Любовта не е емоция, а самото ти съществуване. – Руми (1207-1273)
ЦЕЛУВКАТА*
Прибра се от работа във фирмата, и като се повъртя из стаите, реши, преди да се е преоблякла, да се качи десетина етажа по-горе до съседка, която беше на същия хал – две дечица, пазаруване, готвене, чистене, пране, и мъж, който всяка минута, когато е по-свободен, гледа да е сред компания с приятели и все е някъде наоколо, ама извън дома. И понеже й бе дошла до гуша пустата му женска самотия на прилежна съпруга, поне ще покани съседката Радка на кафенце с по чашка фин ликьор, ако нейничкият, разбира се, случайно не е заседнал срещу телевизора заради поредния футболен мач или състезание за някаква си много специална и безсмислена от женска гледна точка лъскава награда. Та излезе от къщи, както си бе гримирана и прочие, и висна да чака на площадката пред асансьорите... Цън-цън – автоматичната тенекиена врата изпъхтя и почти безшумно се отмести. Вътре в асансьорната клетка – метър на метър и нещо, полуобърнат, с лице към изхода, стоеше тъмнокос някакъв висок мъж в спортно яке. Не му обърна внимание, само попита:
– За кой етаж сте? Щото аз съм за четиринайсетия.
Обаче отговор не последва, и тя решително натисна бутона. А в момента, след като вратата се затвори, усети, че тук нещо трябва да се случи. Ей тъй, с шесто или седмо чувство, което вероятно само младите и по-хубавичките жени притежават. Хвърли му небрежен, хем доста дискретен поглед през рамо. Онзи в този миг също я гледаше, та очите им се засрещнаха. Млад. Всеки случай, поне седем–осем години по-млад от нея едва възмъжал довчерашен юноша. Прилично облечен – с марков пуловер, джинси и прочие, ако не се брои якенцето. Някакво черно възкъсичко кожено яке, бронирано с огромни катарами и твърде голяма яка. Кимна й, като не сваляше очи от нея. Стана й неудобно, че някак особено я гледа в устата, Боже мой! Защо я гледа в устата? Какво толкова има във формата на устните й. Усмихна й се, пристъпи, нещо хищно имаше в държането му; и всичко това само за секунди, докато асансьорът лети нагоре. "О не, господинчо!" – рече си наум и му обърна гръб. Малко рязко наистина му обърна гръб, но... В следващия миг усети нещо хладно да опира в шията й. Нож, Боже господи!!!
– Не се притеснявайте, моля ви! – рече й. Обаче май не беше молба: ръката с ножа трепереше; ама не беше и заповед, по-скоро бе като вик за помощ. Дали убийците не страдат заедно с жертвата?!
Би трябвало да крещи, да се втурне объркана – да направи опит да се съпротивява, но не, усети само, че коленете й омекват.
– Какво ти има бе, момче? – тури длан на гърдите му, пред сърцето. – Болен ли си?
Междувременно асансьорът бе спрял на четиринайсетия етаж и вратата му почти безшумно се плъзна встрани, отвори се, после пак се затвори и тъй двамата останаха неподвижни с очи един в друг. Фиксираше го отблизичко с длан върху гърдите му, не смееше да мръдне. И ръката с ножа лекичко се поотпусна:
– Пръстена... Сваляй пръстена!
– А, не! Годежния пръстен няма да ти дам – чу решителния си глас, сама от себе си изненадана.
Той пак опря ножа върху нежната й кожа под брадичката... Загледа го в очите, и той извърна глава; чу омекналия му глас:
– Хубава си! Много си хубава!
– Знам – впери се в него.
Той натисна бутона за двайсет и втория етаж, кабинката пак се затресе и се понесе нагоре. Спря. Вратата се отвори и затвори. Стояха един до друг, тя – прелъстителна, със зачервени страни и блестящи от вълнение очи, сложила длан на гърдите му, той – обгърнал я тъй изотзад, неопитен, но физически излъчващ самочувствие на младо мъжко животно. Рече й:
– Целуни ме.
– Защо?
– Целуни ме! Хайде целуни ме.
– Не! – И посегна към таблото със светещите бутони. Той я превари и хвана ръката й в китката, обърна я с лице към себе си. И понеже залитна, тя се опря... какво ти, баш си полегна върху него, докато той непохватно се опитваше да я целуне.
– Никога ли не си се целувал? – Пусна я. Тогава тя продължи насмешливо: – Как ще принудиш насила една жена да те целува? Как?!
– Ще ми покажеш.
– Сбъркал си адреса! – пристъпи към затворената врата, но той й препречи пътя:
– Няма да те пусна.
– Не се ли страхуваш, че ще ни видят?
Не й отговори, обаче ножът, опрян върху шията й, се отдръпна. Тя примига няколко пъти, поизправи се, чак гърдите й щръкнаха:
– Добре! Само че махни ножа... Дай... Дай ми този нож! – Посегна и издърпа ножа от ръката му: – Така-а! Значи, първо искаме златото, после целувки...?
Бе я прихванал около кръста, та бедрата им плътно се допираха. Гледаше я с такъв екзалтиран вид! Тя постави свободната си ръка на рамото му, отпусна главица назад с полуотворени устни, но пък със здраво затворени очи. И понеже той като че ли още се суетеше, колебаеше се, опря ножа в гърба му, полекичка го боцна и му се усмихна иронично, дяволито:
– Ей! Сега пък какво ти стана?
– Не мога така.
– А-а-а! Виждаш ли – рече победоносно и му подаде ножа. – Я си прибери туй чудо!
Когато той сгъна и прибра оръжието в джоба на коженото си якенце, тя обви шията му с две ръце и така страстно прилепи устните си върху неговите устни на брадясал млад мъж, че ако най-случайно нещастната съседка, или не дай си, Боже, законният й съпруг видеше какво става тук, щеше да хлъцне от изненада и веднага да изтърчи до някоя местна адвокатска кантора около Четвъртък-пазара да се развежда.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
.jpg)
.jpg)
