tisss: 12/11/22

неделя, 11 декември 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1125.)

Не назлобявай срещу Злото, на Злото това му е целта! – Аноним (1947)

20 avg. 2003

ПРЕМЕЖДИЕ В МОСКВА

Вестник "24 часа" от 18 август т.г. под пищното заглавие "Обран българин в Москва: Ще спя пред мисията ни!": "Обран българин заплаши, че ще спи пред Посолството ни в Москва, тъй като не можел да се върне у нас, съобщи bTV снощи. Ангел Грънчаров обяснил, че неизвестни откраднали валутата му, ама успял да си запази документите. Нашенецът поискал от мисията пари за самолетен билет и не получил съдействие от дипломатите ни в Руската столица, съобщил приятел на потърпевшия... Дипломатите му обяснили, че не могат да му осигурят 300 долара за билет. Обаче проявили добра воля и помогнали на Грънчаров да се свърже с близките си в България. Служител му платил с личните си пари връзката в Интернет. Мисията ни в Москва ще предложи на Ангел Грънчаров временно да отседне в сградата на нашето посолство, ако пожелае, съобщи говорителят на Външното ни министерство Любомир Тодоров. Дипломатите ни в Москва са направили всичко, което трябвало да се направи. До момента пари* не са преведени. Руската виза на Грънчаров изтича на 2 септември т.г."

Да плачеш ли или да се смееш? Остап Бендер пробвал да си изкрънка гратис триста долара, но ударил на камък. Предполагам, това ще е известният скандален философ-психолог и бивш колега учител, с когото чат-пат се срещахме на кафе да побъбрим за политика. Предполагам, ще да е отскочил през ваканцията на гости в Маскве и като не открил спонсор, измислил версията за грабежа. Типична байганьовска история, ама и нашите чиновници не са вчерашни – това не ти е чехът Константин Иречек с неговата европейска култура и мека душа! Като знам горе-долу стила на въпросния "Ангел": да върви все по острието на скандала, да дразни света, ей го поредния дипломатически скандал, който психологът забъркал. За такива персони казват: Ходи със свещ в ръка и си търси белята. Когато го видя, ще проверя догадките си дали за философстващия Грънчаров са писали в медията, или за негов съименник. Аслъ Ангел-Грънчаровци в България като зайци в зелева бахча се прескачат, та току изтърколи ти се пред нозете дипломиран някой в Ленинградската школа за полит-агитатори "философ-психолог".

21 avg. 2003

Белосах с блажна боя парапета на балкончето и рамката на кухненския си прозорец и балконската врата, направих си кафенце и ето ме с бележника пред мен. Има сцена в част III от ръкописа "Историйките на ученика Ламски", дето две комшийки се скубят, захрачват се и се ругаят, а множеството наоколо сеир си гледа: поредното махленско театро. Подобна сценка описва и Вазов в една от по-ранните си повести – "Митрофан и Дормидолски", дето жените на Иван Селямсъза и Варлаам Копринарката душмански се пенявят и кълнат, та явно тази чудесна нашенска черта не е от днес, нито от вчера.

В понеделник седим със зетя Светлозар в кафененцето на ъгъла на блока и ей тъй от нищото се счепкаха Дечо Докса и Дора Калайджиева от първия етаж в нашия вход. Намеси се синът на Дора двайсет и няколкогодишният Петър, запрехвърчаха псувни, кръвнишки закани, заразмахваха се юмруци, и двамата: Пешо и Дечо Докса, налетяха да се млатят. Извадиха отнякъде тояги, та едвам ги разтърваха. Седим със зетя, пием си биричката. Гледам, май настръхна – нали е млад, още необръгнал на подобен род махленски пунически баталии, та му казвам: Стой си кротко, тези тримцата са от един дол дренки, не защитавай жената, че е първа сред тукашните ни кавгаджийки, гласът й често оглася орталъка, сама най-сетне си намерила майстора; на петдесетгодишния Дечо, дето са го блъскали минимум двайсет години с юмруци, като професионалист в бокса, акълът му е като на петнайсетгодишен тийнейджър, пубертетски.

Същите тези двама – Дора и Дечо, съм ги виждал и в други ситуации, знам, че не са лоши хора, но простотията яко ги тресе и на никого не прощава, та от време на време крещят, заканват се, после им минава, все едно нищо не е било. Това не им е за пръв път. Ей тъй възвишено и низко ходят ръка за ръка в този наш живот накрая на града, в най-дълбоката духовна провинция Пловдив! Идеята ми е в ръкописа "Историйките на ученика Ламски" да разкажа как възвишеното у нас се ражда и вирее именно сред този батак. Има жестоки неща в "Историйките", ако се замислиш, но хуморът, шегата и любовта към нашенци би трябвало да ги правят, мисля си, оптимистичен летопис.

23 avg. 2003

Вчера по-малката от щерките навърши своите 28 години; целия ден монтирах ново лагерно тяло към разпределителния вал на жигулата. Nulla dies sine linea**, говорели древните римляни, пък се опасявам, че написаното в тези бележници, които водя от 8 октомври 1994 г., докато висях покрай спирките и по стоянките като частно такси след учебния ми ден в училището, нарасна и се чудя как да огранича писането. Nihil probat, qui omnia probat*** и ми иде наум лит.критикът Яко Молхов (1915-2001) с книгата му за пловдивските литературни приятели. Да им кажеш горчивата истина уравновесено и добронамерено, то е духовен аристократизъм. Палетата лаят ожесточено или хвалят на провала, но палетата по това и ще ги познаеш. Даже и в похвалата човек трябва да спазва мяра, благоприличие, но затова се иска не толкова ерудиция, колкото духовна нагласа, склонност да прощаваш: да прощаваш, защото всички сме част от едно цяло.

Забавни са хвалебствия, които настройват отрицателно към обекта на възхвалата; крещящ – или по-точно: креслив, пример за такъв тип невежество са грандоманските тиради на мнозина от пишещите във вестника на Тодор Биков (1956-2016) с хубавото име "Арт-клуб". Партийните апостоли в България обикновено се изразяват в стила на грубата чалга или "во весь голос" (с пълно гърло), както формулира подобен стил на говорене в общественото пространство съветският руски поет Владимир Маяковски (1893-1930). Затова изявените актьори, в политическия смисъл на понятието артисти, звучат несериозно, за разлика от драматичните покъртителни стихове на Маяковски.
Истинското познание не издирва опонент като мишена и враг, като "козел опущения", върху когото да си излее гнева на праведник, а си търси съмишленик, с когото – като спорите, се допълвате в пътя към Истината. Но как дребна душица това да проумее!

25 avg. 2003

Вчера цял ден ремонтирах двигателя на колата... "Ще ви кажем това, което другите не могат или не искат да ви кажат", озадачава ме анонс от Радио Свободна Европа на български език. Какво ли пък толкова важно и скрито има да ни каже Радиостанцията на САЩ за нашето Българско дередже! И онези хора там, иззад микрофоните, здраво ги тресе познатата у нас грандомания на "праведниците, вечеряли с Господа бога".

31 avg. 2003

Последният ден от ваканцията, последният августовски ден. Жегите са убийствени. На този ден по същото това следобедно време (около 15,30 – 16 часа) преди двайсет години горя в новичката си жигула баща ми – същата кола, която ремонтирам. Точно в два часа термометърът на балкончето ми сочи 37^оС, а сега – в 16,30 ч. вече е 38^оС. Такава жега не помня да е имало скоро. Макар в апартамента да не е толкова жежко, пък и често се пъхвам под душа в банята. Последно четене на ръкописа на "Ламски" – част І. На страница 30 съм. Вчера работих на компютъра докъм два след полунощ.

06 sep. 2003

На този ден от годината през 1983-та в софийската клиника "Пирогов" издъхна баща ми. Запалих свещица в металния свещник, за да си помисля за баща ми, а в ума ми са планове за бъдещата ми книга. От моя баща мебелист-дърводелец съм научил: да се стремя към постижима цел, да се радвам и на най-малките завоевания в материалния свят. Баща ми винаги имаше поне няколко проекта в ума си и залягаше здраво, но и с удоволствие, което ни доставя самата работа, когато й се любуваш като на благодат. Неговата мъдра съсредоточеност на това се дължеше. И мислите му бяха конкретни, осъществими, осветяваха живота му на смъртен, а нас, неговите близки, ни сгряваха. Обичам го този мой мълчалив баща; мисля си – мисията му на обикновен човек чрез писане продължавам. Това мога! Като си представя как би реагирал на това и онова, чувам съветите на този мълчалив българин, потънал под троскота в гробището край един от централните пловдивски булеварди.

За което нямаме думи, то не съществува. Но не така! То пак си съществува, само че ние сякаш му заповядваме: Стой си в небитието! Като даваме име на това или онова, всъщност, признаваме правото му да участва в нашите мисли, в нашия живот. Затова е и онази проста приказчица: "Не споменавай Дявола по име, че да не дойде при теб!"