ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (804.)
За Историята няма никакво значение дали – събирайки нещата си в книга, авторът е живял охолно и честито или в духовна и материална мизерия. Но тъй като пиша за честта на милионите безименни хора, които гладувахме и бяхме жестоко унижавани и оскърбявани от своите червени или сини управници, много държа да се знае за нас – които не престанахме да се стремим към благочестие и лично достойнство дори и в най-свирепи времена, когато бандитите се гордеят със себе си, а медиите разхвалват лъжци и лицемери, закриляни от най-високите етажи на властта. О, това не е реакция срещу погрома над духа и душата на един от най-уравновесените и силно изстрадали народи на континента... Тази книга има претенцията единствено да регистрира онова духовно съзряване, което остана скрито за света. Названието "българин" няма нищо общо с понятието "вулгарен". Вулгарни в България винаги са били само стремящите се към власт, особено сега, в последните години на двадесетото столетие от Христа.
Зимата на 1997 година* – Аноним (1947)
19 avg. 1998
САНТИМЕНТАЛНОТО ЧЕНГЕ
Брадаткото Евгени – симпатичният оперативен служител от VI РУП на МВР, снощи ми каза, че в сборника "Кардиф"**, според него, имало недонаписани стихотворения, като да кажем "Учителят по мечти". Там можел да допълни още нещо между средата и финала. В други стихотворения пък той би написал фразите другояче – по-ритмично и звучно. "Ама да не се засегнеш – рече, – стиховете са особени..." Що да се засягам – отговарям, – това, което ми казваш, е най-положителната критика, която съм слушал. Този стил на писане с грапави фрази си е мое лично изобретение.
Едва след отпечатването на сборника с удивление откривам, че в подобен стил са подреждали фразите си над две-три хилядолетия преди мен Сафо, Алкей и Архилох, доколкото българският превод дава представа... А че у Евгени стиховете събуждали желание да ги доработва и дописва, е качество – според мен, на добрата литература. Майсторлъкът е да съкращаваш, като оставяш отворени пространства, където да се включи творческото въображение у човека, и така твоят читател, слушател, зрител... от пасивна, съзерцаваща публика е изкушен да бъде активен разум, т.е. съ-творец.
Литературата не е регистратор на факти, призвана е да индуцира жизнелюбието или интелектуалната енергия у една нация или цял един континент. Да, говоря за Европа. Учението на Христос е такава енергия от по-висш разред. У всекиго от нас в латентно състояние съществува по рождение този вид инвенция; у мнозинството от човеците, обаче, тя е неосъзнато усещане, смътно предчувствие за по-велики дела. "Великите произведения (...) ни обезсърчават – откровеничи Атанас Далчев. – Вдъхновяват ни за работа по-слабите таланти, несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас" (Ат. Далчев, "Фрагменти", изд. 1967, с. 22). Но е прав, според мен, наполовина: защото велика е творбата, която те зарежда с желание за творчество, а не когато ти го отнема, и задъхан от възхита, немееш пред това чудо.
Дончо – полицай, приятел на криминалиста Евгени, познава лично мафиотския бос Васил Илиев, основателя на зловещите ВИС-1 и ВИС-2, когото усмъртиха ден преди да навърши трийсет и шестата си година. На погребението освен страховити типове с тъмни очила, да речеш, изсипала се Сицилианската мафия, явиха се и любимците на Българската нация Христо Стоичков, Боби Михайлов, Туньо (Трифон Иванов), Наско Сираков и поне още шестима, които вече не помня. Гордостта на нацията – коравият Стоичков бършеше сълзи с кърпичка, лично носеше сандъка с онзи труп. Та по този повод снощи отворихме дума за серията криминалета на някой си Христо Калчев за българската мафия, където описал фамилията Илиеви с алегорични прякори Нерон, Калигула, Месалина и връзките на тази фамилия с тип, напомнящ Андрей Луканов в литературния образ на политически дон с прякора Пентхауз***.
Едрият, масивен Дончо настоява: "Христо Калчев е фиктивно име. А може и да има такъв автор, дето шкодичката му я гепили апашите, па той се обърнал за помощ към свирепите мутри, станал им симпатичен, и значи големите мутри почнали да му пеят пикантерии от биографията си, може! Но друг е истинският автор, и той е по-горен от висаджийските главатари, по-властен ще да е дори и от старите-новички структури на Държавна сигурност. Идеята им е да замаскират най-лакомите в днешна България".
Беше вече притъмняло. Навън ръсеше досаден дъждец. Миришеше на угнила шума и старо олио от близката пивница. Миришеше отвратително и на пържена в старото олио риба. Седяхме върху пластмасовите столове под двата ярки фирмени чадъра на "Кока-Кола", пък Евгени доливаше от време на време в чашите ни пивка и уханна мускатова ракия. Денят си беше отишъл, унила отпуснатост витаеше над главите ни.
"Васко Илиев беше доста интелигентен мъж и не съм го чул да говори по хъшлашки цинично. Наистина беше организатор и мозък... като Ахмед Доган, например. Смачка кокошкарите – най-дребните апаши, и изгради дисциплинирана армия сред хората си; захвана се с твърде големи игри; намеси се в сферите на едрия бизнес и диктуваше положението в цялата ни скапана държава – продължи Дончо. – Виж, брат му Георги наистина е идиот, всичко можеш да очакваш от него. Книгите за двамата и сестра им, обаче, са писани с определена цел."
Обади се Евгени: "Целта беше да се покажат именно тези, а не големците, които им предоставиха свобода за действие, докато зад гърба им разграбваха България. Само че за големите акули никой не смее уста да отвори. Много са нависоко във властта... Те източиха капиталите на България. Към чуждите банки непрекъснато тече поток от пари. Е, един Красимир Премянов, кой може да му каже нещо! Ама до него няма как да стигнеш, ако тръгнеш да го разследваш".
Дончо допълва: "Има си г-н Премянов мрежа от чейндж-бюра. Негови хора държат обменните бюра за валута по цялото Черноморско крайбрежие. И да не си помислиш, че има тук нещо незаконно? О не! Всичко е според закона. Ами Иван Татарчев?!"
Чакай – казвам, – поне главния прокурор Татарчев не закачай!
"Докато Татарчев е на върха на правосъдието тук, никой не може да барне нашите мафиоти – рече Евгени. – Той и братовчед му Андрей Луканов, с когото не могат да си поделят наследствен македонски някакъв техен имот в Ресен и затова не се понасят, тези двамата са бащите на Българската мафия. А бе, ние сме си направо продадени. Най-прогнилата държава в тази част на Европа сме ние!"
Забравяш Русия! – пресичам го.
"Не е така – продължава Евгени. – В Русия всичко е разпределено по области и по отрасли, известно е кой какво и откъде взема. Докато у нас е боричкане и хаос между тарикатите, които ни грабят."
Виж Илия Павлов, шефът на Мултигруп, колко почтено си живее – казвам. – Наскоро четох интервю със съпругата му: как добре си прекарвали с трите им деца в Ню Йорк ли, в Калифорния ли, и как нашата Дарина от шоуто на Слави Трифонов си общувала със съпругите на господата от американския финансов елит: благотворителни акции за бедните негърчета, интелектуални сбирки, кампании за озоновата дупка, фондации за бездомните кучета, котки и прочие. Та тя де, готината съпруга на г-н Мултигруп, тъй се изразява: "В живота – казва – всичко е случайност"... Това, доколкото схванах, бил девизът й. Хвали колко прилежен съпруг и баща е мъжът й Илия и колко щастливо се любували на живота и свободата в Щатите, какво яко доверие царяло помежду им.
"Пътник е той! – обади се Дончо. – Мацето вярно си е правило сметката. Присъдата може вече и да му е прочетена, и някоя сутрин ще осъмне безутешна млада вдовица с милионите му. Такива като него не живеят дълго."
Че защо! Добре си ръководи хората и бизнеса – казвам.
"Той ли ръководи! – снизходително ме изгледа Дончо. – Смяташ, че нещо зависи от него?!"
Харесва ми Богомил Бонев, мъжкар и половина – реших да сменим старата плоча за лошите хора у нас. – Ако някой в правителството днес ми вдъхва доверие, това е той. "Абсолютен професионалист!!! – възкликва Евгени. – Знае какво иска, а знае и как да го постигне."
Само дето между него – баш министъра, и вас – редовите полицейски служители, някъде се къса връзката – допълвам.
"Знаеш ли какво си мечтая? – прекъсва ме Евгени. – Нещо простичко е... Да ме цени прекият ми началник, това си мечтая. А то на практика нас само ни навикват. Работа – бол, районът ни – голям, по цял ден трябва пеш да обикалям улиците, да се катеря по блоковете. Началството пита: Що не си хванал крадеца? А как да го хвана? Дванайсет часа вървя по петите му, накрая ми се измъкне. Ама шефовете това не ги интересува, те питат: Що не си го заловил! Затрупани сме от бумащина. Преди да хукна по адреси, трябва да представя план. Когато се върна, трябва пък да напиша отчет. Само като си помисля, че ще трябва да пиша, нервите ме хващат! Това ли ни е работата! На писари сме се обърнали."
Да ви кажа ли, момчета, какъв ще да ви е проблемът? – подхващам. – Обикновеният българин, този, дето и мафиотите, и кокошкарите, и държавниците го мачкат... той не ви вярва. Няма ви доверие, и още по-лошо: страхува се от вас. А точно този унижен и обезверен, ама пак честен човек може да ви бъде най-верният помощник в борбата с престъпниците. Ето, съседка видяла крадците, когато разбивали гаража ми. Когато й предложих да дойде с мен при вас, да ви разправи какво видяла посреднощ, вика ми: "А, полицията ли?! Полицията не си върши работата"... Че как да си върши работата, като не искаш да й помогнеш! – казвам й. И тя знаете ли какво ми рече!... Разправи ми как нейния мъж преди два месеца го напада група мъже сред Столипиново. Били го, ритали го. Повалили го на земята. Прибрали му портфейла, документите. Прибира се пеш от работа и за по-напряко минал през Столипиново; и като се довлякъл целият в кръв и насинен у дома, рекъл на жена си: "Никъде няма да се жалваме! Ще ги хванат, ще ги пуснат, после още по-лошо ни се пише. Онези манговци у дома ще довтасат да ни тормозят, по документите ми знаят вече къде живея, къде работя, къде си плащам данъците, тока, водата. Били ме, обрали ме... Забрави! Прави се, все едно нищо не ми се е случило, да не ни се струпа по-голяма беля на главата!"
"И е права!" – за моя изненада се съгласява с нея точно оперативният служител по криминалните истории, най-печеният криминалист в този район на Пловдив, според хората наоколо, които са си имали работа с него.
Е – казвам, – вече деветнайсета година откак се занимаваш с измета на обществото; подир някоя и друга годинка ще се пенсионираш... Като се обърнеш през рамо назад, какво ще видиш? Какво ще ти е удовлетворението от тази твоя работа? От ден на ден все по-гадно става, калта ни залива вече до раменете.
Замисли се. Отпива от чашата си, гледа пред себе си. Бавничко започна: "Възрастна жена теглила заем и със спестени в беднотията парици си купува цветен телевизор. Докато да му се нарадва, на втората седмица й разбиват апартамента – задигнали й телевизора. И тази старица идва при мен... Открих крадеца. На другия ден я викам да си получи телевизора, а тя се разплака. След половин час, гледам, стои на вратата на канцеларията ми. Питам: Какво има, да не са изнесли и нещо друго край телевизора?! Държи ръцете си зад гърба. Влезе, остави ми върху бюрото кутия локум и лимонада. Вярвай, сега на мен ми се доплака".
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 21 noe. 2021
Илюстрации:
- Криминалистът Евгени напомня дългокосия актьор.
- Една от стариците, ограбвани от политическия елит.
___
* Предговорът към сб. "Кардиф" е писан през т.нар. Виденова зима, когато учителската ми заплата се равняваше на 5 американски долара.** Книга стихове, която издадох през 1998 г. на мои разноски в тираж 300 екз.*** Penthouse (англ.) 1. Сушилня, навес, заслон; 2. Надстройка върху плосък покрив; 3. Луксозен апартамент на последния етаж на висока сграда. Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (805.) 
.jpg)
.jpg)
.jpg)