В потока бистроструен, от жажда пак умирам; разпален като огън, пак леденея в мраз...* – Франсоа Вийон (1431-1463)
28 noe. 1997
ПОГУБВАТ МЕ, НО ЖИВ ОСТАВАM
На всички мои унижавани сънародници
Спокоен като пън, мечтая морски бури;
мърморя малодушно – авантюрист по кръв;
животът ми е сън, ала мечтите – щури;
в опашката се гуша, бленувам да съм пръв.
С плесник ли през устата подлец ме поздрави,
целувам му ръката и шепна: C'est la vie**;
унил, сразен, наплашен, се чувствам уважен,
за почести и слава се будя всеки ден.
Добре ли ме приемат, обхванат съм от смут;
световно неизвестен – с това ще съм прочут;
обзет от плахост, леност, коси ме адски бяс;
рекат ли ми: Студено! – крещя: Горещо! – аз.
В калта добре овалян, приемам се за бог;
мизерника разхвалвам, към честния съм строг;
изпитвам гняв, когато цената ми расте;
които ме ругаят, по-важни са ми те.
Рекат ли ми: Ужасен! – учтив съм бил към тях;
нещата щом са ясни – смутен, усещам страх;
сърцето прокърви ли, свирукам окрилен;
остана ли без сили, по-жив не знам от мен.
Потръгнат ли нещата, излишен ставам аз;
узреят ли житата, в душата ми е мраз;
щом моето момиче ми каже: Мили мой! –
не знам дали обичам и гледам зло на бой.
Но щом е разлютена, по-мила ми е тя –
щом ми погажда сцени, добре сме в любовта;
и виждам, че не мога да преживея ден
без нежната тревога: тя може ли без мен?
Спокоен като пън, мечтая морски бури;
мърморя малодушно – авантюрист по кръв;
животът ми е сън, ала мечтите – щури;
в опашката се гуша, бленувам да съм пръв.
С плесник ли през устата подлец ме поздрави,
целувам му ръката и шепна: C'est la vie**;
за почести и слава се будя всеки ден.
Добре ли ме приемат, обхванат съм от смут;
световно неизвестен – с това ще съм прочут;
обзет от плахост, леност, коси ме адски бяс;
рекат ли ми: Студено! – крещя: Горещо! – аз.
В калта добре овалян, приемам се за бог;
мизерника разхвалвам, към честния съм строг;
изпитвам гняв, когато цената ми расте;
които ме ругаят, по-важни са ми те.
Рекат ли ми: Ужасен! – учтив съм бил към тях;
нещата щом са ясни – смутен, усещам страх;
сърцето прокърви ли, свирукам окрилен;
остана ли без сили, по-жив не знам от мен.
Потръгнат ли нещата, излишен ставам аз;
узреят ли житата, в душата ми е мраз;
щом моето момиче ми каже: Мили мой! –
не знам дали обичам и гледам зло на бой.
Но щом е разлютена, по-мила ми е тя –
щом ми погажда сцени, добре сме в любовта;
и виждам, че не мога да преживея ден
без нежната тревога: тя може ли без мен?
Plovdiv, edited on 19 uni 2021
–––
* Авторизиран превод на известно стихотворение на Вийон.
** Фр.: Такъв е животът. Бел.м., tisss.