събота, 28 юли 2018 г.

Story – АСЯ (2.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей (1899-1961), из "Безкраен празник"

АСЯ

Глава ІІ

   Известно време тъгувах по София, за разкоша да се движа из нейните площади, улици, булеварди, да си представям, че и стоките, изложени зад блеснали в ярки цветове витрини, и екзотичните ястия в ресторантите от лукс категория чакат не някой друг, а точно мен. Не, това, разбира се, не е истинската причина; София ни предоставяше свободата да сме, мислено поне, каймака на обществото, интелектуален елит, възможност да съдим за случващото се у нас и света може би с най-точната мярка в България.

   Да се съизмерваш с останалия свят, с останалите световни столици, без да съзнаваш драмата на собственото си живуркане, наистина е твърде опияняващо. Помня как до късно нощем, сврели се в задушни студентски таванчета или мазета, сме спорили с Федерико Фелини, Джеймс Джойс, Франц Кафка, Албер Камю, Жан-Пол Сартр, Самюъл Бекет, как до небето сме въздигали някой смахнат поет на отминали епохи. Като библиотекар в казармата, например, бях увлечен по… Пърси Биш Шели, по странните му стихове, пълни с екзотични имена на цветя и небесни чувства.

   Помня как с лакомо любопитство и интерес следяхме развитието на вътрешнополитическия живот на онази България, как съпоставяхме нашето движение, нацията ни с онова, което става в другите държави. А любовта, а плътската, романтичната, отчайващата и обнадеждаващата Любов?! Тя получаваше намордник още в студентските читални. Сещахме се за нея в университетската менза или вечерта, когато сред трамвайния грохот, душните изпарения и изпълнени с минувачи улици мимоходом ни стрелне с поглед млада, предизвикателно хубава жена с разкошна плът.

   Приятел от Сливен, 32-годишният по онова време Марио (Марин му е името, заклеваше ни да му казваме Марио), та този Марио преживяваше сантиментален роман с възрастна преподавателка от университета, жена с име, което будеше респект в академичните среди и сред обществото. Следващият история Митко Папазов от Ямбол пък си бе изработил списък с възможно най-детайлните особености (вкус, любим парфюм, мелодия, филм, капризи и пр.) на стотина щерки у висшите държавни чиновници и генерали, целеустремено заделяше по някоя пара настрани от мижавата си студентска стипендия, за да отведе евентуалния обект на огнените си чувства в тузарско някое столично заведение.

   Не! Не това търсех.

   Имаше една Вера Ботева в съседния курс по Руска филология, дошла нейде откъм старозагорските села: бакъреночервена коса, сини очи и чар. Написах в нейна чест разказ за безнадеждното влюбване – "Мекият бял сняг", по стиховете на флорентинския поет от ХII век Гуидо Кавалканти:

Мекият бял сняг, който пада в тихия въздух, 
ведрината небесна, когато изгрява зората,
 
и това е нищо
 
пред красотата на моята мила.


   Четох й разказа в мразовита празна аудитория вдясно от голямото централно фоайе зад парадния вход на Университета; от притеснение гласът ми бе тъй гъгнив, че и сам не можех да се позная; толкова плах, толкова отчайващо непохватен се виждах! Момичето повдигна рамене, усмихна ми се съчувствено, присви устни и си отиде, изостави ме с моя разказ и внезапно бликналата непохватна любов.

   Валеше истински коледен сняг през онази вечер. По улиците лъщяха незамръзнали локви и тъмносин старичък мерцедес до уши ме опръска на ъгъла край Университетската библиотека. Стори ми се, че вътре седи моето момиче с пламтящи бакъреночервени коси и ясни сини очи, а чер, намусен и кривоглед жълто-кафяв арабин като маймунка е зад волана.

   Когато за пръв път легнах с жена, бях вече в трети курс. Това стана ей така. Заседяхме се до късно в квартирата на състудентка от Карлово. След като цял подиробяд до видиотяване бяхме чели от моите записки за предстоящия изпит, тя захвана да ми говори за годеника си от Казанлък, завършващ медицина, ей такива едни странни: зъбите му били напукани, предстояло му да се дипломира и си пишел в момента дипломната работа при родителите в Казанлък. Свикнала с него, обаче не й се иска все още да се омъжва; могли да се явят и други кандидати. Подхвана темата "секс", с пръсти се зае да ми покаже какво измислила, докато гледала "пози" (тъй рече) в лъскаво шведско списание. Правех се на Овчарчето Калитко, уж не разбирам, тъй че – зачервена, вероятно отвратена и от себе си, нареди ми да легна по гръб в леглото и взе да се катери по мен.

   Не беше хубава, не ми позволяваше да я целувам. "Нека в това да му остана вярна на моичкия" – дъхаше ми в ухото. После наистина се омъжи за онзи, когото така и не видях, а и драмата му никак не ме интересуваше.

   – Решил е скъпо да си продаде кожата – подкачаха ме момичетата от курса. А една от тях, с такова странно име: Калудка от Ямболските села, като се пробва да ме целуне веднъж, докато я изпращах до квартирата й току зад моста Чавдар, а изненадан се дръпнах и опитът се провали, ми изсъска в тъмното:

   – Ти наясно ли си какво искаш от жените!

   Историята с Лиляна бе и тя странна, но логична. Лиляна беше някога момичето на мой много скъп приятел от детските години. Лиляна – моята любов разпиляна, говореше за своето момиче. Пътувахме няколко пъти на автостоп до Пловдив с Лиляна, настояваше да идва с мен на сбирките на студентския кръжец "Димчо Дебелянов" (зад опашката на коня пред Народното събрание), където всеки
четвъртък вечер се струпваха буйно враждуващи помежду си... основно поети и по-малко автори на проза; запознах я с момците от бедняшката ми компания студенти от Прованса и неусетно си станахме близки. Но не чак дотам.

   Спомням си я застанала пред вратата на студентската менза: ярко, чак яростно гримирана, със сплетени на тънички миши плитчици смолисти коси, в бонбонено розов шлифер и тъжна, много тъжна; но не отидох тогава при нея. Бяхме се скарали предната вечер, беше ми се показала зла, твърде зла и помня, как пред себе си се заклех повече да не се виждаме. Разбира се, че се виждахме, но в тези тънки взаимоотношения мъж-жена прехвърлиш ли границата на търпимост, сърцето окаменява.


   Чаровна състудентка – Николета от Бургас, известно време ме търсеше да си бъбрим, не знам защо, но реших, че не ми е на сърце да се усещам преследван, та пред университетската книжарничка вляво от централния вход на Университета й казах нещо, което в никакъв случай не бива да се казва на хубаво момиче, особено когато хубавото момиче те поглъща с лъчезарен поглед и ти се усмихва: 

   – Не се занимавай с мен, моля те! Защото съм като онези наглед крехки и красиви, но отровни израстъци, които се появяват по картофите, кога ги държат на тъмно в избата.

   Имаше моме от първи курс Българска филология, което ходеше цялото в черно, с буйна рижава коса, сплетена в дебела плитка, метната върху раменете й. Тази искряща коса, полюляващата се меко походка на млада хищница, плюс косите й погледи, с които ме предизвикваше, ми правеха силно впечатление. Около нея кръжаха като улични песове сонм елитни софийски момци, между които: Николай Стоянов – по онова време млад последовател на нашумелия прозаик Кольо Николов, и поетът, по-късно и мастит лит. критик и университетско светило, поклонник на Френските прокълнати поети и наперен съгражданин Владимир Янев, който в една мартенска привечер приближи до мен при големите чугунени врати на университетската менза и сдържано уж, но повелително ми рече:

   – Кирилов
*, Валя иска да се запознаете. Ето я там, до павилиона за вестници.

   – И аз какво трябва да направя? – попитах.

   – Да не се правиш на марсианец! – изръмжа Владко.

   Прекосих улицата, конвоиран от съгледвача, и стиснах пухкавата длан на Валентина Р. Докато се срещахме с нея винаги надвечер и винаги след вечеря в мензата, за миг не ме напусна усещането, че много внимателно съм наблюдаван от поне дузина явни и тайни ухажори на червенокосата. В сливенското училище активно спортувала Туристическо ориентиране, тъй че увлечението ми по нея се отразяваше преди всичко на подбитите ми от дългото ходене стъпала. Хвърлях се вечер в леглото, изнемощял от очакване кога, Боже мой, кога най-после Валя ще ми позволи да я целуна по плътните розови устни. И това, разбира се, най-сетне се случи в една, сякаш специално избрана пролетна вечер, докато звездите блещукаха над нас, а ние седяхме върху прясно боядисана пейка в същата онази градска градина срещу Софийския детски куклен театър зад някогашното Посолство на Чехословакия и се преструвахме на романтични натури. Не ми направиха кой знае какво впечатление целувките й; може и да съм се заблуждавал, но нещо пресметливо открих дори в начина й да се целува.


   Играехме често интелектуална игра, нейно изобретение: опитваме да открием най-подходящото определение за някой от заобикалящите ни предмети или детайли от пейзажа. Да речем, Луната. На какво ми прилича Луната? А дъждът? Дъждът с мека човка кълве керемидите на покрива, Луната пък напомня прозрачно гроздово зърно. Второто вече бях срещал у гръцкия поет Константинос Кавафис, но да й направя кеф, престорих се на възхитен. Бяхме почти щастливи. Валя правеше проекти за бъдещето ни в общо взето безразличната към нас София. Кой я знае от какъв зор, сравняваше се с младата по онова време поетеса Живка Балтаджиева от родния й град Сливен, издала вече първа стихосбирка. Естествено ние с червенокосата бяхме най-доброто, което светът е успял да види от кал и Божие дихание сътворено.

   Когато все пак си омръзнахме и дойде време да се разделим, рекох:

   – Знаеш ли, прекалено си приличаме, за да сме истински, ама истински щастливи заедно.

   И тя веднага се съгласи.

   Плътта ни привличаше, но фактът, че сме били толкова умозрителни, подсказва, че в сърцата ни е имало неразтопен лед и амбиции, типични за провинциалиста не само от Пловдив и Сливен, както е изобщо по света.

   Месец преди да си тръгна от София преживях краткотрайно увлечение по нехайна и доста щура хубавелка от Пазарджик. По цял ден тя сладичко се излежаваше в неоправената си квартира, между другото четеше май и за изпит, сервираше ми кафенце, пържени картофки. Съквартирантката й на тази Славка от Пазарджик бе грозноватичко, но мила и много умна, искрено ми съчувстваше, че наближава часът, когато ще кажа сбогом на столицата. Добричка беше грозничката Елен, боготвореше фотографа Иво Хаджимишев и опитваше, пред мен поне, да се прави на аристократка.

   Веднъж в квартирата им нахлу весела компания: две пияни момичета и четирима мъжкари. Двама от мъжете хлътнаха в съседната стая с едното моме, което беше повече от пияно, все се кикотеше и се заливаше от смях; после и третият се присъедини към онези трима, мушна се в онази стая, откъдето се чуваха сочни целувки, пъхтене от борба в разбрицан креват и прошепнати задъхано възклицания; четвъртият важен-важен кръстоса крак върху крак и върху покрития с протрита жълта дамаска фотьойл демонстрираше пред мен и трите момичета край мен как фино се обрязва пурата в единия й край с никелирана машинка, овлажнява се с език, прокаран отдолу, и се пали, като димът се всмуква едва, не като цигара.

   В навъсен дъждовен ден, зъзнещ, мокър до кости, се простих със също като мен зъзнещо и мокро до кости мило същество със залепнали по бузите й влажни коси; нищо не се беше случило помежду ни, нямахме какво да си кажем, накъсо, зодиите ни не си схождаха. Измъкнахме се от подлеза откъм езерото Ариана край Орлов мост и си помахахме отдалече:

   – Чао, мили!

   – Чао, скъпа…

   Колегата Борко, който се хвалеше из курса, че спечелил на покер японски часовник "Сейко" (пет месечни заплати на баща ми в мебелния завод "Напредък"), ме измъкна от упражнения да идем да играем бридж. Не понасям авантюри от този род, но в мизерна студентска квартира зад кръчмата "Грозд" край булеварда с кестените впечатление ми направи тип, чиято хладна сдържаност и ловкост в покера съответстваше на модната кройка на скъпия му светлосив костюм; и изобщо, от този г-н Каназирев или Каназирски се излъчваше самочувствие на голяма клечка. Към 40-45-годишен, с две дечица и жена, имал история с 19-годишната лъчезарна Татяна от нашия курс, момиче от влиятелната по онова време фамилия (министър или нещо от този род) Беличовски. Та ето как и темата за прелюбодеянието влезе в съзнанието ми. Татяна стоеше като теменужка в саксия до своя любовник, топеше се от умиление, докато онзи тип с каменното лице ни обираше парите. Изгоря и японският "Сейко"
на Борко.

   Стоях понякога час и повече на спирката на автобус 72 срещу Орлов мост. Хладният есенен вятър гонеше сухите листа по тротоара, пръскаше ги, сбираше ги на купчини. Вдигах яката на възширочкия костюм, и пъхнал ръце дълбоко в джобовете, поемах пешком към следващата спирка, към другия ъгъл на някогашния булевард "Клемент Готвалд", дето каналът на река Перловска се пъха под моста, по който громолят трамваи, свистят тролейбуси, обслужващи Подуенската жп-гара. Отсреща, зад канала, по всяко време на денонощието беше отворена евтина шкембеджийница. Поръчвах двойна супа, добавях повече люто и хубавичко си похапвах.

   Ама някакви омърлявени физиономии гълчали от съседните маси – тип с омазано в машинно масло карирано сако и вид на каруцар думка с юмрук пред възпълничка чистачка в униформа на комуналната служба, сухо като чироз бабче брои в шепа стотинки и си бърше носа с ръкава… Това никак, ама никак не ме притесняваше – тези хора не ги чувствах чужди, сред тях ми бе уютно, можех да обмислям мои си неща, докато разсеяно зяпам движението на трамвай № 3 зад голямата витрина.

   После вземах автобус № 72 от отсрещния ъгъл и автобусът ме качваше над Подуяне, в квартал Слатински редут. Някога било военно укрепление, но времето бе заличило траншеите, окопите, насипите, проходите между тях. Вмъквах се в стаичката си на ул. Петър Митов 8, преобличах се в стар развлечен, но удобен анцуг, пъхвах се под завивките с някоя скучна книга, да речем – "Д-р Фаустус" или "Вълшебната планина" на великия немски романист Томас Ман, единият от двамата братя писатели. По този начин пестях от пари за отопление. Да паля печка не си позволявах, скъпо щеше да ми излезе. Имах котлонче, на което сутрин варях чай, препичах две-три филийки типов хляб и ги мажех с мас или греех премръзналите си пръсти.

   Мръсното бельо подреждах в стари кашони и поне веднъж месечно го изпращах в Пловдив; получавах го подир седмица с кратичко писъмце от майка ми: "Ние сме добре. Платихме първите вноски за апартамента. Как вървят изпитите?"

   Животът ми всъщност преминаваше минимум четири-пет часа дневно в аудиториите на университета, още толкова – в някоя читалня, най-често в голямата Университетска библиотека. Там, в тишината и полумрака, зад високите до самия таван прозорци, до плътно запълнени от томове книги лавици, вслушвайки се на моменти във воя на софийския леден вятър, който разлюшкваше клоните на дивите кестени по булевард Руски, можех на воля да си мисля за бъдещето, да се пренасям в облените от слънце речни долини на Южна Италия или Франция, да изкачвам острите зъбери на Алпите, да се удивявам, мислено потапяйки се в кристалните езера на Швейцария, Италия, Австрия, да страдам с героите на Достоевски, да се възторгвам от спокойната, но и наситена с тревожно очакване атмосфера на Тургеневите повести и разкази, да бродя подир влюбчивите герои на Бокачо и Петрарка, да слизам в преизподнята на Дантевия "Ад", да споря с Гьотевия Фауст за живота, любовта, предателството, морала.

   В тази читалня зачетох първата книга на Йордан Радичков и ме учуди колко бездарно е написана, колко оскъдна представа дава за могъщия талант на автора. Пак тук с нетърпение разгръщах стиховете на Сен-Джон Перс, и нищо не разбрах, отблъскващ ми се видя претенциозният му стил, да не говоря за толкова прехваления, любим на мнозина Томас С. Елиът – триж по-скучен, да не кажа – направо противен: избръщолевени с апломб безсмислици с претенция за философска поезия.

   За всичко това тъгувах като заточеник през първите седмици и месеци след идването ми в Добруджа, която не познавах и от която се смущавах. Лятото си бе отишл
о, а есента бе натрупала купища погрознели, окаляни мъртви листа в занемарената градина на селското читалище, дето след училище вечер девойчета по на тринайсет-петнайсет идваха да ги целуват грубоватите местни ергени. Минавах по опустялата улица, бутвах вратата на кръчмата под селския хотел на Гурково и край мокрия тенекиен тезгях си поръчвах чаша водка; отнасях чашата си на маса до прозореца и зяпах навън в бързо спускащия се добруджански здрач. Към шест надвечер от Варна, Балчик или от Албена се дотътряше автобусът, обслужващ селата наоколо; на тумби-на тумби, зачервени от студа, вкупом се изсипваха оживени, вечно заети в приказки хора, които бързо се разпиляваха по дворчета и странични улички, и селото пак опустяваше.

   Не всякога обаче беше приятно да се седи в кръчмата. Там вонеше на стари манджи, евтино кръчмарско вино и ракия, разговорите неизменно се водеха на висок глас; усещах, че присъствието ми сковава родителите на моите ученици, твърде любезно се държаха тези доста по-възрастни от мен гръмогласни мъже. Тъй че по-често заобикалях кръчмата, отивах да погледам как момчетата играят тенис в салона на местния им клуб "Славия". Но там пък не всяка вечер се играеше тенис или ритаха топка.

   – Кого чакате? – попитах момичето, което от половин час бавничко се разхожда или умислено стои под ръмящия ситен дъждец на спирката и от време на време поглежда часовничето си.

   – Автобусът закъснява, чакам братовчед ми да се върне от Балчик – каза, но не ми се стори притеснена.

   Качихме се в сладкарницата на втория етаж над кръчмата и храбро пих сок с вкус на леко вкиснала тиква под неодобрителните погледи на възпълничко пъпчиво момче с едва-що покарала брадица и във ватенка, което топлеше задник около мъждящата печка. Дамата на масата ми не се и докосна до чашата с тиквената чорба, учтиво ме изчака да приключа с пиенето и тутакси обяви, че бърза да си ходи, защото я чакат вкъщи.

   След седмица моят нов и единствен засега приятел Данко пред входа на същата сладкарница, на площадката пред стълбището за към втория етаж на сградата, ми представи две нафунели от студа момичета в палта до петите, сиви на цвят, десенът – рибена кост, еднакъв десен и кройка:

   – Тази е Таня! – Здрависваме се. – А пък тази е Асито! – Навежда се, но тъй че и приятелката Таня да чуе: – Много е лесна, горката!

   Ася беше момичето с очилата с голям диоптър, с което имах чест да разговарям на спирката и да изпия чаша нектар с вкус на тиква: слабичка, грозничка, просто едно от хилядите скучни момичета и невзрачни млади жени, с които е пренаселен светът.

  Следва

 
Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 10 uni 1987 edited 28 uni 2018

Илюстрацията долуГуидо Кавалканти (ок.1250...59 -1300 г.), Флоренция. 
–––
* Георги Кирилов се подписвах, като коректор и стилов редактор, в някогашния студентски вестник "Софийски университет" (5 хил.екз. тираж); наивно смятах, че фамилното ми име Бояджиев смърди на ислямско присъствие по Българските ни християнски земи, а двата ми майчини рода са клани от правоверни по време на Априлското въстание от 1876 г. в Калугерово (прапрадядо ми Ангел бил в четата на Бенковски) и в Перущица (оцелял единствено прапрадядо ми Георги от заможния Хаджи-Трендафилов род, изклан до крак. Спасява го бездетен турчин, като го отървава от джелатина и го осиновява едва петгодишен.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...