Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 9 юни 2018 г.

Story – ЧАСОВНИЧЕТО НА СЕСТРА МИ ЮЛИЯ

    В хотела имаше деветдесет и седем рекламни агенти от Ню Йорк, които така бяха окупирали линиите за междуградски разговори, че младата жена от стая 507 трябваше да чака за своя разговор от пладне близо до два и половина. Но тя не пропиля това време. Прочете статията "Сексът наслада или ад" в едно женско списание, джобен формат. Изми си гребена и четката. Изчисти петното от полата на бежовия си костюм. Премести копчето на готовата си блуза. Изскубна от бемката си две новопорасли косъмчета. Когато най-после телефонистката позвъни в нейната стая, тя, седнала на прозореца, вече привършваше лакирането на ноктите на лявата си ръка...*


ЧАСОВНИЧЕТО НА СЕСТРА МИ ЮЛИЯ


    Ах, братлета, колко съм нещастен! Милион пъти почвам тази история и не мога да напиша нито ред. Отначало уж всичко ми е от ясно по-ясно,
ала седна ли пред листа с молив в ръка, все ще се случи нещо да ме отвлече в друга посока: или ще ми се допие вода, че ми пресъхва гърлото, или ще реша внезапно, че ми е адски студено, или пощенският раздавач ще мине по улицата, и ще изтърча да погледна какво е пуснал в пощенската кутия; то не че някой ще се сети за такъв като мен, но знае ли се; или врабче ще кацне върху рамката на прозореца ми и ще ме гледа… Ужас!

   И да речеш, че само аз се оплаквам от себе си! Нямат чет недоволните от моята разсеяност и прочие. Например, сядам в кафенето, и както най-спокойно си пафкам цигарката, изведнъж се хващам за китката на ръката и за ужас на всички крещя: "Къде ми е часовникът? Хей, часовникът ми къде е! Никой ли не знае къде е шибаният часовник!" И братлета, ей тъй плача и хълцам на глас.

   Естествено, кой ли го е грижа за моя часовник, но става подозрително, ще знаете, и започват едни фиксиращи благосклонни погледи, надпревара кой да си придаде по-угрижен вид. И тогава момичето отляво възкликва: Но часовникът е на ръката ти, драги!

   Много презирам любезностите. Понеже след това очаквай нещо да ти искат! И ми искат извинение, че си бия майтап с достойнството им и със спокойствието им, представете си! Ужасно презирам тези сноби. Впрочем, това е отделен въпрос, понеже историята, която смятам да ви разправя, няма нищо общо с тези неща. Всяка година на 22 декември имам навик да съм си у дома. На 22 декември, ако ви интересува, се е родила сестра ми Юлия. Помня я от осмия й ден – такова едно мъниче със силно сбръчкано старческо лице, зачервено като у алкохолик. На осмия ден тате отиде да ги вземе от родилния дом до жп-гарата двете с мама, и представи си ги двечките във файтон, запрегнат с два бели коня; и пръхтят, рият копита в дълбокия до кръста сняг, а от ноздрите им се вие пара; майка носи букет бели хризантеми, а тате пък гушнал Юла. Тогава още не я познавах, пък и бях навършил преди месеци моите шест години, та нищо не ми пречеше да съм искрен.

   – Чие е това сбръчкано червено бебе! – разкрещях се, понеже никой не си бе направил труда да ме подготви за тази изненада.

   По онова време безспир валяха и валяха дъждове, живеехме в изба, до която се стигаше по девет стъпала в земята, и хазайката Цвета слезе от техния етаж да види какво става, каква е тази олелия в дълбоката влажна изба. Боже, каква любопитна жена! Разпита файтонджията колко взема за превоз, като че се готвеше и тя да си докара някой копелдак; пък знаехме, че вече не може да има деца, след като е родила двете си дебели дъщери. Както и да е. Тази досадница ме ощипа по бузата и мазно рече:

   – Миличък, това е сестра ти! Вече си батко.

   – Гоше! – намигна ми тате. – Тя заема твоето легло. Какво ще кажеш?

   – Не ща бебе в леглото си – извиках извън себе си от яд. Обаче като се успокоих и размислих, реших да отстъпя и да си пренеса багажа в другата стая, при огромния тезгях на тате с дърводелските му инструменти, при тенджерите и паниците, значи, и в готварната на мама.

   Сковаха ми набързо грубо дървено легло, хвърлиха отгоре две педи талаш и захабена черга и се нанесох. Не крия, яд ме хвана на това бебе още с появата му на този свят. Та всичко, значи, приключи седмица след 22 декември, а на 22 декември, ако ви интересува, се роди Юлия. Минаха милион години от онзи зимен ден, а си спомням милион подробности. Не мога да забравя как скимтеше нощем, докато свикне у дома; не мога да забравя как смешно бърчеше носле, преди да кихне, първите думи как произнасяше, как ми се усмихваше, как беше болна, как проходи след празна една макаричка за конци, как само ми произнасяше името: Жожо. Сладко бебче, какво да ви разправям!

   Сега е на тринайсет, моя милост – на деветнайсет**. Живея в София, тя – при родителите ни в Пловдив. Пишем си писма, а понякога бъбрим по телефона, то се знае, съвсем любезно, понеже – въпреки че ми е сестра, и с нея съм малко неуверен. Наближи ли обаче 22 декември, чувствам нужда като птичките, които отлитат на юг, да разперя крила, да се понеса към моя Пловдив, мамка му! Друго си е у дома. Баща ми вече е претакал виното, то се знае – контрабандно, мама ще ми сготви милион ястия, а не като сега, да нагъвам разварен ориз и океански риби в студентския стол. Плюс това, ще подпитвам Юлия да узная има ли си вече приятел. Ако ви интересува, този въпрос ме измъчва напоследък. От година на година тя все по-хубавичка става, а момиче на нейната възраст е естествено да си има милион кандидати, и между тези милион момци повечето са тарикати, побойници, наркомани, педерасти, от които тръпки да те побият. Ето къде ми е грижата – да не й се случи нещо, което ще ме съсипе мо-мен-тал-но.

   И тъй, всяка година на 22 декември гледам да съм си у дома. То и рождените й дни не ги празнуваме кой знае колко импозантно, но все пак не са дотам лоши. Мама прави торта. Впрочем, тортата си я купуваме, мама само я доукрасява, мъничка такава, шоколадова торта с разните му там гарнитури отгоре, смешно да ти стане. Идват съученици на Юлия да си поднесат приветствията и да видят какво сме си купили; тате пуска грамофона, онзи – с тенекиената фуния и с ръчка за навиване; понякога, ако намерят магнетофон назаем, пускаме магнетофона и гостите танцуват и се веселят до на-си-та. 

   Като се уморят да танцуват и се веселят, мама влиза при тях, черпи ги с деликатеси нейно производство, сяда на крайчето на дивана с ръце в скута и захваща да разправя все онези древни моменти от нейното си мамино детство. Юлия мълчи и гледа надолу, да не помисли някой, че е горделива или нещо от този род. Тате си пийва от ракийката, кусва си от мезето и си дава вид на застарял аристократ, сякаш не го интересува този грешен свят; пък е само един прост дърводелец и всичко го интересува. Докато гостите слушат колко бедничко, но поучително било едно време детството, аз също си придавам независим вид – пафкам си цигарката, пия си ракията (силно разредена), обаче винаги си седя сам в моята стая. Вратата й е леко открехната, всичко виждам и чувам, но си трая, понеже всичко там е наред.

   Ей за тези мигове зад вратата гледам да съм си у дома на 22 декември. Всяка година купувам подаръче за рождения й ден и тя много ми се радва, когато й поднасям моя дар зад открехнатата врата на моята стая. Пустата му Юлия, дай й подаръци да приема! Тази година, например, ни дадоха стипендията наведнъж за два месеца и реших да й купя нещо по-ценно. Както обикалях по магазините край черквата "Света Неделя", погледът ми падна върху швейцарско часовниче, та влязох да разбера колко струва. Отказах се отначало, понеже онези търговци ми поискаха цяло състояние, но после размислих, върнах се и го купих. А купих го това бижу ето защо!

   Ако часовникът ми днес изглежда окаян, това не значи, че винаги е бил тъй. Имах си някога прасе-касичка, дето си събирах париците от пеене по Коледа, сурва-сурва Нова година и Василовден; с тези пари ме даряваха разни хора, когато ходех да пея за здраве и берекет. Тъй че приходите ми нямаха край. Но един ден пипнах жълтеница и ме откараха в болницата. И медицинска лелка там рекла на нашите, когато ми дошли на свиждане, че бълнувам за някаква касичка. Те естествено веднага се досетили за какво става дума, върнали се в избата, където живеехме под наем при онези зли Дърварови, строшили с чук касичката и се хванали да броят парата. И там се оказали милион лева.


   Питаха ме какво ми е най-голямото желание на този свят, и понеже все бях под контрол, затворен като престъпник в тази ужасно тъжна болница, а и преди това: понеже бях малко по-палав от другите момчета, държаха ме все под ключ, живеех, тъй да се каже, под карантина и не преставах с нетърпение да броя лениво отминаващите часове в изгнание заради тази адски неприятна болест, която ми бе втръснала, беше ми дошла до гуша, казах им: Мамо и тате, най-голямото ми желание на този свят е да си имам часовник с черна лачена каишка. Такава е историята на този часовник, ако ви интересува. Нищо, че изглежда разбичкан, какъвто си е и наистина, но това си е моят часовник, а историята му е сантиментална, и затова хубава.

   Сестра ми Юлия тогава беше едва на три години, невръстно и невинно хлапенце. Още с връщането ми у дома заврещя: Искам! Искам! Искам! – и нямаше как, откопчах каишката и тържествено й подадох овеществената мечта на целия ми скапан живот. Тя го огледа, близна го с езиче, опита да погледне през него, понеже го взе за стъкълце, и когато чу машинката му, швейцарското му кравешко сърчице да цъка, уплашено го метна на пода. Не се стърпях, извъртях й плесница, после коленичих да сбирам чаркове: колелца, пружинки, милион нещица.

   Ей това си спомних, преди да купя подаръка за рождения ден на наша Юла. Вървях по софийските улици и романтична тъга ме обземаше все повече и повече. Да те обзема жал към себе си е приятно нещо, особено ако имаш куп причини за това; а останал бях без пукнат лев преди Коледа. Стотинки дрънкаха в джоба ми, колкото да си поръчам една шкембе-чорба и да легна да мра. Така и сторих. Обаче не легнах да умирам. Как ще взема да се предам в навечерието на Юлкиния рожден ден! Просто реших да си ходя на автостоп.

   Обух си новите патъци от осемнайсет лева, огромни, с изкуствена подметка и чугунена катарама, облякох костюм, който взех назаем от съквартиранта Иво, намазах си косата обилно с олио и я сресах на път, изпразних си джобовете, понеже – кога са ми празни джобовете, имам чувство, че съвестта ми е кристално чиста. Швейцарското часовниче монтирах на дясната си лапа, тъй че за която и ръка да се хвана, да съм спокоен, че часовникът си е на мястото (моят или Юлкиният).

   И така, освободен от тефтерчета, писалки, употребявани пълнители, листчета с напомняне за неплатени дългове към този и онзи, поизхабени ножчета за бръснене, испанска запалка, кутийка с нови, неупотребявани презервативи (три броя), позлатени копчета за ръкавели и няколко леко захабени кърпи за нос, разперих крилца и полетях към родното гнездо.

   От Орлов мост се метнах в рейс номер 1, купих билет до Корабчето и блажен се изтегнах върху седалката. Колко ли е часът, помислих си като някой млад денди, нали все пак моментът е исторически! Погледнах си часовника, после – Юлкиното часовниче, и като видях, че сочат разлика от около шест-седем часа, първата ми мисъл бе да ги уеднаквя, но после се отказах, реших – нека всеки часовник сочи само своето си точно време!

   Двигателят на автобуса бръмчеше равномерно, а меката седалка под задника ми и приказките на пътниците наоколо съвсем ме размекнаха, та ми се доспа. Добре, че дойде време да сляза. Скочих на асфалта и леле, бесен вятър едва не ме издуха пак в каросерията. Пресякох безлюдното софийско поле и се озовах на самотна бензиностанция в полето. Беше неделя подир обяд, надявах се интелигентен автомобилист да ме отнесе между пет и седем надвечер в моя мил роден Пловдив. Излязох на пътя край бензиностанцията и взех да вдигам ръка срещу всяка профучаваща на югоизток машина. Уви! Милион коли профучаха и никой не спря, обаче все се надявах, че в най-последния миг, преди да се откажа, моят добър автомобилист ще се зададе иззад стръмнината и завоя, ще ми намигне приветливо с късите светлинки и чаровно усмихнат, ще отвори широко вратата си за едно премръзнало сърце.

   Към шест наоколо се завъртя още един стопаджия с брезентова зелена торба и огромен сак, натъпкан сякаш с кренвирши. Защо точно кренвирши, дявол знае, обаче крайчеца на кренвирш очаквах да зърна как се влачи подире му на този чешит. Страшно момче! Отначало ме дояда, понеже ми се явяваше конкуренция, и се престорих, че хич не го забелязвам. Стана адски мразовито, та си вдигнах яката на сакото и опитах да си въобразя, че съм таен агент, който чака с патлак някой международен бандит.

   Тогава конкурентът с чадъра приближи и попита имам ли си огънче. Казах му, че нямам, и продължих да ходя назад-напред по магистралата с ръце, дълбоко пъхнати в джобовете. Взех да се позаглеждам какви хора пътуват в колите, понеже между еснафите непременно се крият не един и двама международни бандити и терористи. Плюс това, тези идиоти никога не пътуват сами, а са обикновено с някоя сексапилна частна секретарка, сподвижница или нещо от този род. И какво да ви кажа! Милион бандити със сексапилни мацки фучаха по магистралата. Жалко, че нямах патлак да се справя с един-двама поне, пък ми беше и адски студено. Профучаха десетина контейнеровоза и брадати до ушите съмнителни типове седяха до шофьора и ми се усмихваха, даже ми помахваха нагло за поздрав.

   Братлета, премръзна ми муцуната, омаляха ми лапите да ги вдигам ту едната, ту другата, а никой не иска да спира. Да речеш, че нося обемист багаж, разбирам, а то само едно нищо и никакво часовниче. Да кажем, че съм обемист, масивен и едър, тежа сто и трийсет кила, та да им изкривя ресьорите на колата – ами, не! Не съм ни пълен, нито обемист и едър, но на! – никой не иска да ме вземе. Големите световни бандити се правеха, че не ме забелязват, а останалите, те пък от своя страна профучаваха ли, профучаваха. Открих куп любопитни неща. Един кара и си гушка мацето, друг се ухилил – същински киноартист, шоумен или рекламен агент на паста за зъби. Чешити пътуват понякога, ще знаете, зад волана. Друг си пее, и се прехласнал, та човеци не вижда около себе си, вперил очите в хоризонта, сякаш магистралата я опнали единствено и само за него, за да профучи той по магистралата. Срещаха се и облачни купесто-дъждовни натури – горди, намусени, та се не траят, като пустите му редактори от нашите пловдивски вестници.

   Гледам, часовникът ми показва седем надвечер и ми стана мразовито в това никакво време; поглеждам часовничето на Юла, то показва своето си точно време – дванайсет по обяд; и ми стана топличко, сякаш слънчицето ме напича. Ей такива ми ти работи!

   Стъмни се съвсем и запръска дъждец. Моят конкурент опъна чадъра и се понесе към автобусната спирка за София. А аз – понеже ни билет, нито пари имах, свих към бензиностанцията, да се подслоня поне на сушина. Открих захвърлено в канавката разплетено столче и кръстосах крак върху крак до огромна рекламна табела за газови турбини, тъй че някой да не си помисли, че съм в беда, а да ме вземат, да речем, за млад лъскав заможен денди, който преживява един от скучните си периоди в живота, и въобще нищо в този шибан свят не е в състояние да го учуди.

   Стисках въображаемия патлак в джоба и се прозявах като таен агент на пост. Колонките за бензин ми се падаха отляво, а лъскавите туловища на разни ми ти там мерцедеси, поршета, ферарита и беемвета похотливо се приплъзваха край мен в мрака. Позавяхнала, но донякъде интелигентна дама ги зареждаше и прибираше парата. Казвам, донякъде интелигентна, понеже от опит съм се убедил, че – колкото е по-грозновато едно момиче, толкова е то по-интелигентно, и значи, в състояние е да те разбере, да ти влезе в положение. Докато, братлета, красавиците са по природа горди и разглезени; такава ще ти мине с високите си токчета през муцуната, без да забележи, че си човек и мъж, дето не е за изпущане.

   То се знае, в неделя вечер потокът розовобузести клиенти оредява, понеже всеки бърза да отпердаши в пространството, да се прибере на топло вкъщи, та да не изпусне нещо от празничната програма на нашата телевизия. И тогава само смотаняците, някакви восъчни и разочаровани самотници остават да си блъскат ангелите по пътищата на света. Чудя се имат ли часовник тези хора и какво им казва тяхното точно време.

   Та както наблюдавах безразлично как мадамата обслужва колите, взе, че ми се доспа. Пясък сякаш ми полепна под клепачите, зъркелите взеха сами да се затварят. И тогава… понеже вече не ми оставаше друго, пък не знаех и как ще изкарам нощта срещу двайсет и трети, реших да подремна, но ей тъй, с широко разтворени очи. Реших да опитам един сеанс, понеже все си има нужда и от тези хитринки на печения таен агент.

   Гледайки неподвижно в пространството пред себе си, представих си, че съм си у дома. Баща ми си пийва от контрабандното вино и се прави на такъв, какъвто не е, мама разправя все същите древни епизоди с поука накрая, а сестричката ми Юлия кротичко си седи в компанията на няколко любопитни съученици и ту разплита, ту заплита крайчето на русата си плитка. Пустата му Юла! Дай й подаръчета да получава!

  Само мен ме няма. Но всъщност съм там, между тях. Наблюдавам иззад полуоткрехнатата врата, пафкам си цигарката, пийвам си от разредената ракия и слушам някакъв ужасен реквием, да кажем, в си-бемол, си-диез или нещо подобно, който реквием на талази иде от разбичканото радио, и тъй си ми е добре, че отново съм сам със себе си и все тъй бдя над онзи глупав допотопен свят на нашите, че хем ми се реве, хем ми иде да запея.

   Въобще, чувствах се едва ли не като онзи смахнат образ от онази книга***, дето все си слага и сваля червения ловджийски каскет и все му се фирка, и той все си пилее парите из разни тъпи бардаци и курви в онзи негов Ню Йорк, а сестричката му Джейни е такова очарователно хлапенце.

   И в този миг усещам мазно гласче да ми шепне в ухото:

   – Миличък! Какво правиш тук?

   Тръснах глава, събудих се, сякаш никога не съм заспивал, и хвърлих безчувствен поглед към симпатичната мацка от бензиностанцията. Тя от своя страна изглежда си беше адски остроумна, облечена от глава до пети в червен гащеризон с огромна емблема на фирмата "Shell" върху циците, дотолкова беше в настроение, че повтори и потрети тъпия си въпрос. Уби ме това момиче! Какво ли толкова очакваше да чуе?

  Хайде, пич! Дигай си чукалата! – намеси се в нашия разговор мъжага с боне на танкист и овча яка на орангутанския си снежнобял гащеризон. Имаше вид на човекоядец, само че без онези алуминиеви халки на ушите.

  Все пак направих му уважение, изслушах и него. Поседях там известно време, доколкото бе възможно да ме изтрае, поседях ей тъй, за тежест и самочувствие, и после – нямаше как! – ням, твърд като скала, вдигнах се и поех към София. Подчиних се на временното преимущество на идиотите. Понеже знам, печеният таен агент не си рискува тъпо живота и мисията, а изчаква благоприятно развитие на ситуацията; понеже тя, ситуацията, разбирате ли, никога не стои на едно място, и когато назрее Моментът, с премерен скок се хвърлят върху онези и ги обезоръжават мо-мен-тал-но.

  Излязох от осветеното пространство край Корабчето. Продължих, блъскан от разбеснелия се леден вятър нагоре по стръмнината. Крачех срещу хиенските очи на профучаващите коли и дотолкова съм се разсеял, разконцентрирал и прочие, че изведнъж се пипнах за китката на дясната ръка и се разкрещях: Майчице, часовникът на Юлия! Къде е часовникът?

Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 23 jan. 1968 – edited 9 uni 2018
___
Начало на разказа "Идеален ден за лов на рибка бананка" (1948), 
** Когато писа този текст (1968), дето въображаемо и реално се сплитат, авторът (1947) бе 20-годишен, живееше на квартира в кв. Слатински редут над жп-гарата Подуене, на улица Петър Митов 8, в единствената къща най-горе, в чийто двор имаше три огромни кипариса, при двама бездетни хазяи – леля Катя и чичо Георги.
*** Персонажи от "Спасителят в ръжта" на Джеръм Д. Селинджър (1919-2010), известен най-вече с тази новела, издадена през 1951 г., и с това, че не е публикувал нова книга от 1965 г. насам и не е давал интервю от 1980 г. до смъртта си. Бел.м., tisss.