Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 7 февруари 2016 г.

Story - ПО ПЕТИТЕ НА ПОХИТИТЕЛИТЕ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ПО ПЕТИТЕ НА ПОХИТИТЕЛИТЕ


    В полицейското управление със сигурност знаят къде се събират местните престъпници. Събират се в ресторант “При кривия чвор” – луксозно заведение със закрит паркинг за скъпи автомобили зад висока като Великата китайска стена зидана ограда с монтирани видеокамери. Там не съм бил, но говорят, че има подземен бар с нощна програма, басейн, където лете момичетата от шоуто се къпят дибидюс голи, а сред басейнчето – подиум за оркестъра на известния майстор на родната чалга Хаджи Мано Карамболата.

    В Гицината стая виси цветен афиш на Вокално-инструменталния състав "Катилите". Чуе ли тяхно парче, леля притваря клепки в екстаз. Посегна ли в такъв момент към шоколадовите й бонбони, не ме гледа на кръв. Тъй че Мано с неговите музиканти... Да пеят! Щом народът ги харесва...

    Сред тайфата от изверги Лилко Гущера се отличава като расов булдог сред помияри. Трътляв и мазен в приказките като роден депутатин, какво прави, какво струва Лилко, тарикатите за него живота си дават. След убийството на известна телевизионна водеща Лилко полежа две години в ареста и като го пуснаха за добро поведение, взе, че забегна... заряза България. Но ето какво си говорят у дома след посещението на тате в полицията.

    – Вече си на четирийсет и пет, а какво си постигнал!... Една зазка, първобитно руско тенеке, и ти го откраднаха. – Говори леля ми.

    Лежа на дивана, правя се на заспал.

    – Гледай Лилко – рече мама – какъв палат вдигна и сега се развява по Европа, а ти...?! Ти и на малкия му пръст не можеш да се мериш.

    – Краде, ма! – отбранява се тате. – На времето нали беше сервитьорче в оназ кръчма зад панаира. Учил папагала си да кряска: Копеле, дай левче! Какво ще кажеш за такъв!

    – Вярно, краде – не отстъпва леля, – обаче дълбоко в душата си е честен. Знаеш ли ти, че за черквицата на Ванга в местността Рупите Гущера е вложил четвърт милион? Три дузини болнави старчета прати до Рим папата да видят, с папата да се здрависат. С негов капитал одъртели актьори обикалят градове и паланки. Литературна награда "Горда майка България" щеше да... 


    – Спи на гумен дюшек, с вода пълен – рече тате, – и кога го яха някоя от неговите певачки, водата бълбука, а той се дере: За мен ти си морска сирена, морякът удавник съм аз.

    – Щот му е хубаво, затова пей! – изкиска се Гица.

    – Виж ти – рече мама, – да не сте се заедно давили?

    Ала леля продължи като кога поп чете молитва в селската черква:


    – Видях как си даде ключовете на едно момче да му донесе портфейла от апартамента. Беше седнал в кафенето при тенискорта и момчето му донесе, каквото донесе, но да вземе, че да му прибара касетофона. Лилко зъб не обели, не отиде да се вайка в полицията, както ти направи.

    – Тъй е – съгласи се тате, – ама, ако помниш, подир месец онуй кьорпе
* го откриха малце предало Богу дух с кочан в задника сред боклука зад същия тенискорт.

    – Недей таквиз приказки, детето слуша! – Приближи, сложи длан на челото ми мама.

    – И одеве пак изтърси думата курви – подкрепи я леля. – Таз уста няма да кандиса на мръсотии!

    – Животът е мръсен – обади се подир пауза примирено настроен тате. – На! Глей кво става. До завчера шпореше
** беемвенцето***, гонеше невръстни курви и маценца по пиацата, наште общинари му козируваха кат на генерал и областният прокурор Сматракалев му крепеше ташаците, метани му правеше...

    – Ето пак!

    – Какво пак бе, Гичке? Какво пак!

    – Нали се разбрахме да ги отбягваш тез грозни думи?!

    Хлебарят изпухтя като локомотив. Чувам, иде ми към леглото и се престорих на умрял, дори спрях да дишам.

    – Спи.

    – Вярваш ли?


    Заговориха приглушено, та нищо не чувам. Подир някое време Гица идва до леглото и тихичко шепне:

    – Имам швейцарски шоколад, Ванчо, със стафидки и печен бадем. Искаш ли шоколад? (Мълча, и тя продължава.) Ти не щеш ли, а? (Устата ми се пълни със слюнка. Дали няма да изгубя, ако продължа да мълча! А тя пак...) Ето, развивам станиола. Аууу, че ароматно мирише. Не щеш, значи...?

    – Искам – отговарям, както съм замижал.

    И тъкмо си преглъщам слюнката, стисна ме за гушата:


    – Що слухтиш бе, маскара? Я кажи какво чу!

    – Нищо. Ти ме събуди.

    – Кажи ми какво чу, всичко ми кажи, и половинката швейцарски шоколад с кравата "Милка" е твоя. Ето. Отвори си зъркелите!

    При вида на щастливата крава сред швейцарска поляна върху опаковката на шоколада, на един дъх издекламирах:

    – Курва яхнала Гущера, онуй момче му свило касетофона и после го открили с кочан в гъза, а полицията козирува на Лилко и прокурорът му крепи ташаците.

    Тотю прекоси стаята с решителна крачка и ме зашлеви през устата. Каза, че това наистина са мръсни приказки, възпитаното дете не употребява таз помия. Леля ми отчупи половинка шоколад и побързах да се залостя в кетефа да си го излапам на спокойствие. Що да съм сърдит на съдбата! Получих от всичко по малко, а най-хубавото е, че усещам: животът ме иска, пулсира и ме изкушава тоя мил живот. Много важно!... Два шамара. За два шамара половин блокче шоколад хич не е зле, ама хич, тъй че на далавера съм.

    Защо Лилко възирал
**** не знам. Сигурно нямало кой да му каже, че и много хубаво, много хубаво не е на хубаво. Говорил преди да забегне, че си турил бил главата в торбата. В таз торба ще да са се премятали бая благинки, щом подир зачезването му смениха шефа на областната полиция Матю Данов, разследваха втория шеф Цеко Пуйкин, съдиха третия Герасим Гъдюв, та едва четвъртият се закотви на шефския стол, без конкуренцията да надуши, че и той е човек на Гущера. Тоз четвърти се оказа бившият капитан Симеон Добрев.

    Така и на нашата забравена и от Бога, и от властта улица най-после изгря слънце. Късно вечерта, на бледа лунна светлина току пред блока ни се появи червеното ферари на Лилко. Караше го сам полковник Добрев.



    Полицията е на "ти" с престъпността, държи изкъсо престъпниците. Какво чудно шеф на вътрешните ни работи да се радва на прелестите на Лепа Брена в компания на топ-мафиота бившия гребец Иво Карамански! Няма лошо! Големите шефове и големите бандити онождат, казват, едни и същи курви. Тъй че помежду им тайни няма, понеже курвите пренасят сведения и в двете посоки. И така, най-непринудено покрай любовните ласки, мафиотът чува, да кажем, за предстояща полицейска акция, а ченгето пък от самия кайнак***** узнава за готвения удар на мутрите. Как иначе хората на реда и закона да узнаят истината? Как!****** Туй си бъбрят батковците и от нашия блок. Едно не ми е ясно: казват, и министърът на вътрешните работи, и мутрата спели с мацките... Е? Като спят, как научават? За да научиш, трябва да си буден, нали!

    Тая вечер полковник Добрев ни гостува. За да не слухтя, изпращат ме да си играя навън. След половин час поршето отлетя и пак се качих горе. В асансьора някой се изакал и изаканото вони, но затова пък се бях поизфукал на воля пред хлапетиите, като се лепях за яркочервеното порше. Няма как нещо смърдящо да му развали настроението на българина в такъв момент!

    Усетих, че ми завиждат. А щом у нас ти завиждат, братлета, чувстваш, все едно горещ вятър те подема, издува ти гащите и те издига-изди-и-ига поне две педи над земята. У дома радостта бе далеч по-бурна. Ако има такъв вятър, който току-що споменах, Тотювите гащи да са се издули като рекламния балон на фирмата за развалени зъби "Блендамед" над Пловдивския мострен панаир.



     Полицията – вдигната на крак, докладвал Монката.


    – Сигурно вече ви е направило впечатление – рекъл, – как по изходните магистрали на града дежурят патрули от частите за борба с тероризма. Дал съм указание да проследят движението на всяка зазка и наблюденията се водят едновременно както по течението на река Марица, така и от храстите край магистралата Калотино-София-Капитан Андреево, така също и от въздуха. Включил съм в таз акция не само пилотите от изтребителната ни ескадрила в летището край Граф-Игнатиево и местния десантен батальон, но и космонавт таджикистанец, който кръжи в геоцентрична орбита. На летците и стюардесите от гражданския флот на фалираната от др. Иван Костов БГА "Балкан" наредих, прелитайки над града и околностите, с орлов поглед да фиксират всяка пъплеща из къра тъмносиня тенекиена твар, забележат ли нещо подозрително, тутакси да докладват на дежурния на пулта диспечер Киров от летището в Крумово и на елитните сухопътни части към Щаба на Втора българска армия. Сетне – изпъчил се Монката, – следват рутинни действия на наште спецчасти. Пипнем ли крадеца, всичко ще каже. Ще си каже и майчиното мляко биля.

...Ще си каже и майчиното мляко биля.

    За цялата суетня във вътрешно ни министерство, както и по етажите на не по-малко славното министерството на отбраната, както във въздушното, тъй и по-горе, в космичното пространство над България полковник Добрев пожелал нещо дребно, нещо хептен, ама хептен елементарно, както се изразил: тате да му осигури петдесеткилограмов чувал захар. А ако е възможно, нека да са и два чувалите. Ракия смятал да вари.

    – Вий – рекъл новопроизведеният полковник от МеВеРе Симеон Добрев – захарта я ръсите върху виенските кифлички, нали! Баклавата, толумбичките и кадаифът, и те са със захарен сироп напоени, както и други някои баници.

    – Баклавата и кадаифът не спадат към баниците – поправил го тате, – ама както и да е. Ще пробвам в таз криза да ти намеря торба захар, обаче ти ще ми докараш запорожеца.

    – Торба ли рекох! – изненадал се полковникът. – Случайно не споменах ли думичката ч
увал?


    – Туй да не ти е германски танк "Майбах" от Втората световна! – отсякъл Тотю. – И торбе нерафинирана ти стига за шейсе литра ракия от джанки-капушки. Днес си шеф, утре Божа работа! Може и аз пък да ти дотрябвам.

    – А бойната авиация, десантчиците, ескадрилата, оня таджикистанец в космоса, щабът на армията – замрънкал Монката. – Полицайчетата ти ги минавам метър, ама ако апашите са въоръжени и стане патаклама, ако не дай, Боже, престрелка стане...?

    – Престрелка!?... Че твойта полиция може ли да стреля? Що си мисля, че с оружие твойта полиция се кичи само за салтанат, че полицайчетата ти са статисти в селско театро. Плашат гаргите те, ами! – махнал с опакото на дланта си Тотю, т.е. употребил оня елегантен жест а la Христо Стоичков, – но като видял отчаяната физиономия на полковника, кандисал: – Хууву де, не се кахъри. Торбе и полвина кафяв шекер и точка. Само глей да не са ми източили бензина, че имах от най-скъпия трийсе кила вътре, брей!

    – Трийсет литра! – хлъцнал шефът на областната полиция. – Нашибал си го до гърловината?

    – Е, как... до гърловината ами! – кимнал тате. И добавил: – Всъщност, беха трийсе и осем.

    Стиснали си ръцете, прегърнали се крепко, по мъжки и си обещали в най-скоро време да се срещнат, ама не с празни шепи, а както се казва в любимия лаф на всяко началство у нас: Кат ми влазяш в кабинетя, портата с крак да притваряш. Що с крак ли? Щот са ти заети кунките. С какво ли? С армаганец заети бе, гяволе, с дарове от сърце.

    Вярно, край изходните магистрали на града действително били заложени десетина клопки, капани и пусии, ама то не била спец-акция, планирана от г-н полковника, а самодейност на отрудения катаджия, далавера на българската пътна полиция. Понеже животът стана скъп, заплатите – ниски, човекът на реда глобява де кого свари, и вместо фантастични актове да съчинява, взема по кой колко даде, колкото му се откъсне от душа и сърце. Хем нарушителите щастливи, че си минали по реда, хем госпожа съпругата на милозливия катаджия посреща своя орел ненагледен благоразположена у дома.



    Останалото: за джигитаеца в руския спътник и прочие красоти… излезе, че било за есенция, за аромат, да се усети наш Тотю уважен, почетен. Но и Тотю, от своя страна, послъгал. Чух го да се изповядва шепнешком тая нощ пред мама:

    – Рекох на оня униформен педераст, Ленче, че имам трийсе кила бензин в ризюрваря на зазката, пък нямах даже и три. Трийсе кила бензин, Ленче, дали са колкото двайсе и пет кила захар! А...? Ти, миличка, как мислиш?

    – Мисля, че срама си нямаш.

    Стана той. Зашляпа бос да търси хартия и молив, да пресметне има ли кяр от полковника или напусто се е радвал. Чувам го, сумти, чеше се като крастав ту по корема, ту под мишниците, на глас брои, пресмята, а пусто опустяло, не му спори смятането и това си е, та по едно време запокити смачканата хартия и се пъхна на топло под юргана при мама.

    – Стой кротък! – кой знае защо изсъска му тя и го изрита, та пишман-математикът се изтърколи по гръб на пода, но не се обезкуражи.

    Сбориха се двамата с мама в непрогледния мрак, па подир минута, като протестираше бурно, с раздърпано горнище на пижамата и по бели гащи си грабна възглавницата, зашляпа по коридора. Умъкна се да спи в килерчето, при бидона с киселото зеле. 


Plovdiv, apr. 1994 – redact. 8 fev. 2016
____
От тур.: неопитен.
** Диал.: карал бързо.
*** Лека кола BMW.
**** Жаргон: избягал, отскубнал се.
***** От тур.: чучур; в случая: от достоверен източник.
****** Вж. http://skandalno.net/ivo-karamnski-vartyal-lyubov-s-lepa-bren-30210/