Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 31 януари 2017 г.

Ars Poetica – ВЕТРЕ!

ВЕТРЕ! 

Ветре, защо плачеш?
Кой с пресметливи пръсти
лови звезди през целия ден?
Затворена,
с няма уста скимти вратата
и ключът в ключалката сам се върти.
Изход няма,
щом мълчим,
щом се стараем
да не изглеждаме замислени
с тези деветдесет и девет бръчки
върху челата високи,
върху челата световни.

Ветре, питам – защо
скимтиш пред вратата?
Стани.
Свий в юмрук петте сетива.
Опъни тетивата и стрелата сама
да полети срещу сенките пъргаво-снажни,
срещу силата брутално-сърдечна,
срещу страха, който лае
и сърцата гризе.

Ветре, чуй се!
Ветре, стопанино,
влез в този дом,
изхвърли през прозореца
мрежата скъсана
и върни се в небето,
и върни
се
в небето.
От ревера на подлостта
звездичките внимателно да смъкнем
ний, простодушните,
ние, работните...

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, the winter of 1994 – not edited 31 jan. 2017

понеделник, 30 януари 2017 г.

Ars Poetica – ЧАРШАФЪТ

ЧАРШАФЪТ

Не ми върви във зара, и това е.
Поне във любовта да ми спори!
А то, подминат от жени, нехаен,
зарязал съм любовните игри.

Жените, ех…
и те са май до време,
а може би съм вече погрознял,
макар че всъщност никак
не ми дреме,
живея, както Господ ми е дал.

Като лалугер сврял съм се и чакам
,
и все по-рядко – в някой цветен сън
фиксират
ме едни очи сред мрака
и аз
насън отново влюбен съм.

Опитвал от вкуса на женски
устни,
посрещам утрото озадачен,
че пак чаршафът като женска фуста
увил се е от страст около мен.


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, 29 sept. 2010 – edited 31 jan. 2017

Ars Poetica – САМ

САМ

Сам вървя по улицата
син на дърводелец,
стиснал в джоба на балтона
юмрука си
като портокал.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, the winter of 1984 – not edited 31 jan. 2017
____
* Преди години (1971) в едно от стайчетата на някогашния много престижен и леко снобски вестник "Народна култура" петнайсетина години по-възрастни от мен, условно да ги нарека: двама добри приятели, подхванаха разговор за бъдещето ми на току-що прохождащ в литературата и журналистиката, част от който разговор е репликата на единияМихаил Берберов (1934-1988): "Имам усещането, че зад него стоят много хора и той добре си знае какво прави, та да не се притесняваме, че е решил да ходи даскал в Добруджа". Нещо в този смисъл бе, един вид в отговор на опасенията у другия – Иван Сарандев (1934), днес мастит професор по Българска литература в университета, в никакъв случай да не оставам даскал повече от година, ако наистина имам желание да пиша свежо, препоръча ми: ако не искам да се видиотя, прегаряйки в рутината на учителстването. Даде и пример: иж Йовков. Даскалува за кратко и след това какво прави Йовков!  заебава даскалъка и се отдава на писане".

    Въпреки самотността като усвоен стил на живот, зад мене всъщност, по-точно казано - у себе си откривам яростното присъствие на двата ми майчини рода Калугеровския и Перущенския, и по-ненатрапчиво в съзнанието ми си е бащиният ми Харманлийски род на хора наивни, страстно мечтаещи, доверчиви, неособено практични, но силно влюбени в живота. Бел.м., tisss. 

Публицистика – ВЕЛОСИПЕДИСТЪТ

 ВЕЛОСИПЕДИСТЪТ 
Импровизация по мелодия на Челентано


    За първи път вчера от 10 до 12 по обяд разходих новичкия велосипед. Все покрай реката, покрай реката, та на Гребната база. Сервитьорът на бара ми наля вода в алуминиевата бутилка, аксесоар към австрийския ми велосипед – това в отлично разположеното заведение с езерце и кокетно мостче над езерцето, т.нар. Втори ресторант край горичка от високо извисили се борове.

    Лъхна ме атмосферата от моето юношество и ранната ми младост. Да-а, тъй е, велосипедът е чудесно средство не само за раздвижване подир последните шест години застой след раздялата с Re., но и начин да поема дъх в силно ограничения напоследък откъм положителни емоции живот.

    Заобиколих стартовите бетонни блокчета за 2000-метровата гребна дистанция, полюбувах се на тишината и спокойствието, погледах усилено въртящите гребла двайсетина гребци каякари и кануисти, подготвящи се за състезателна регата в края на юли, размених две-три приказки с треньора им – и той покачен върху подобен на моя велосипед, отбих се да надзърна и в старите хангари зад двата дървени кея с покачени върху стелажите едноместни, двуместни и четириместни лодки, свалих от стойките едно от състезателните гребла за каяк, а в това време поизраснали юноши и хлапаци от младите спортисти ме наблюдаваха озадачени: кой вятър ме е довеял тук, в тяхното царство...

    От кратичкия разговор с двамата треньори научих това-онова за по-известните някогашни пловдивски каякари: къде са сега, отбиват ли се насам, по кое време бих могъл да ги срещна. Оказа се, и моят треньор от далечната 1965 г. Георги Учкунов е жив и здрав... не съвсем здрав, имал проблеми с ходенето поради напредналата си възраст и си стоял, общо взето, у дома.

    Всичко си е като че на място, само хората се променили. Унило и тъжно ми се стори сега това някога райско кътче на спортни страсти и веселие отпреди трийсет-четирийсет години. Мина ми през ум да извадя една от по-вехтичките състезателни лодки единичен каяк, да повъртя два-три километра гребло из Гребния канал, а бих могъл най-малкото да се гмурна и да поплувам, както стотици пъти съм го правил, ама се въздържах. Отказах се, макар в новичкия спортен сак – и той аксесоар към велосипеда, прилежно да бях сдиплил хавлиена кърпа и чифт бански гащета.

    Като поех обратно към къщи, лекичко позавидях на насядалите под сенките на кокетните заведения край Гребната кула срещу финиша пъстро облечени и добре изглеждащи пред чаша кафе или халба бира посетители. Рекох си: това мога и аз да го сторя, нищо не ми пречи, мотае ми се една 10-левова банкнота в джоба, що да не си позволя това удоволствие, нали!

    За съжаление, не ми се пие кафе сам, пък било и в най-уютното заведение на света. Сви ми се сърцето, че как тъй не срещнах ни един от някогашните приятели и съперници в спринтовата 500-метрова дистанция на кану-каяк, влюбени и те като мене навярно в това чудесно местенце на моя роден град.

    Никъде не мърдам от България, мамка му! 

    Прибрах се, освежих се под ледения душ в банята и до късно вечерта бях в тиха еуфория. Ето, значи, можел съм и по друг начин да възприемам и живота, и хората наоколо; само мъничко усилие ми трябва, за да си върна онзи чуден стил на живот от годините на юношеството и младостта.

    Подир застоя от последната седмица, пришпорен и от тревогата, че не ми спори напоследък писането, успокоих се: ами да, нищо не е изгубено, драги ми господине, докато сам се не предадеш. Животът е разкошен дар именно заради неочакваните обрати, а като изгубиш едно нещо, случва се... и то всъщност е основно положение, да ти се отвори хоризонт към нови драми и авантюри. Защото човек е авантюрист по природа, каквото и да си говорим.


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, 5 uli 2008 – edited 30 jan. 2017

Ars Poetica – ЯПОНСКИЯТ ПЛАЖ

ЯПОНСКИЯТ ПЛАЖ


Като вода от златна чаша
в пустинята на този ден
или сред жестове изящни
към тебе с крясък устремен,

захвърлил роля, род, парцали,
часовник, спомени, пари,

и образа ти мил прежалил,
и егоизма си дори,

захвърлил всичко
свидно мое
на каменист пустинен плаж,
как иска ми се да бих могъл
да коленича с "Отче наш...",


и скъсал нежната мембрана
между сърцето и света,

с връхлитащата морска пяна,
да се изгубя без следа
!

Пловдив европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 28 apr. 2010 – edited 30 jan. 2017

Ars Poetica – НИКОЙ НЕ Е ПО-ГОЛЯМ ОТ НАРОДА

НИКОЙ НЕ Е
ПО-ГОЛЯМ
ОТ НАРОДА
                                  

За нищо минало не съжалявам
напротив – виждам се щастлив
обикновен, нехаен, непрославен:
записан на коляно стих.

Човека доверчив какво го пази
та колкото и да го мразите дори
и колкото и силно да ви дразни,
не струвате и пет пари?

Когато навред политически клоуни и тарикати
купуват гласовете на събратята ти по съдба,
когато нещастници други нещастни подкупват
с екскурзия от съседна Турция
или с почивка на море...

Когато кървавата Столетница
е иззад всеки ъгъл вече толкова години
под различни имена и романтичи каузи
и те уверява денонощно по радиото,
телевизията и всичките си вестници,
напоследък – и по домашния ти телефон...

как не престава да мисли за тебе
как прилежно денонощно работи за тебе,
за България
и тежките си предателства срещу нацията
приписва на всички останали,

а т.нар. антикомунисти са част от същите
срещу които на висок глас вият и квакат,
а зад гърба ти заедно въртят далавери,

и когато не знаеш, защото те лъжат,
и когато не можеш, защото нищо,
внушават ти – не зависило от теб...

Когато България става все по-тъжно място
 за съвестния
и все по-весело място за лъжеца и крадците,
не ти остава нищо друго,
нищо друго не ти остава
освен да погледнеш истината в очите...

Всичко тук от тебе и мене зависи.
зависи от нас, защото сме мнозинство
ние – лъганите,
ние – ограбваните,
ние – унижените и оскърбените,
ние – които сме голяма сила
и няма как да не узнаем това.

Излез от черупката си, приятелю,
виж колцина сме с твоята съдба,
каква сила сме, ако решим какво искаме.

Животът е дар, не хленч и сълзи
и никой не е по-голям от тебе,
защото ти си Стопанинът,
ти си Народът
и всичко тук
точно днес, точно сега
и най-много всъщност 
от тебе зависи.



      БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН

      Грабиха десетилетия наред: до стотинка, до последната ни риза, до смърт. Грабиха ни пряко – с бъркане в общата каса, с т.нар. приватизация, с обществени поръчки, с "наши" фирми, със затворени очи и
вероятно, с широко разтворен портфейл за контрабанда и данъчни измами. Грабиха и косвено: с невежеството, с некомпетентността си, с партийните назначения на разни калинки. Това е война, която опустошава Отечеството, без да обръща знамената наобратно, напротив – с националния флаг върху фасадната ни демокрация по чужд модел. 

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година 
Plovdiv, 6 uni 2009 – edited 30 jan. 2017

събота, 28 януари 2017 г.

Ars Poetica – БАЛЧИК ПРЕЗ ЗИМАТА


БАЛЧИК ПРЕЗ ЗИМАТА


Желая в утрото мъгливо
да бъда във Балчик, в снега край плажа,
където гларусите кряскат
с разперени крила и там,
от бункера – туй зъбче от войната,
тревата пада ниско във морето,
а въздухът, наситен с дъх на йод,
е мек като очите на приятел.

Желая в утрото мъгливо
да бъда сам на ивицата тясна,
край лодките, сковани в тънък лед,
край кейовете пусти, заледени,
край силозите, с рядък мъх покрити,
край каменни разкъртени стълбища,
които свършват стръмно над водата,
така отчаяно гостоприемни.

Желая в утрото мъгливо
да бъда във хотелчето зад пътя,
току до кея с лодките рибарски,
да бъбря кротко там със ветровете,
да слушам как вратите на живота
отварят се – затварят се със трясък,
достоен за едно стихотворение,
написано от талантлив поет.

Желая в утрото мъгливо
да бъда тук, и само тук, накрая,
където почва истински животът,
разпръснат в незначителни моменти,
и всичките – с човешка топлина;
да слушам, да крещя и да се смея,
да бъда най-прекрасната антена,
източен като шпага във небето.

Желая в утрото мъгливо
на всеки срещнат да окачвам нимба –
едно клъбце от топъл дъх човешки
да свети покрай всякое чело.
...Тогава нека дойде Онзи кораб
от сънищата – с черните комини,
със палубите черни, със ръждата
на хиляди почтени мъртъвци.

Желая в утрото мъгливо...
В такова утро искам да си ида.
Да няма никой долу, край морето,
и никой да не знае кой съм бил.
Да се стопя напълно в хоризонта:
във въздуха, в пръстта и във водата,
и само нероденият ни син
да търси дълго своя слаб баща.


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 1 noe. 1972 – edited 29 jan. 2017

Ars Poetica – СОЧНИ ТРЕВИ

СОЧНИ ТРЕВИ

На плътското е свойствено да гние,
не гони то духовна висота,
щом твоят Аз обърне гръб на Ние,
какво остава освен похотта!

"Не ме обичаш?" – сладострастник пита,
ще кажеш: ах, сърцето му кърви,
а лъже, за да бъде тя навита
да легне с него в сочните треви.

Тя мисли си: "Ох, принцът ме обича
и Боже мой, той стихове реди!" –
а глупостите си той всъщност срича,
за да докопа нейните гърди.

И пак не казвайте, че е глупачка –
и нея изкушава я плътта,
така че бягството в тревите, значи,
е плод на женската й суета.

Естествено такива са жените,
но ти, момиче мило, не жали
по онзи, който в думи те оплита,
от циците духа да отдели.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 25 uni 2016 – edited 28 jan. 2017

Ars Poetica – ВЯТЪР В ЦЕПНАТИНА

ВЯТЪР В ЦЕПНАТИНА

Вятърът чу ли в цепнатина как свири!
Да кажем, това е звукът на Вечността,
вселенски свидетел на твоите дири
в отдавна напусната станция Самота.

Тук сме днес вкупом, но утре ни няма –
под леда зеленее романтично тревата
и не знам по-красива от самата измама,
че Отвъд просто значи приет в Небесата.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
  
Plovdiv, 25 uni 2016 – edited 28 jan. 2017

петък, 27 януари 2017 г.

Story – АСЯ (9.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава VI


     След обяд на вратата някой похлопа, и преди да отворя, чувам гласа на леля й Петрана и гласа на майка й. Лелята – възпълна селянка, здрава, яка, с вечно засмени очи и усет към шегите, този път ядосана се горещи:

    – Тоз хулюган! Тоз гражданин нехранимайко! Отде се намери да дойде тук, да ни зачерни доброто момиче!

    От другата страна допълват:

    – Ний няма да оставим тая работа току-тъй. Какво си представя той!

    Отворих и в стаичката ми влетяха двете жени. Подире им плахо влезе Ася. Беше на деветнайсет, изглеждаше да е на не повече от петнайсет.

    – Джорьо! Дай да се разберем – подхваща майка й и кърши притеснена ръце, – искаш ли да се ожените, или не искаш?

    – Моите родители не са съгласни.

    – Добре, защо не ги попита, преди да я искаш! Знаеш ли какво петно ни слагаш? Хората какво ще рекат!

    – Съд! Съд за такива! – обажда се лелята басово.

    Ася тихичко приближи, седна наблизичко до мен, прегърна ме, зарида. Двете по-възрастни жени трият подпухналите си очи, буйната Петрана чак изхълца. Гледат ни ей тъй умилени. Аз пък стиснах очи да не ги гледам.

    И Ася остана при мен.

    Занизаха се безоблачни дни, в които като от подземна река пулсираше скрито напрежение. Тя силно се привърза. Пере ме, почиства, подрежда. В бурканче на масата винаги стърчи букет свежи полски цветя. Стана уютно. Когато е студено или се случи да не успея да открия ключа за училищната баня, накара ме да стъпя гол в легена и, същински Адам насред стаичката, край бумтящата печка оставям да ме къпе, трие, суши с голямата й розова хавлиена кърпа.

    Често ходим до Балчик. Седнем на сипея край пристанището, слушаме мученето на големите тромави параходи на излизане от товарната рампа, дрезгавата сирена на пътническото корабче за Каварна, подвикванията на рибарите и докерите, шума на плискащите се под нозете ни масленотежки от студа тъмносиви вълни, които открай докрай браздят залива. На запад е курортът Албена, още по-нататък са Златните пясъци, Варна... Там като че небето е по-ясно, по-синьо.

    Задъхани, изкатерим стръмнината по обратния път, настаняваме се и ние сред бъбривите пътници в следобедния рейс за Гурково.

    Трепетно очаквана, пролетта тази година ни изненада с нестихващи и досадни дъждове, които ливнаха откъм средата на април. Мътните ручеи понесоха мъртвата шума, суха трева и бурени, като змийчета плъзнаха по подгизналата земя край училищната ограда. Жвакат мокрите ми обувки из локвите, от класната стая тичам в квартирата да се изсуша. Захванал съм поема по подражание на старофренския поет от Предренесанса Франсоа Вийон*. Спори ми... Втурвам се в стаята, трия си косата в кърпата за лице, бързам да седна пред почистената маса.

    Поемата съм озаглавил "Завещание", но това не е само подражание на Вийон; причината да я нарека "Завещание" е, че усещам необходимост да кажа сбогом на илюзиите ми от студентските години, които илюзии досега са придавали аромат и цвят на живота ми, изкушавали са ме да се виждам в романтични пози, защитник на онеправданите и озлочестените. По някое време – същинско мокро до кости мишле, в стаята се вмъква Ася.

    – Здравей! Как ти мина урокът по френски в осми клас?

    Сухо отвръщам:

    – Добре мина. Ще ме оставиш ли?... Пиша!

    И тя се свива в единия ъгъл на леглото до прозореца с книга в ръце. След два или три часа, когато ставам от масата да си легна, намирам я заспала, отметнала ръка, другата в юмруче подложила под брадичка като детенце. 

    – Хайде, душко, стани. Стани да оправя леглото.

    – А!... Какво има? – пита сънена. – Какво каза? Кажи де...

    Вземам я на ръце и като кукла я турям да седне на стола, но тя вече се е разсънила, захваща сама да оправя. Лягаме, гушва ме, дъха ми в ухото:

    – Обичаш ли ме, а? – Шепне: – Кажи, обичаш ли ме!

    – Обичам те.

    – Кажи го с твоя глас. Естествено го кажи.

    – Ето… Обичам те, Аси!... Тъй бива ли?

    – По-добре е.

    – Хайде вече да спим.

    – Но ти не ме обичаш – шепнешком протестира.

    Гласът ми дрезгавее:

    – Кой ти каза?

    – Никой. Ти не ме ревнуваш. Хич не ме ревнуваш.

    – Напротив, ревнувам те. Но не го показвам.

    – Лъжеш... Защо не ме ревнуваш, а?

    Замълчавам. Притиска се, сплита ръце около шията ми, дългата й руса коса гъделичка носа ми, влиза ми в устата. Равномерното й дишане подир малко ми подсказва, че е заспала. Много внимателно си измъквам ръката, затисната под нея, обръщам се по гръб, гледам отразените върху тавана пламъчета от печката. Опитвам да проумея и определя звуците, шумовете от ръмежа, от капчука, от свистенето на добруджанския ветрец, с които е изпълнена нощта. До късно не мога да заспя.


    Понякога, без да го желая, мимоходом, нехайно я драсвам "с лапата" – нещо иронично, което я разстройва. Обикновено се оплаква от мене пред Данко, и той с милозливото сърце на добър, кротък човек я успокоява:

    – Не му забелязвай. Той си е такъв. Нали, Жоро!

    В края на април ми откри, че е бременна. Не смеем на никого да кажем. Става наша обща тайна, която ни кара да се чувстваме неловко един пред друг. Естествено желае детето, но не ме упреква, че я увещавам да го махне. Приема нещата със смирение на човек, който няма какво повече да губи. С интуицията на влюбена беше осъзнала, че въпреки всичко, ще се разделим. Плаши я изглежда само неизвестността кога ще стане това, по какъв начин. За света сме щастлива двойка – млад мъж и момиче, силно привързани. Подпитват кога ще ни е сватбата, къде ще се установим да живеем. На тези въпроси избягвам да давам отговор, тя повдига рамене:

    – Не знам. Каквото Жоро каже.

    Директорът ми съобщава на четири очи, че говорил за нея в Народна просвета, заместник-началникът на областния отдел, някой си Епитропов, готов бил да съдейства Ася да влезе като задочна студентка в Шуменския институт за детски учителки. Петков радостно потрива длани:

    – За просветата сте ценен кадър, наш кадър. Ще ви устроим, разбира се, няма да ви оставим така, я! И знаеш ли... – навежда се поверително, – много се радвам, че оставаш. Защото сега съм, кажи-речи, сам. Тукашните залагат повече на местния кадър. А с тебе ставаме двама. Ще им докажем, че държим фронта далеч по-добре от местните.

    Мълча. Той продължава окуражително:

    – Къща ще се намери, ако това те притеснява. Тука е пълно с къщи, в които никой не живее. Ще ти помогна да я стегнеш, дворче да подредиш, градинка със зеленчук: фасулец, домати, пиперец, краставици, марулки. Хайде! Изпъчи гърди! Животът е пред вас, двамата с Ася.

    Два пъти ходим до Толбухин**. Първия път – на лекарска комисия. Ръми все същият гаден дъждец. Прескачаме големите локви в областния център, който ми напомня повече на селски мегдан, лутаме се из късите улички наоколо, докато открием акушеро-гинекологичното отделение.

    Седнали сме на кожения диван пред вратата. Ася се е притиснала в мене, трепери от страх, изчервила се е до кръв. Някакви корави селянки преди нас влизат-излизат. Лекарят се появи най-сетне, нареди й сама да влезе. Поглежда ме умолително, надигам се…

    – Вий дотук! – измери ме докторът от глава до пети.

    – Ние сме заедно – каза тя.

    – Да почака! – И като я пусна да мине пред него, затвори зад гърба си.

    Подир малко вратата безшумно се отваря и тя – с подпухнали от плач очи, бавничко дойде и седна. Мачка носната си кърпичка в ръце, разстила я върху скута, внимателно я сгъва, пак я смачка на топка, пак я разстеле.

    – Не разрешават.

    – Защо!

    – Не обясниха. Само казаха, че не може.

    Почуках, влязох. Мъжът пише нещо си, вдига глава.

    – С момичето съм, което преди малко беше при вас.

    – Защо настоявате да абортира? Тя не можа да обясни.

    – Щяхме да се женим, но се оказа болна. Има епилептични припадъци.

    – Разбирам. Как й беше името? – Отбелязва нещо в картона пред себе си. – И като идвате в четвъртък, носете и здравната й книжка.

    Стана, излезе с мене в коридора, загледа се в нея. Към пациентите си мнозинството лекари се отнася професионално – професионално етично, искам да кажа; и този тип не правеше изключение от пасмината убийци в бели престилки.

    На 11 май, четвъртък, й направиха аборт.


    Разкошен слънчев ден. По връхчетата на дърветата са се явили нови бледорезедави листа, ухае на люляк и акация от дворовете, жужат пчели, пеперуди прехвърчат. Ниско над нас лястовиците се стрелкат с цвърчене. Вървим бавничко по кална улица, заобикаляме тълпи от хора, навлечени в тъмнокафяви и черни доста дебели зимни дрехи, във вълнени домашно плетени пуловери, в обуща с незасъхнала кал по тях.

    Минаваме край няколко сергии насред улицата към автогарата; пожела да й свалят от гвоздея чифт терлички – бебешки терлички, приглади ги с върха на пръстите, сетне много внимателно ги положи обратно върху стъклото. Отдъхнах си, когато продължихме нататък.

    Щом се прибрахме на село, зави се презглава с изтърканото захабено от пране вълнено одеяло и спа непробудно до сутринта на следния ден.

    Така убихме бебето.

    Следва

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, uni 1987  edited 28 jan. 2017
_____
*
Завършва, както сте разбрали,
Вийон сега завета свой.
Камбанен звън като погали
слуха, елате в пъстър рой:
умря на любовта герой,
носете дрехи с ярък цвят 
да има радостен престой,
отивайки на онзи свят.

      Из "Заключителна балада", в превод на Пенчо Симов. Франсоа Вийон (1430-1463...?) е свръхчувствително същество, много голям, прехласнат по живота спонтанен поет. Бил покъртително откровен. Благодарение на това след дългото си пътуване през историята идва до нас, живите и грешните днес, гледа ни учудено, дръзко-иронично, трогателно ни нарича "братя". (Из предговора на Невена Стефанова към издадения през 1971 г. от изд. "Народна култура" сборник "Избрани стихове" на Вийон.

** Днес град Добрич.