ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (890.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (890.)

  Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947) 

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (1.) 

  25 noe. 2000

  У всекиго от нас се таи частица от фалшивите шивачи на Ханс Кристиан Андерсен. За нас, като създатели на митове, идва миг сами да повярваме в илюзиите, които сме посели като зелева пеперуда тук и там.

  07 dec. 2000

  По темата за осъждането. Чие съдене боли… Ето мнението на Фьодор М. Достоевски (1821-1881) по въпроса, формулирано чрез хленчовете на пропадналия чиновник, пияницата Семьон Захарич Мармеладов: "Аз не от Катерина Ивановна се страхувам сега – мърмореше той развълнуван – и не от това, че ще започне да ми скубе косите. Какво са косите!... Косите са нищо! Истина ви казвам! Дори по-добре, ако започне да ме скубе, но аз не от това се страхувам… аз… от очите й се страхувам… да... от очите й... И от червените петна по страните й се страхувам… и още – от дишането й се страхувам… Виждал ли си как дишат болните от тази болест… когато са развълнувани? И от плача на децата се страхувам… Защото, ако Соня не ги е нахранила – то… просто не зная какво!... Не зная! А виж, от бой не се страхувам… Знай, господине, мен от този бой не само че не ме боли, а дори хубаво ми става… Защото аз просто не мога без това. Тъй ми е по-добре. Нека ме набие, да й олекне на душата… тъй е по-добре…"*

  25.12.2000, Коледа

  Четейки "Мефистофел", роман, писан през 1935-36 г. от сина на Томас Ман – Клаус Ман, попадам на пасаж, който ми припомня разговор преди двайсет и пет години с Иван Сарандев – университетски преподавател, упражняващ литературния разбор май че единствено върху утвърдени български автори, като Дора Габе, Елисавета Багряна, Йордан Йовков, Емилиян Станев. По повод печатаната му с продължение в някогашния литературен вестник "АБВ" литературна анкета с Багряна бях го попитал: Какво толкова ценно може да снесе бабката за нас, българите, и не го ли озадачава него, прилежния Иван, бледият детайл от пейзажа, че докато – влюбена в светските суети, госпожа Багряна обикаля злачните гнезда на заможните бохеми от Централна и Западна Европа, краси величествени аристократични приеми, и въобще – органична част е не от Българската нация, а органична част (по-скоро аксесоар, апендикс, придатък) за кръг охолно поминуващо аристократично малцинство, каймака на Европа, по същото време, когато из нашенските села и селища (Перущица, отдето е единият корен на майчиния ми род, само да спомена) палят кирпичените къщурки на ятаци и разнасят набучени на кол отрязани човешки глави? На което Иван с всичкия авторитет на уважаван литературен тълкувател, изследващ именно въпросния период от Българската литература, рече, стрелкайки ме строго иззад очилата си: "И други са обикаляли като нея курортите и аристократичните имения и дворци, но тя се е явявала – за разлика от останалите нашенци, представител на Българската култура".

  Та ето що. Като закъснял аргумент откривам във въпросния роман на Клаус Ман** описание на такова любимо средище на "интелектуалния и духовен елит" от 40-те и 50-те години на ХХ век: "Много хора си даваха среща тук, в Хендрик-Хол, привличани от славата и от любезността на домакина, от изрядната кухня, избата с вина, от отбраните грамофонни плочи и целия този импозантен разкош на обстановката. Немалко хора прекарваха тук най-приятни часове по обяд, следобед и вечер: актьори и генерали, поети и висши чиновници, журналисти и екзотични дипломати, метреси и комедиантки". И малко по-нататък нарича въпросните сбирки с фразичката "това весело и пищно оживление".

  Оживление… на що? – питам. Дали не е точно: оживление на суетата и грандоманията у членовете на този уж "духовен елит на Европа"? И към въпроса добавям – и пак от същата книга (стр. 331), пасаж ей така, между другото – за "онова благородство, което се придобива само с цената на страданието и познанието. Ти не си страдал достатъчно, а това, което си узнал, струваше за теб по-малко от титлата и внушителния хонорар".

  26.12.2000. Рождество Христово

  В последния за тази година брой 12. на Тодор-Биковото вестниче "Арт-клуб" съм представен с откъс от поредицата ми "Младите хищници" под надслов "Щом любов нямам, нищо не съм!" (от ап. Павел, послание І до коринтяни). Мимоходом споменавам и за несъгласието си със стила на хер Томас Ман в романа му "Д-р Фаустус", завършен след седемгодишно писане, в 1947-ма, годината, когато съм се родил. Съзнавам, че е голяма хапка, дето съм зинал срещу едно от светилата на Западноевропейската литература и философия от ХХ век, но какво да се прави, като такава ми е любовта: стипчива и даже като магарешки трън на припек настръхнала.

  Всъщност, не е причината ни у мен, ни в Томас-Мановия стил. Тепърва вероятно ще има какво да научавам от родения в град Любек през 1875 г., когато се родил и синът Ненко на калугеровския четник Ангел Керемидов от Хвърковатата чета на Бенковски. За всеки случай реших да задълбая и в друга негова многозначна творба с още по-откровения й философски привкус – "Вълшебната планина", писана от 1912 до 1924 г., като появата й пред читателите след сагата "Буденброкови" (1901) и новелата "Смърт във Венеция" (за които творби почти нищо все още не знам), както и след новелата "Марио и фокусникът" (за духовната уродливост на фашизма и изобщо на тоталитарната държава), както и след романа "Признанията на авантюриста Феликс Крул"... Та значи, появата на романа "Вълшебната планина" предизвикала противоречиви, че и доста крайни отзиви, което е достатъчно да ме изкуши като читател. Отчитам и факта, че точно днес, озадачен от собствената си припряност да раздавам оценки върху текст на могъщ автор, Нобелов лауреат за 1929 г. при това! – захващам да чета за преживелиците на гения Ханс Касторп в луксозното курортно селище Давос*** високо в швейцарските Алпи, в санаториум за болнави заможни безделници. Върти ми се из акъла сюжет на документален разказ за това как издъхна майка ми; мога веднага да го започна, но се спирам; казвам си: Не бързай. Нещицата около тази привидно редовна, делнична смърт на твоята майка, когато си бил на 40 години, са ти се впили така плътно в съзнанието, че няма къде и как повече да ти избягат... Имам вече ключа, подхода на Ф. М. Достоевски към такива дреболии от знаковия му роман "Престъпление и наказание". Смятам, днес ние – обикновените българи, живеем в не по-малък стрес от Руската идилия град Санкт Петербург от времето на Родя (Родион) Разколников през 1865 г.

  О, как бързо избуява у мен дързостта да се състезавам с първокласни автори и философи! Знам си силиците, знам си и слабостите, но имам и едно предимство – анонимен съм; никой тук не ме брои за автор, мога на воля да се вживявам в ролята на скрит в крайпътните храсти съгледвач, зорко следящ кохортите на великолепните ромеи, наперено крачещи по широкия древноримски друм на моята родна не по-малко древна Тракия.

  За стила на Достоевски. Страничен въпрос: Литературата сумрачно ли бива да звучи? Този катарзис подир романа "Престъпление и наказание", подир прочита на романа, който ме връхлетя и пришпори веднага след последната страница да се вмъкна в банята и под душа да се постарая най-внимателно да очистя от мен цялата жестоко сантиментална магия, наречена Достоевски… А нима не може да се пише по-сдържано за тези човешки, твърде човешки неща, като посредственост, подлост, убийство, духовна мизерия, фанатизъм, войнстващо самолюбие?

  Не ме възхищава краят на романа. Твърде поучително, т.е. сладникаво, главният герой тръгва да се осъзнава. Уж призовава към смирение, а ето че и Достоевски оспорва (не доразвива, а чисто и просто оспорва!) стила на Светото писание, на Библията. Библейските автори не си позволяват да слизат в преизподнята на подсъзнателното, а ето, Достоевски до шия се е заровил в субпространства, от които повява космически мраз. Защо да придавам на окото ярка рентгенова острота? Съзнанието, логиката не може ли да се задейства чрез внушение по-човеколюбиво, по-сдържано!

  Разчупвайки който да е от онези, споменати в Йоановия "Апокалипсис" Седем огнени печата, зад които е затаена Абсолютната истина за света и човешкия ни род, не рискуваме ли вместо пухкавото домашно котенце да се събудим ужасени пред озъбен ръбат зверски скелет? Авторът – дори и гениален да е! – ако наистина го води съчувствие към мнозинството ни от простосмъртни, не би трябвало да съобщава всичко, което проумява чрез интуицията или гениалността си. Илюзията все пак ни е нужна, за да живеем в уют със себе си. Ами ако следваме логиката на Достоевски или на Зигмунд Фройд (1856-1939), направо да обявим, че не Любовта е, която кара сърцето на мъжа и сърцето на жената да копнеят едно заради друго, а просто някакъв неизбежен природен закон, някаква си там яйцеклетка трябва да бъде оплодена от сперматозоид, за да продължи печалната ни човешка драма; Любовта, видяна от този ъгъл, е само една примамлива очевидност на нещо горчиво, ала необходимо като лекарствена отрова… Това ли е цел на литературата?!

  Не съм естествено, като роден пловдивчанин, съгласен да оставаме в очертанията на Библейския слог, но когато се доработва подходът към познанието ни за самите нас, като грешни, да не забравяме, че Космосът в подсъзнателните ни рефлекси е не по-малко опасен от разбиването на атомното ядро: в пределно къс отрязък от време – поради непомерната тежест на едно неочаквано мощно Знание, с информация, която не сме в състояние да осмислим адекватно за миг, рискуваме да се самовзривим. Примамлива е Вселената, прекрасен за съзерцание – Млечният път, само докато ги съзерцаваме от уюта на родната планета и откъм познатите ни детайли относно ограниченото (явно неслучайно ограничено!) познание.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 

Plovdiv, edited on 13 fev. 2022

___
* Ф. М. Достоевски, "Престъпление и наказание", бълг. изд. 1981 г., с. 27.
** Клаус Ман, "Мефистофел", изд. +Н. култура", 1982 г., с. 307.
*** Днес един от луксозните курорти на Европа. Бел.м., tisss.