РАДИО БЕЙРУТ

РАДИО БЕЙРУТ

На Любомир Гешев от Сопот – радист на "сто и четворка"

от някогашния български ракетен дивизион 90180 край Хасково

Политиката служба не тика,
казваше нашият старшина;
бяхме наивни, дето се вика,
не мъже, ами градски лайна.

Маркс, Хрушчов, Ленин-Сталин,
арията беше само една –
комунизмът за да прославим,
готвим се за Световна война.

Готвим се... ала с Любо от Сопот

тайно слушахме джаз от Бейрут*
и дъските ни взеха да хлопат,
та майорът ни спипа без труд.

Този Марков бе смъртна досада –
плужек мазен, уж много суров,

ужким пич, а душата ти вади
с педерастката своя любов.

И прости ни**, ала за награда
рихме въглища цял следобяд – 

дето казват, за честта на отряда
двайсет тона напред и назад.

Бяхме просто две бойки момчета,
но след случая с тоз темерут
оттогаз на войнишката клетва
сякаш бяхме се клели в Бейрут.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, mart 1990 – edited by 1 jan. 2020

–––

* Само с леко завъртане на потенциометъра пренастройвах на честотата на Радио Бейрут и приемникът на военната релейка Р-401М ни зареждаше с "упадъчна" музика (рок, джаз и пр.) in live от нощните клубове на близкоизточната перла Бейрут. След обяда старшините Генчо Налбантов и Димитър Карачев идваха в "моята" релейка да спят и ги слушах как гръмогласно хъркат като две дъскорезници, докато зорко им пазя спокойствието от чужди очи.

** Не ни издаде, та ни се размина "дисципът" за месец поне в т.нар. черни роти в Елхово или Звездец на Втора българска армия. Случва се това в разгара на движението на хипитата с онзи велик девиз "Make love, not war!" (Правете любов, не война!). През октомври 1967 г., когато тъкмо се бях уволнил, София ми изглеждаше рай. Днешните дезодорирани лекенца и кукли-панукли на чалгата не притежават нищо от онзи следвоенен взрив на артистичност и свободолюбие, разтърсил света след като 550-хилядната въоръжена до зъби с най-модерни средства за изтребление армия на янките яде пердах и поколението на връстниците ни отвъд Атлантика преживя шока да прогледне кой го изпрати на гибел, за чия изгода и от какъв зор да се завре във Виетнамската джунгла. Бел.м., tisss.

ШИПКОВИЯ ХРАСТ, ПОД КОЙТО СЕ ЦЕЛУВАХМЕ

ШИПКОВИЯ ХРАСТ, ПОД КОЙТО СЕ ЦЕЛУВАХМЕ

От шипковия храст, със сняг загърнат
сред трепета на утринния мраз,
със сто оченца шипката надзърта,
от теб когато бях целуван аз.

Макар пак януари, там ги няма
веселието, любовната ти страст
и може би ще ти е малко странно,
пияният май бил съм само аз.

Не знам това дали ще те нервира,
но сбогом взел съм си не оттогаз,
че случва се и дълго да умира
след чужда смърт единият от нас.

Изпърха сипка, сух снежец се сипне –
оттам отдавна вече не минавам аз,
ала небе докато гледат ми очите,
ще помня теб и шипковия храст.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 30 jan.2010 – edited by 1 jan. 2020