ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (324.)макар че образът им се отлива
Райнер Мария Рилке (1875-1926), из "Плач по Йонатан"
27.07.2002. ГОЛЕМИЯТ ХАЙТОВ И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ
Заговорихме завчера с Емил* за отиващите си от нас и шарения ни свят напоследък така значими за Българската нация личности. Наскоро, на 82 години – тежко болен от рак, издъхна Николай Хайтов (1919-2002). В началото на тази седмица погребвахме и актрисата Катя Паскалева (1945-2002). По новините снощи обявиха – починал и поетът от Бургас Христо Фотев (1934-2002). Вече три часа в днешния следобед и досега вали; вали и не спира да вали. Небето плаче.
С кончината на политик или мафиот драматично се разтърсва тъничка прослойка от общественото пространство, докато физическият край на артиста – човек на духа или изкуството, бележи начало на дълъг низ равносметки в сферата на масовото ни съзнание. Живият актьор, писател, музикант, художник или поет в известен смисъл сам ни пречи да възприемем обективно творчеството му. Налепи от делнична врява, непремерени речи, самолюбиви изригвания на кофтия характер или обратно: пози на скромност, пози – казвам, а не естественото смирение на човека, по всякакви начини пречат на оценката ни. Ето го жалкия факт: голямата личност придобива ореол сред нас едва след като влажните буци гробищна пръст изтрополят по капака на сандъка с мъртвото материално тяло, едва след като роднини и добрите му приятели изплакнат очи от сълзите и след като романтичните траурни речи отшумят като есенни листа на топола. Животът продължава, и значи, същинският, а не набеденият творец заживява в духа на нацията истински едва след разпването на кръст. Тъй е при нас, българите; а може би и навсякъде по света е тъй.
– Бих поставил, да речем, името на Катя Паскалева до името на Жоро Слона (Георги Божилов, 1935-2001) върху мраморната плоча там – казвам. Пием си кафенцето, ръми и по булеварда със свистене и шлейф от сребърна мъглица префучават леките коли; неделя е, тъкмо време за равносметки. – За Хайтов – продължавам, – а за Хайтов бих отредил високо усамотено място. Които идват при неговата тлен, да им се наложи да се позадъхат от изкачването.
– Как никой не каза, че е велик, кога бе жив! – въздъхва Емил, докато пали цигара.
– Е, велик...! – дразня се. – Това "велик" отблъсква. Другояче го усещам. Събрат по дух как да наречеш велик?
Николай Хайтов е от онзи тип значими автори за България днес, които са възможно най-неподходящи за адвокати на собственото си творчество. Ай, какви непримирими сблъсъци, каква настървеност да смачкаш нищожеството, Боже мой! Така избухлив и вулканичен темперамент, и все докрай убеден в своето, в оценките си. А естеството на живота е измамно и гъвкаво, на приливи и отливи; както сочат мъдреците, писали Библията: има време за събиране на камъни, има и време за разхвърляне на камъни.
Не виждам по-чувствителна, по-изпълнена с тревога и напрежение личност измежду писателите ни, доживели третото хилядолетие в разградена България. Чарът му е в неговата невъздържаност и неговите предизвикателства идат откъм онази страна на унижените и оскърбените най-обикновени българи, из чиято среда Хайтов се втурна в идиличния следдеветосептемврийски уреден йерархично пейзаж на родната култура. Може и да не се съгласиш с него, но не може да го отминеш или да го заобиколиш, да го пренебрегнеш. Затънали до уши в това пошло тържество на травестити и курви, на сламени палячовци, насилващи се да говорят все уж от името на българина – велики пигмеи с пура в ръка, разни Тошо-Тошевци или Иван-Славковци, говорещи с изкусно задебелял авторитетен глас, напращели от ехидничене, пошлост, сарказъм с циничен подтекст, персони с претенции, само че без домашно възпитание, затънали до уши в преднамерено създавания по поръчка отвън почти четвърт век хаос от прекатурени нравствени стойности, чак сега разбирам колко ни е необходим днес Николай Хайтов като духовно излъчване.
– Каква работа има тарикатът, да се мотае из онова осветено пространство в такъв момент! – извиках. И сам себе си изненадах, и веднага съжалих. Леле, такава реакция от моя страна! Що, бе, викам си, даскале?!
– Що бе! – изрече с мощен глас колегата физкултурник Димитър Радев. – Представи си, че човекът наистина цени Хайтов. Що да не иде и той на поклонението? Какво като е бандит! Това си е негово човешко право. Кой си ти, да му забраниш!
Нямаше къде да отстъпвам, съжалявах вече, преди още Митко Радев да ме засече. Тъй де, ама наистина кой съм? Нима е забранено на мафиота да изпитва съчувствие, съжаление, почит, респект към писателя Николай Хайтов, човещина или пристрастие! Слушал съм, и между бандюгите имало мъжки момчета, пък и най-гледаните трилъри нали все утвърждават чара на готиното лошо момче! Та и по този повод ми се наложи да разправя, доколкото мога, сцена от класически трилър с Ал Пачино (1940).
Значи, двама братя се срещат, засичат се в миниатюрната гостна у майка си. Дошли поотделно, обаче уж случайно се засичат тук. Наконтеният, лигав като плужек хитрец на дребно, явно провален тип, вече си сърба кафенцето, когато се появява Биг босът. Босът (Ал Пачино) е могъща фигура, един от най-жестоките кръстници в престъпния свят. Майката туря и нему кафенцето... и сетне, значи, си се прибира пак да трака там нещо си, да готви манджа в омърлявената кухничка. Като фон на идилия, от съседно помещение долита нахакан мъжки говор и сладникав италиански шлагер от местната радиостанция. Непретенциозна и скучна битова ситуация. Какво ли, Боже мой, в тази обичайно постна, тъпа ситуация може да се случи?
И тъй... Големият внимателно поема чашката с кафенцето, започва да си разбърква захарта; много бавно крачи няколко стъпки наляво и няколко надясно по дължина на масата, дето се е настанил кокошкарят, зализаният тарикат. Около две минути да трае тази сцена. Онова конте явно се е появило пак да изкрънка нещо от брат си, още не се е обадило, но се разбира: следи с кучешки предан, влажен поглед крачещия из стаята настръхнал свой брат. Тракането на лъжичката в кафената чаша, нафуканият бъбреж от радиото в съседно помещение, тягостното мълчание... Тръпки ме побиват, колчем си припомня сцената. Равно и спокойно потомъкът на сицилиански род в Щатите Ал Пачино произнася, вероятно доста неточно предаден от мен, страховития си монолог. Повтарям, изречено е с равен тон и кротко, ако не се вслушаш в енергията на думите:
– Братко!... Ти си мой брат, и аз не мога да променя това
положение. Нищо, което си пожелал досега, не съм ти отказал... Защото си мой
брат. Защото сме синове на една майка. Имал си, и пак ще имаш и занапред,
всичко, което си пожелаеш... Пари? – Пари. Мацки? – Мацки. Екзотични пътешествия
по най-разкошни кътчета на света? Всичко-всичко, което си пожелаеш: висока
длъжност в директорски борд, лимузини, замъци, яхти, добри адвокати,
банки, заводи. Всичко, разбираш ли! Едно обаче оттук-нататък да ти е ясно – не
искам да те виждам, когато идвам при майка ни. Ще се обаждам да я предупредя да
ти каже кога ще идвам, за да те няма... Не ща да усещам миризмата на
твоето тяло – дъха ти, остроумните ти лафове, луксозния ти парфюм, шегите
ти или оплакванията. Нищо твое, ясно ли е! Каквото ти е нужно, обаждай се
на моите хора, и ще го имаш. Но за пръв и последен път те
предупреждавам... Видя ли те още веднъж да се мотаеш около майка ни,
когато идвам да говоря с нея, ще те убия.
POST SCRIPTUM
Есето
излезе първо в малотиражния пловдивски вестник "Арт-клуб" през август
на 2002 г. На 7 октомври с.г. вестникът на Мултигруп развя чаршаф от цели три
страници захаросано интервю, поднесено от главния редактор на
"Стандарт" г-н Юлий Москов. Визираният по-горе Илия Павлов
(1960-2003) бе показан в обаятелни краски плюс две чудесни фотографии под
нафукания цитат, явно верую на "великия" мъж: "Любимият ми хотел
е този, който още не притежавам". По-готината от споменатите
фотографии после бе монтирана в тържествената траурна зала при изисканото му
опело на боса.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа* Емил Калъчев (1932-2013).
** Велислава Дърева (1953), която при
мен две лета като студентка по журналистика си изкара стажа във вестник
"Комсомолска искра", пише с апломб, типичен за свидно чедо на бившите активни борци против фашизма и капитализма: "Уличих Хайтов в кражба, уволниха мен, главния редактор и
зам.-главния", вж.
http://e-vestnik.bg/6224/%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D1%83%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B8%D1%85-%D1%85%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%BE%D0%B2-%D0%B2-%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0/
*** Текстът е отпечатан в бр.6-8 от 2002 г. на в. "Арт-клуб" – Пловдив. Седмица или две след това вестник "Стандарт", който явно си беше вестник на Мултигруп, отпечата на три страници с цветни илюстрации цял чаршаф текст за благодеянията на Илия Павлов. По този повод с Емил Калъчев изяснихме, че и мижавите провинциални вестничета се следят внимателно от босовете на мафията в България. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)