сряда, 30 октомври 2019 г.

ПРОСТО УЧИТЕЛ

   ПРОСТО УЧИТЕЛ
Записки от стария ми бележник
  
  01. 05. 2006.

  Днес около 11 часа влязох с колегата по биология Джени Дженев в павилиончето до училището ни да пием кафе. Дойде двайсетинагодишно момче, и както си седим с Джени, задърпа ме за лакътя: "Ставай! Ставай, ти казвам! Ела тук да се разберем". Какво да правя, станах; нали ме дърпа! Пък не го познавам. Срещу кафето, насред улицата в червена ладичка, гледам, сяда моя ученичка от шестите класове, Иванка Ангелова. "Ти – закрещя ми момчето – що си писал двойка на Ванчето?" Заплашва: ще ме прегази с колата, краката ще ми строши и прочие. Щели да ме пречукат онези с бухалките. "Сега това е само предупреждение – крещи, – по-нататък ти му мисли! Оставиш ли й двойка, повече няма да си жив."

  Връщам се на масата, онези като си тръгнаха. А колата им я кара доста едър и як дебеланко с бръсната кратуна и добродушен, някак влажен поглед. Потичах подир колата, моля се тичешком на момъка: "Кажи си името бе, приятелче". Но дебелият рязко изфорсира газта, завъртя гумите и цялата им компания отиде, та се не видя. Та значи, връщам се аз под навеса. Джени стои прав като свещ, до него – хубавец един униформен в новичък костюм и на пагоните му – две големки звезди, фуражката – на масата, ще речеш, кацнал ми по поръчка. Разправям какво врещял онзи, ако не са чули крясъците му, а човекът тежко-тежко казва: "Чух всичко, видях номера на колата. Ще ги издиря и ще оправим тази работа. Ти само не се притеснявай".

  Е да, ама аз пък взех, че се притесних. На хора от полицията опитът ме е научил вяра да нямам. Наивен все пак, реших да позвъня на кмета на Пловдив Гърневски*. Мисля си, както си лежа буден и зяпам в тавана – нали след паметния наш Десети ноември правихме двамцата с него политическия вестник "Демократическо знаме" и сегашният кмет в онези славни дни ми беше дясната ръка, така да се каже. Нали! Кой днес ти слуша подполковници; ама виж, ако се намеси кметът Спас Гърневски, може пък да го стреснат онзи тарикат, дето щял да ме трепе. Спас обаче си сменил домашния телефон. Щях да му се оплача, обаче си сменил номера, и се отказах.

  Позвъних на Катя Огнянова от Детската педагогическа стая към Второ районно управление на МВР в Пловдив и по цифрите на ладата след двайсет минути тя ми продиктува: колата е на еди кого си, който живее еди къде си, пък я кара синът му Стефан, кандидат-убиецът ми. Само кой номер гащи носи и кръвната му група на въпросния Стефчо не ми обади. Ама че момче, на двайсет и пет години мъж!

  Обадих се после по телефона на следователя Евгени Иванов от МВР – поне така ми се беше представил, без да го питам, веднъж като го карах на такси. Сам записа служебния си телефонен номер в бележничето върху арматурното табло на моята жигула – да съм го потърсел, ако катаджия, да речем, ми прави курвенски мизерии. Бъбрим си, значи, с този Иванов. "Не съм вече на щат в полицията – споделя, – ама сега работя към ВИС-2 пак същото". Разправям какво ми се случило; взе номера на онази кола и само рече: "Смятай въпроса за приключен!"

  Ще избързам напред с тази типична история, да не я размазвам повече. Не знам случило ли се е нещо на симпатичния Стефчо, но неговото Ванче чинно си получи бележника с двойката по Български език и литература, а на поправителния изпит десетина дни по-късно майката и вуйчо й на Ванчето Ангелова пак в същото онова павилионче край училището
ме черпиха кафенце и чаша кока-кола. Поканиха ме да ги посетя в собственото им заведение в района на пловдивската Гребна база. "Ела, когато ти е удобно – кипрят ми се. – Може да си доведете и приятелката (минават на Вие). Яжте-пийте, веселете се, колко ви душа иска. И извинявайте за главоболието, дето ти причинихме!" Извинявай-извинявай-извинявай – най-малко шест пъти чух тези двама с длан на сърце, десет дни след като се канеха да ми светят маслото. 

  Като не успя да си вземе изпита и през септември, Ванчето Ангелова се премести в друго училище на отсрещния край на Пловдив. Ей-това е, госпожо, животът е по-чуден и от най-развихреното въображение. Адвокат на мутрите – бивш офицер от МВР, и мутра – народен закрилник... А? Какво ще кажете? Или и това не е истина!

  – Госпожа Живка ти пожелава да се усмихваш повече на живота и по-малко да го гледаш под вежди. Инак животът е борба, понякога свободна, понякога класическа. Пусни нещо по-весело. 

  – Че това да не би да е тъжно, г-жо! Реалността у нас е гротеска от най-чист вид, 100-процентова ирония. Сега, като огледах написаното по-горе с очи на страничен наблюдател, откривам колко смешен бил онзи шапкар, ама и колко смешен съм бил аз, препускайки подир ладата. Като че ли е толкова важно как се казва мутрата! Не мога да си представя, че бих живял другаде, а не в България с всичките ни дивотии и бабаитлъци. Кроткият и учтив западноевропеец гледа по телевизията екшъни, за да се почувства значителен, да усети тръпката на победител; у нас, понеже сме все значителни личности, все юнак до юнака, мила моя майно льо, екшън е самият ни живот. Дори кога ни опердашат през устата и ни сритат тъй, че от задните ни части се вдигне облак прахоляк, какво правим ний? Ставаме, изнизваме се на достатъчно разстояние от раздаващия правосъдие и захващаме да му се зъбим, да го псуваме на майка като истински българи със самочувствие. Желая крепко здраве, щастие и дечурлигата в училището да Ви слушат!

  И тук в мухабета ни с госпожата тутакси се намеси Мазна Гана**.

  Winnetouнебесен (01.05.2006 19:34):

  – Какво стана с момчето? Подаде ли жалба срещу него?

  Та на въпросния Небесен, и нему се наложи да отговоря.

  – Защо жалба?! Сам си търсиш колая. Ама момчето и досега си го спомням със симпатия и омерзение. Представяте ли си, така силно привързан към сестра си и към племенницата, че се втурва, дето се казва, на нож срещу врага. Ех, ама какъв враг мога да съм му аз! Даже му се възхищавам на наивността; този тип характери правят пробивите по фронта. Постъпвал съм като него, та знам: за тази работа се иска да си бая глупав и самоуверен, но тръгнеш ли веднъж, да си готов докрая да стигнеш, та дори и да ти строшат кратуната. 

  Съм от поколението български войничета от далечните 1965-1967 г., свидетели как 550 000 най-модерно въоръжени рейнджъри ядоха пердах във Виетнам по всички правила на бойното изкуство и си тръгнаха с подвита опашка като посрани, и от върналите се у дома си в Щатите янки се роди взривната вълна на Уудсток и т.нар. сексуална революция в пуританска Америка с онзи нов жизнелюбив възглас "Правете любов, а не война!", и се появиха хипитата и прочие нежни конвулсии с отрезвяването у самонадеяните свръх-човеци на Североамериканския конгломерат от нации, за да преосмислят тъпия девиз, зает от надменний Албион, "Ние нямаме приятели, имаме интереси!" – и да проумеят най-сетне, че светът не им е бащиния и рано или късно ще им се наложи да отговарят за натворените по света гадости.


Пловдив – културна столица, Европа 2019

Plovdiv, edited by 30 oct. 2017

Илюстрацията долу: 
С ученици от първия ми набор възпитаници, 1972 г. Балчик, Пристанището.
–––
* Спас Гърневски (1953) – кмет на Пловдив от 1.XI.1995 до 1.XI.1999 г., Става дума за в "Демократическо знаме",  политически вестник на Демократическата партия от 19 май 1990 до 26 февр. 1991 г. Днес Спас Гърневски е депутат на ГЕРБ в Народното събрание. 
** Мазна Гана – в случая: който учтиво уж цели да ти забие нож в гърба, т.е. да те злепостави - http://forum.all.bg/showflat.php/Cat/0/Number/1242321/page/0/fpart/all/vc/1 #1245625 - 01.05.2006 Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...