tisss: 06/11/22

събота, 11 юни 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (999.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (999.)

Николай Заяков (1940-2012), колега от младежкия пловдивски вестник, през 1980 г. на четири очи ми беше казал като че ли угрижен: "Не ти ли прави впечатление, че теб тук никой не те обича!" Не можеш насила да принудиш да те обичат – знаех добре, но реших да не отговарям, и това – смятам, е най-добрата реакция, когато някой опитва да те унизи. – Аноним (1947)

18 avg. 2008

ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ

На Борко, моя палав внук (на снимката)

Той доплува до разбрицаната класна стая,
пусна чугунена котва, наду тревожно сирена
и рече:
"Деца!
Днес ще вземем за възхищението.
Урокът е тъй труден, че ще ме намразите,
ако почна да обяснявам. Ето защо..."

И размаха криле,
просто изхвърча през прозореца.

Възнасяйки се над училището
с присъщата му тъпота, посредственост и ред,
над крайния градски квартал
с присъщите му боклуци, унижения и мизерии,
лъщеше умно плешивият му череп.

А децата ръкопляскаха,
тропаха с нозе,
крещяха въодушевени, крещяха в екстаз:
"Урр-ра-ааа, свободен! Свободен!"

По повод текста "ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ"

Своенравно и предизвикателно, много си го харесвам това рошаво гардже, това мое творение. Бях дръзко, бая палаво хлапе, и Дора Попова, която майка и татко наричаха госпожа Попова – класната ни от I до IV клас, всеки намираше повод да ме изправи до стената или с костеливи пръсти да ми защипе и извърти ухото. Веднъж от яд сама си строши показалката, когато не успя да ме цапардоса през дланите – като я видях така настръхнала над мен с присвити устни и очи затворени как замахва, в последния миг си дръпнах ръцете. За назидание и може би авторитет пред нашия III-a клас заповяда ми да предам на баща си дърводелеца да й изработи показалка. И моят баща Кирил й изпълни заповедта, без да каже думица срещу Попова и училището. Освен че отнесох поредния пердах, че много съм го изложил пред госпожата, тържествено заяви: "Сега Попова, като те светне, ръчичките ще ти отнесе, толкова яка съм я направил! Това са шест ката шперплат, сине. И да не забравиш, като й поднесеш точилката на госпожата, да й се извиниш от мое име".

На тази женица класната Попова още й помня тънките синкаво-лилави жилчици под пергаментовата кожа на ръцете и лицето, кафявите й старчески петънца, побелялата силно оредяла косица, сплетена на кокче, пискливия й глас. Беше строга, а към мен – твърде строга. Хвалела ме била зад гърба ми на т.нар. родителски срещи за успехи в учението, ама и не пропускала да се оплаква. Рекла на майка ми: "Това ми е последен випуск, и вече се пенсионирам, но искам да знаете, мила: от вашия Гьорги ми побеля косата". След всяка родителска среща майка си идеше с подпухнали очи; как веднъж не изрече дума срещу училището или срещу госпожа Попова! Напротив – като магаре дружно ме пердашеха с баща ми и попивах обичайните им упреци: "Само ни излагаш, от теб стока няма да стане", или вечеряме след поредния пердах и те се споглеждат: "Боже, на кого ли се е метнал, в нашия род такъв чешит нямаме?" – докато по някое време баща ми се плесне по челото: "Ами да, на моя брат Насо Гащара се е метнал". И така естествено изостриха любопитството ми към десет години по-големия от моя баща харманлийски брат Атанас Г. Бояджиев (1912-1982), издъхнал в соц. концлагер.

От училищните ми премеждия с Попова, и по-късно – в прогимназията и гимназията, най-ярко помня моментите, когато по някаква моя си много солидна в собствените ми очи причина не съм присъствал в учебния час. Бягал съм както затворник от пандиз, както войник от шрапнелите и куршумите на фронтовата линия, като осъден на смърт – от взвода за екзекуции. Опияняващият аромат на Свобода, когато всички покрай теб са забили нос в тетрадката и скрибуцат ли, скрибуцат с писалката, или тропкат като кълвачи, когато си топят тенекиеното перце в мастилницата, ти да избягаш от всичко това... ай, каква тръпка беше то! Напомня ми Любовта. Изобщо ако ме питат, Любовта и Свободата не мога да си ги представя разделени, драги амбициозни бабки, майки и татковци, както и мили мои колеги учители; казвам го, като човек с четирийсет и една години и четири месеца педагогически стаж зад гърба си, и разбира се, с понатрупан достатъчно педагогически опит. Много зависи кой ще се случи да е любим учител на малчугана. Особено първите даскали в ранните наши години са важни! Защото децата масово подражават на стила им във всичко. В паралелка, където класната е доносник на шефа, хлапенцата масово доносничат с блеснали от радост оченца и смятат това предателство за нещо супер, нещо достойно, за което очакват похвала.

Не от днес, а откакто се помня, Училището е бъкано с ренегати, особено пък сега, в годините на планирания от Щатите хаос навсякъде, където имат интерес нациите да раждат колкото се може повече идиоти, олигофрени, наркомани, зависими от фитнес-залите мускулести простаци, свързани с фитнес-залите анаболи! Преди по-опитните учители успявахме някак в средния или в горния курс да пооправим нещата, но сега... Радвам се, че дъщерите ми приключиха с Училището като институция, преди у нас на власт да се установят хората на г-н Сорос и Ко. Преподавал съм в паралелки, където особено момченцата... до такава степен ме копирали, че правеше впечатление дори и на колегите. Говореха открито: "Бояджиев дотам ги омайва, че после не можем да ги познаем". Писал съм с тебешир на черната дъска с дясната, но и с лявата ръка, и ела че гледай – половината ми паралелка хлапетии прописаха и с двете ръце. Ние някога имахме респект към учителя, който респект днес никакъв го няма. Описал съм тук как беше по време на моето детство. Бил съм явно доста палаво хлапе, но как ни веднъж не чух родителите си да кажат дума срещу учител или срещу училището ни; напротив, ядял съм пердах като магаре от двамата, след като вече ме бяха наказали в училище. Баща ми, учил до някогашния трети клас (или посегашному – седми клас) в Харманли, излъчваше едва затаено вълнение към учителите; а да не говоря за майка ми, която в ученичеството й, според мен, си е била зубрачка. След родителска среща редовно ме пердашеха, понякога двамата заедно, като си пречеха или в ожесточението един друг се нараняваха; и сега понякога си мисля, че от ранно детство у мен се е развил т.нар. Стокхолмски синдром: притеснявал съм се за тях; инак, свил се в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях на баща ми, почти недосегаем за оръжията им (дръжката на метлата: у майка ми, и шперплатова лентичка: у баща ми) скимтях първо от унижение, че ме бият, и после: че ги обичах и се молех дано не се наранят един друг заради мен.

Вероятно съм бил хипер-активно хлапе; истината е, че постоянно се въртях на чина, приказвах, правех разни муцунки, разсейвах другите деца, дърпах момиченцата отзад за плитките, разплитах им панделките, изобщо правех маймунски гримаси, пулех се и се кълчотех зад гърба на Попова, докато Попова трудолюбиво скърцаше с тебешира по черната дъска. Спомням си – от V до VII клас имахме млада даскалица по физика с могъщи гърди, мощна една такава, та й викахме Дизела. Дизела ме наказа веднъж да стоя прав с лице към стената, и ела, та виж какво се случи! Децата не внимават в нея, ами се зверят в мен и се кикотят, че се кривя и се правя на клоун. Тогава тя си заряза урока, с твърда маршова стъпка дойде, яко ме оскуба, позеленяла от гняв, ми кресна: "Ей, Скицо!... Я, марш в коридора!" От което мен повече ме заболя, от това нейно "Ей, Скицо". Може би защото, наред с по-рано от мен възмъжалите момци, бях сред тайно влюбените в нея.

И десетина години по-късно отивам в някогашното мое училище "Сашо Димитров", ама вече като вестникар в "Комсомолска искра", и то създал отдел Образование във вестника, и срещам там Дизела... Говорим си с нея сладки приказки, и между другото споменавам, че съм й бил ученик. Беше учудена: "Не-е, не сте ми бил ученик, с Гьорги Бояджиев нямате нищо общо. Друг може и да съм забравила, обаче Гьорги Бояджиев ясно си го спомням". Писах естествено хубави работи за нея в "Комсомолска искра". Ами че хлапаците от шести-седми клас във всички времена и епохи няма как да не са се заглеждали в сочни цици с щръкнали зърна под полупрозрачната пролетна блузка.

"Живей като обикновен човек и бъди благословен!" ми е водещото начало от ранно детство. Помня, имахме и Час на класа, когато всяко хлапе трябваше да каже какъв си мечтае да стане, когато порасне. И класната стая на нашия VI-a внезапно се изпълни с естрадни певци и певици, балерини, мореплаватели, архитекти, инженери, археолози, футболисти – магьосници с топката, хирурзи, пътешественици, началници на пожарна команда, художници, президенти, Авакум-Заховци*, капитани на презокеански кораби или пилоти с мисия до Луната. И онемях. Пита ме тогавашната ни класна, географката Тотка Харалампиева: "А ти, Гьорги, нямаш ли си мечта?" Отговарям: "Мечтая да стана свиневъд, другарко". В края на седмицата, на първата й среща с родителите Хърла се оплакала, че пак съм й провалил урока. Хърла я зовяхме не само заради фамилията, но и за навика като хипопотам да изхъхри по някое време с носа си. Понеже усърдно съм я пунтирал, като че Господ ме наказа – минаха години, минах и през казармата, и през университета, и едва в края на първата ми година като учител в едно село край Балчик, в Добруджа, се отървах от ужасната досада, която бях прихванал от Хърла.