, а нашите хора мълчаливо се бесят по селските гаражи или в обора при овцете. Срам ги е да се оплакват, че какво ще рекат хората!

      Така си отиде от живота и моят баща – обгорен, почернял като негър. Пътуваме, значи, с раздрънкан жук на "Бърза помощ" към софийската клиника "Пирогов". Баща ми лежи в носилка. На пейката отсреща седят майка ми и сестра ми, бъбрят си тихичко. До шофьора се кипри лекарят Иван Бошев, кажи-речи, мой връстник. Седя при задните врати на жука.  Иван Бошев от време на време отваря стъклото откъм шофьорската кабинка и бодро се провиква към баща ми: "Е, как е, как е, бай Кириле! Как е?" (Никой до онзи ден не се е обръщал към баща ми с "бай Кириле"... Баща ми беше младолик мълчаливец, жените го заглеждат, а той – влюбен в майка ми. Ей такъв беше.) Та Иван Бошев с неговото "бай Кириле" ме изненада. Важното не е това обаче, а че баща ми му отвръща със задебелял език, седем-осем часа преди смъртта си: "Всичко е нар-р-ред, доктор-р-ре! Ням-м-ма проблем-м-ми, доктор-р-ре!"

      Гледам го този мой баща – лицето оросено в пот, плъзнали ручейчета по обгорялата му кожа. Извръща се от време на време към тенекиената стена на тенекиения сандък и с устни, само с устни – да не ни притесни, да не би да узнаем, че се мъчи... мърда устни; чувам шепот, ужасения шепот чувам на мъж, който се срамува да го видят безпомощен: "Олеле, майчице! – шепне. – Олеле, майчице". И ни лекар, ни двечките до главата му, аз единствен го виждам; ето, документирам неизличима от съзнанието ми картина.

      Тая съмнение, че татко го убиха заради писанията ми в местния младежки седмичен вестник "Комсомолска искра". Просто направиха тъй, че газовата уредба на жигулата да избухне в пламъци на паркинг пред милиционерския блок 51 срещу Пощата в пловдивския район Тракия, дето го привикали заради рекламация към мебелния магазин. И там на 31 август 1983, в 16 часа, в жежкия следобед баща ми горял като факел, вързан за предпазния колан на жигулата.

      Писах до прокуратурата, в правото си на син писах. И... никакъв отговор. Сетне цяла година едно пространство от около 700-1000 метра между тролейбусната спирка и блока, в който живея, минавах вечер притеснен, че някой ще ми скочи на гърба. Минавах това разстояние, стиснал за всеки случай нож в джоба.

      Ай, колко неуредени сметки имам с комунизма и лицемерите a la Иван Костов да знаете, приятелю – страстен почитател на американеца клошар и поет Чарлз Буковски и на зловещите екшъни като тръпка във виртуалното пространство! Екшънът за мнозина българи от моето поколение си бе in live, приятелю.

       
Всичко това, в отговор на игривото Ви послание, пиша тази сутрин, като се радвам, че сте от Харманли. Имам голям род в Харманли, за който род почти нищо не знам, а и у дома за Харманли не се говореше. Всяка година на 31 август между четири и пет след обяд съм на паркинга зад милиционерския блок 51, на същото място, където горял баща ми. Три цигари еднa след друга (40 минути време) и преживявам отново ситуацията... В същата старичка жигула съм, с която заради този мой Голям Малък човек родния ми баща над двайсетина години сърце ми не даваше да се разделя. Та и заради него и заради себе си написах кратичко едно стихотворение...

Сам вървя по улицата 
син на дърводелец,
пъхнал в джоба на балтона
юмрука си
като портокал. 

Пловдив  културна столица на Европа 2019

Plovdiv 31 avg. 2006 – edited 22 fev. 2017

Story – ТРЪНЛИВИТЕ ПЪТЕКИ НА СЛАВАТА

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ТРЪНЛИВИТЕ ПЪТЕКИ НА СЛАВАТА


    – Да те фалят, Гичке, е много сладка работа – почна една събота тате.

    Опнали сме се пред телевизора, посягаме към тавата с печеното тиквено семе, още топло-топло, та пари, тъкмо от фурната извадено, и от време на време Тотю си подига ту единия, ту другия бут и най-безочливо пърди.

    – Помниш ли стария фотограф на нашия местен вестник "Пробуда"? Някога с Ташо Ошавков заедно бехме в армията, та си спомням, запалиха ни главите по таз пуста бойна слава. Лягаме-ставаме все с бойни песни на уста. Ама аз кво ли да ти разправям, ти не ги знайш! Значи, набиваме ний крак, блъскаме като хептен алтави по плаца, прозорците на столовата дрънчат, паниците хлопат... ревем громко, та се късаме "Велик е нашият войник", "Край Босфора глъч се дига, лъскат саби, ножове" или "Изправи се, гора от стомана, насочете се, бойни дула". Най-кеф ни доставяше "Тих бял Дунав се вълнува, весело-о-оу шуми!” А фатмака га изръмжи: "Здравейте, българи-юнаций", ревем не уставното "Здрави жилайм, другарю старшина", ами му отперем едно мощно "Здрав, прав, корав!" Та букакът чак се люшва доземи.

    – Хи-хи-хий! – подсмихва се мама. – И ти ли?

    – Че кво ми е на мен? Млад бех тогаз, хем млад и див. Ай, само кви дивотии сме вършили! – И пак надига задник.

    – Ма спри се бе, Тотко – засече го леля, – ми увоня стаята.

    А той благо-благо й рече:

    – Те мойте не вонят. Само звук и нищо друго, както се пей в песента.

    – Да де, не ти вони, а нас питаш ли! Вече не може да се диша.

    Махна той, както държеше в шепата семки, па продължи:

    – Кво знайте! Имахме от стария набор ефрейтор един, Тодоров, Сашо Гумата*. Библиотекар на поделението. Начетен. Сума книжки му минали през ръцете. Дет го бутнеш, знай. Открил, че онуй, дет излазя кат трясък от ауспуха, било запалителни газове, пропан-мутант, сяра, водород, атом, молекули, нещо, дет смърди, ама па и грейка дава. И значи... – посяга към тавата.

    Леля го перна през лапата:

    – Я по-полека! Не си само ти на тоз свят роден. Виж ква купчина е напреде ти. На, люспите си виж!

    И Тотю примирен скръсти лапи на шкембето, а с уста, полепнала с тиквеното семе, извръща се към мен:

    – А, Ванчо! В школото учите ли ги тез работи?

    – Какви работи, тате?

    – Че туй атомът, сероводородът горят, хем са биля избухливи.

    – Умни работи учат те – рече мама, – не щуротии.

    – Що да са щуротии, бе миличка! То е важно за живота. Я си представи, мила ми Ленче, някой земе да драсне ей тунинка клечица кибрит. Как съм заредил аз кухнето със сероводород, сещаш ли се дей отиваме? Одма сме се изпарили. Докат довтасат толумбаджиите от нашта пожарна, докат ха бре-де бре, докат си развият маркучите, отидохме си нахакерне.

    – Ей това най му мразя – рече леля. – Захване да разправя нещо, и се отнесе на майната си. Мара Подробната ряпа да яде! Започна за фотограф някой си, сетне за някой си от Лом и гледай къде се отвя. Кажи какво направил оня твой библиотекар.

    – Уф, колко по-одъртява, по-вятърничав – смъмри го и мама. – Можеш ли поне една случка като хората да разправиш?

    – Мога! – загледа я с бистър поглед, па продължи: – Сашо Гумата клекна във войнишката ни спалня, навири задник, рече новобранките да подпалим фишек на метър отзадя. Нямаш си на представа, Ленче ле, къв пламик лумва, изпърдиш ли се срещу огън. Го-о-орещ ветар! Ако са му слаби ангелите, от зор може и да се наака човек. Идваха щабните плъхове да го видят тоз номер. И сержантът Милойков, да земе и той да се пробва пред булката. И знайш ли кво се получило?

    – Какво се получило?

    – Опърлил й веждите, кво! После таз хубава жена сама си рисуваше веждите с кимур. Та ви казвам, таквиз опити са опасни за здравето. Сашо Гумата се прочу не само из ракетните дивизиони на нашта Втора българска армия – продължи подир малко, като помълча развълнуван. – Инженер-лейтенант Парушев му даде акъл тва изобретение да го патентова. Да-а! Шега ви се чини, щот сте две прости българки, ама от таквоз нещо пара може да изпадне, купища пара.

    Примъкна се към диванчето, подложи длан под тила, забоде очи в тавана:

    Да кажем, ротата са поне сеемсе мъжкарлака. Сутрин-обед-вечер ги зареждат със зрял боб. Ако получени по тоз начин газове херметически ги затапим в съдинка, танк ше задвижат, може и електростанцийка. При тез галопиращи цени на тока, ако влезе в работа туй нящо, кво ни пука за атомната в Козлодуй? Да я срутят, че да угодят най сетне на Иван Костов, госпожа Кунева и Западните акули! 

    
     Подигна се на лакът:

    – Беше скромен боец. Не ща, кай, да се възползвам. Знам го тоз мурафет от книжките. Що ми е мене известност! Скромен, не се фука, не се дуе, а славата му се носи. И щабните плъхове го отличиха с медал за бойната и политическата подготовка и с жълта пиявичка го отличиха. От волле го произведоха ефрейтор.

    – А каква беше оная... за фотографа от "Пробуда"?

    – Оназ ли? – пресегна се пак към тавата и награби от семките. – Тя, Гичке, си е малко тъжна. Пак за слава е, обаче доказва, че и в гоненето на слава мяра е нужна. Славата е кон необязден, миличка. Такъв къч може да отнесеш, че ум да ти зайде. – Та – облиза си солта от устните, – Ташо Ошавков в дивендисент и втора се хвана на бас с харни другари от кафене "Анасон", че в адската поледица ще нащрака дузина снимки на вирнати крака. Сключили облога както си е по закон Божи. Областният ни прокурор Калудов по обяд там си пий аперитивчето. Та страховитият Йозо Калудов, от когото и досега се стряскат насън пандизчиите, им се явил за гарант. Подписали документ, подпечатали го. Секретарката на прокурора Венчето лично го заверила в нотариата срещу аптека "Марица". Облогът касаел не толкоз касата пивка бира от "Каменица", а което е най-важно – честта на фотографа. Печен бе Ташо Шебека, ама па я си представи, че се издъни!

    – Карай натам – рече Гица. – И стига пърдя! Това вече на нищо не прилича.

    Този път я послуша. Отърча до клозета и се върна свеж, ухилен до уши:

    – Значи, заложил си Ташо честта на карта. На следната сутрин се диктисва сред уличните фотографи срещу Джумаята и там, на върлото покрай турската джамия за час изщраква десетте пози. Около пладне обаче напекло, ледът се разкашкал, онез пенсионери защапуркали и те покрай археологическата дупка, отворена от Татовата изгора*, нявгашен първи секретар на нашто БеКаПе. Ми сега!
   
     Аверите му киснат на топличко в "Пилето", онуй срещу Банката на "Заимов", до бившата "Антикварна". Сегиз-тогиз иде някой до витрината, извърти зъркели към тополите и зънзърикащия от мразовития вятър фотограф, подвикне: "Е, как е, как е, майсторе! Ади, че бирата изветря". Забравих да река, дванайсетте пози трябвало да цъфнат в неделната притурка "Културен живот" на местния ни вестник.

    – Че какво общо има между културата и ужаса да се проснеш на леда, да се осакатиш? – наостри се леля.

    – Бе, Гиче – загледа я нежно, – туй е България бе, мило дете. Що се чудиш? Ний сме си чалъмлии! Такваз ни културата, такъв ни майтапът, такъв ни и халът.

    – Да, де – рече мама, тъкмо намотаваше от две кълбета трето с двойна нишка, – там, дето цивилизованият човек на помощ се притичва, нашите серсеми майтап си бият. Тоз смотан вестник затуй го не чета.

    – Ти пък кои ли вестници четеш, та...! – рече Тотю.

    – Вместо да дремят в кръчмата, да са метнали шест-седем кофи сгурия върху пързалката – не се предаваше мама, – ама де у наш Ганю толкоз акъл!

    На това място Тотю мощно се изпърдя, закикоти се диво, сякаш кой знае какво геройство беше свършил. Двете – леля и мама, съскайки, станаха и бързо-бързо се изнесоха в другата, неотоплената стая, при саксиите със зазименото мушкато.

    По телевизията тъкмо показваха новичкия ни президент на Републиката. Както винаги, този изключително благовиден тип пери ръце, кима наляво и надясно, хили ни се с едри като зърна в царевичен кочан зъби, жива реклама на пастата "Бленд-а-мед", винаги чист, огладен, сресан, лъскав, не москвич някакъв си разбрицан като стария ни президент Желев, а хамерикански шевролет, направо лъщи от екрана.


    Ето интелигентен европеец – рекох си, – нашият бате Петьо, както му се мазнят местните тарикати, в никакъв случай няма да постъпи неправилно. И си представих господин президентът Стоянов как по налъми рано-рано сутринта мята кофа подир кофа сгур върху леда, един по един повежда пенсионерите през хлъзгавото точно в подножието на джамията, дигната за кефа на пашите и башибозука върху дебелите зидове на древна християнска базилика. Както си е по налъми...

     Но тате ме върна в действителността.

    – За славата, Ванчо, говоря. Българският мъж за едната чест живей – сочи ми с глава вратата: – Женоря!... Дай им тинтири-минтири. Кво разбират те от мъжка чест! Мъжки облог е то, ей, не е шега работа.

    Мълчим, зяпаме се с телевизора. Говорът му изключен, та кога дойде време за реклами, Юлия се изкатери по корема на тате, обви с ръчички шията му, целуна го:

    Татенце, много те обичам. Нали ще ми купиш зайче!

    Стана време за вечеря. Треперещи от студ, мама и леля ми нахълтаха при нас в топлата кухня. Трият длани, тупкат се по гърба да се сгреят, пръхтят. Все едно нищо не е било, Гица приветливо попита брат си:

    – И какво станало по-нататък?

    – Ами кво – продължи тате, – за дванайстата поза Ташо завинтил фотоапарата върху триножника, заредил го, включил го на самоснимачка, и кат броял високо на глас: едно-о... две-е-е... три-и-и... четири, отърчал кат за дузпа на световно дестина метра надалеч, засилил се, хързулнал се по корем към обектива, уж пада. Уж-уж, а глей го, лети кат змей през леда и кишата. На "осем" апаратът щраква, запечатва го за Историята, на "девет" Ташо покосява металния триножник, на "десет" лайката го цапардосва по кратуната. Остави цицината, крак изкълчил, па и гърнето на циганка-цветарка помлял със задник.



    Спуснали се онез ми ти серсеми от "Златното Пиле", тутакси се явила линейка на "Бърза помощ". Дофторката рекла: Марш в ортопедията, тоз го фъргаме одма в коритото с гипса, а Шебека: Наред съм! – кай, и към аверите: Внасяйте ме бърже на топло в пивницата. Казах ли, че ше ги избича дванаесе!

    – И отпечатаха дванайсетте? – възкликна мама.

    – Е, че как! И дванайсте, естественно. Неговото салто-мортале станало най-яко. Таз фотография наште вестникари я бутнали баш на първа страница под чудесното заглавийце "Докога общината безразлично ще гледа мъката на бедния пенсионер?" Ама па що ли си губя времето с вас, кат вий вестници ваопще не четете и затова ше си останете до края на света едни прости българки!
Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, apr. 1994 – еdited 22 fev. 2017 
____
* Редник Александров от Лом, библиотекар, куриер, майтапчия, образцов кръшкач в някогашния ракетен дивизион край Хасково.

** Дража Вълчева (1930-2016). Харесал си я Тодор Живков (1911-1998) като жена и като даскалица, че отлично се представили възпитаниците й при едно от посещенията му в родния град на Васил Левски, и за късо време първо я направи първи секретар на Партията в най-многолюдната област на Народната република, а после, да му е подръка, прибра я в ЦК на БКП. Любовта какво ли не прави!

 БЕЛЕЖКА: Епизод от романа "Ламски" (1994-2004).