ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА
Не мога да ти
се обадя. Не, не мога.
Навън е дъжд,
такова тъжно време.
Лилав е
здрачът зад прозореца
и минувачите
като насън се движат.
Една жена с
червен чадър пресича
пространството
край шадравана.
Тихо е.
Тихо е.
Ръмежът на
дъжда едва се чува.
Изтрил е
някой от небето птиците,
в небето само
облаци.
Не зная как
Не зная как
със лошите си
мисли да се справя,
но времето на
този свят усещам
как движи се
в мъглата все към лятото.
Дали при нас
ще се завърнеш, Лято?
(поляна
горска, в утрото разцъфнала.
Целувките.
Косите ти изтичащи.
Спокойствието.
Плахата усмивка.)
Но в тази
длан, която знае толкоз много,
днес в тази
длан как нищо не остана:
две капки –
дъжд, сантименталност
и малко
здрач, от миглите ти паднал.
Как искам да
те видя, да ти кажа...
Подтиснат съм
от слабостта си, Обич.
Желал бих
всичко твое да забравя,
да се стопиш
у мен като дъждовен облак.
Ала със думи
следвам твоите устни,
лицето ти –
тъй бледо, тъй далечно,
гори у мен...
и ненаситна жажда
да те
обичам
безнадеждно
ме обзема.
безнадеждно
ме обзема.
Не мога да ти
се обадя. И не трябва.
От старост
оглушал е телефонът.
Навън – и
дъжд, и облаци, и хора,
и всичко там
в мълчание изтича.
Над Пловдив
няма птици. Иде Зима.
Сега ще се
загърна с малко нежност.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 2 noe. 1976 – edited 29 sep. 2017