Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 13 ноември 2018 г.

Публицистика – ДРАГО МИ Е, АЗ НЕКАДЪРНИКЪТ


ДРАГО МИ Е, АЗ НЕКАДЪРНИКЪТ

   Преди много години университетският ни преподавател доц. Христо Първев от катедрата по езикознание към факултет Славянски филологии в университета ми предложи да продължа с аспирантура по неговата тясна специалност Българска граматика, като бир парче асистент. Имах по-примамливи възможности за мен си, акълът ми се беше врътнал по разкази, стихове, журналистика, та се направих на две и половина, не сметнах нужно да се позамисля над хубавичкото предложение. Ама тогава (1969-1971 г.) вече бях станал добре платен сътрудник на хонорар във вестник "Народна култура", за репортаж от Нефтохима или за интервю с известна персона в касата на "Култура" ми плащаха горе-долу месечна заплата на баща ми, мебелист седми разряд в пловдивския завод "Напредък", и естествено вирех нос. Нещо повече, гледах с вкисната физиономия София, същата тази снобска София, столица на пишман-интелектуалци и мекерета, към която така пламенно се стреми всеки що-годе поотърсил се от диалекта и бита си настървен провинциалист.

   Отказах и на предложение от приятели в "Култура" (М. Берберов и И. Сарандев) да поостана в София поне още половин година, докато се отвори дупка в щата на вестник "Народна култура". И това отказах. Когато през януари 1972 г. прекосих от Добруджа край Балчик до шоплъка, да си прибера дипломата от канцеларията на Софийския университет, чух, че доцента го канели за професор, имал оферта да иде на Запад – в Швейцария, Белгия, Холандия, и естествено се почувствах малко гузен пред мен си, че пак не съм уцелил шанса, ах, Боже мой! Три години по-късно проф. Първев (с латински букви май се пише Purweff, що не и Parwev's)
* барабар с двама асистенти отлетял за Щатите. Какъв малшанс! Юнайтед стейтс ъф Америка... и моя милост там – тъмен балкански субект, творение, изпълзяло от мрачната изба на пловдивската улица "Ниш" до Страната на неограничените възможности, ех!

  Така ми каза състудентката от курса, Лиляна Янчева
**, която по някое време беше прес-аташе към правителствената резиденция на Тато в Бояна, ако се не лъжа. Та Лиляна от Софето ми рече: "Видя ли какъв шанс изпусна!" – докато въздишахме по студентски спомени от епохата на соца над лично от нея специално варено кафенце с четирилистна детелинка сред каймака, горе на третия етаж в сградата, дето е сега Президентството на Република България.

   И си мисля разни работи по този приятен повод, пък и по други поводи, един от които е, че си купих патлак евентуално да ми е дружинка при срещи от третия вид с мародери от циганското гето Столипиново, и тъй реших, че любовта към България у нас, плюли си на късмета някогашни щастливи овчарчета, Калитковци или Гюро-Михайловци, тази любов, това наше измъчено, изтерзано българско родолюбие е толкова дълбоко впило се в сърцето, че всеки следващ очакван или неочакван, но разгромяващ неуспех в личния ни живот по-яко ни приобщава към този котел от тарикатщина, невежество, самолюбие и пищна грандоманщина.

   Да бях поел с доцента, може би сега да съм, да речем, собственик на къщурка с пет спални, три гаража, джип Чероки Гран туризъм, плюс Порше 911 със сгъваем покрив – настъпана предница, ритнато отзад, черно на цвят и пъргаво колкото си ще: да кажем – 100 km/h за 3,5-4,1 sес., басейн в задния двор 25х50 m да си плувам, отмаряйки в летните жеги между писането на два философски или психологически трактата върху българската граматика, кокетна виличка покрай границата с Канада, където въздухът е наситен с кислород на бучки, кристално чист и горите са рядко населени, плюс трийсетина декара равно подстригана ливада за голф нейде си там на майната, пак в Америка; щях чат-пат да мятам по едно око към онази пловдивска махалица с болка на сърце, с носталгия и предателска сълза, стичаща се по новото ми каубойско яке, щях да съм само проспериращ материално нещастник, някакъв университетски тъпанар и автор на изсмукани из пръсти варианти на Хари Потър или криминалета, защо не и интелектуални бози в стил Паоло Куелю.

   Да-а, ех как лъскаво да ми се е наредил животът! Докато сега – ей ме на! – съм си ма-а-алко гневен, разочарован, с малко поизмачкано като стара войнишка флигорна самочувствие, обаче щастлив, дами и господа съдебни заседатели, яко щастлив. Та си казвам: Ние, некадърниците, несретните ние, синове и щерки на България... Ние, неслучилите в живота, много повече си я обичаме тази наша омаскарена от духовни джуджета и педерасти, грабена от бивши праведни партийци и настоящи демократи родина, понеже си нямаме нищо-нищичко, с което да шашнем, да се изфукаме пред света. И това тук ни е бащиния. Ами да, позанемарено, мръсно, долно, подло място, миризлива свинска кочина, тъй е. Обаче никой вън не може да е повече българин от нас, скъпи граждани на днешна отунзана
*** България. Когато изпукаме един ден, новичкият собственик на това занемарено от нас райско кътче насред Полуострова, най-вероятно готин янки с дъвка в уста, ще ни се изсмее на фасона, дето сме били до такава степен доверчиви, та сме се надали друг да дойде да ни оправя батаците и друг някой месия да разгони от властта пасмината на тарикатите.

Шикагоу (както го произнасят) – градът на емигрантите

   Парадокс: пропуснатата възможност те съпътства; осъществен, шансът остава забравен, затрупан от блясъка на придобитите нови богатства. Но какво е успех? Има ли успехът нещо общо с успешната кариера в обществото? Познавам хора, които цял живот губят, и въпреки това, имат успешен личен живот. Не, в никакъв случай не ще река, че са нещастни, най-малкото затова че госпожа съпругата или любовницата наистина ги обича.

   Излиза, че – губейки, са придобивали; и това нещо не се бележи с финикийски знаци, висок пост, луксозно жилище, респект сред тарикатите, цветущо банково състояние, дори не се и бележи с цветущо здраве: гъвкава стъпка, интелектуална поза: умислен, лявата лапа подпира лакътя на дясната, дясната – с показалец и среден пръст под ушето, небрежно опрени, плавни жестикулации, балансиран тембър, склонност към флирт и авантюрки, свързани с флиртуването: да речем – секс в хотелска стая с мраморна вана и веранда към океана.

   Непостигнатото остава в сферата на мечтите. Блясъкът му огрява мизерното ти днес с откровение: ето, какъв щях да съм, само да бях дал друг отговор някога си, преди трийсет, преди сто години! Припомняш си онзи слънчев миг, софийската златна есен. Тогава нямаше криза за боклука
****, нощем някои от вас се наемаха да мият софийските булеварди по за пет лева, с които 5 (пет) лева цяла седмица си осигуряваш уискито, 0,40-0,60 лв. за 0,1 л., но аз винаги съм предпочитал полската Водка виборова, че хем е по-мека, хем ми напомня за полския химн с ей тези думи "Ешчо Польска не згинала", кой знае защо.

   Припомняш си лекия бриз откъм Витоша, бухлатите девствено бели облачета по софийското небе. Припомняш си дори факта, че в парка срещу Университета тогава те чакаше едно готино момиче; кожата й – какао с шоколад и малко прясно мляко, с маслинено тъмни очи, и как ти дотича, тръшна се при нея на пейката, прегърна я силно през кръста и издекламира бойко, че не се виждаш канцеларски плъх, книжно насекомо, дървояд с академична титла и прочие, ами си роден за друго.

   Боже мой, защо не щеш да забравиш точно тези мигове, питаш се. Дали пък тези мигове не са основа на илюзията ти за самочувствие? Казваш си: Ах леле, колко очарователно, колко нехайно! – И това те изпълва с кеф. Защото коя посредствена душица би изпуснала дори един-едничък от шансовете за просперитет, които ти, и не само в младостта, но и по-късно с лекота си подритвал фалцово или боц, ей тъй, с палеца на левия крак!


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 4 mar. 2001 – edited by 13 noe2018
   Илюстрации:
   - Випуск 1971 г., край езерото Ариана зад Орлов мост (горе);
   - Андерсеновата сага за Грозното патенце и лебедите (долу). 
___
* По онова време живо ме занимаваше проблемът как да си сменя смърдящото на турчин фамилно име Бояджиев (изключая последната частица, родителния падеж в окончанието -ев), та подписвах статиите си във вестник "Софийски университет" с фамилията Кирилов, което е всъщност бащиното ми име.
** Лиляна Янчева е русото момиче до моя милост на снимката горе. Останалите са: Петко от Хисаря, Катина от Благоевград, Кунка Велчева и Рада Панчовска (пред Кунчето) – двете от Панагюрище, Наталия от Сев. България (зад Лиляна), Недялка от Тополовград (вдясно от мен), Стефка от Враца, Яна Мавродиева от с. Камено, Бургаско (зад Стефка), Калудка от Ямбол и Галя от София (съпруга на поета Калин Донков).

*** Ограбена жестоко (пловдивски жаргон).
**** Добавено половин век по-късно. Бел.м., tisss.

Публицистика – ИМИТАТОРИ В ИЗКУСТВОТО

  Понеже си харесвам дома, обичам котките – те постепенно се превръщат в негова душа. Огледалата да мислят повече, преди да отразяват. Бъди себе си; светът се радва на оригинала! Изкуството е наука, само че много по-ясна. Поетът не открива, той чува, не търси поетичното, както на градинаря не му пука за уханието на розите. Вярвам в късмета; как иначе да си обясня успеха на персони, които са ми противни! Стар трик у жените е да те изкушат да вярваш, че си обичан, когато едва те понасят, и да си крият любовта, когато те обичат. За умрелия гробница е сърцето на живите. Луната е слънцето на статуите. Мода е шаренията, която се демодира. Пенелопа се явява последно изпитание, което Одисей мъжки трябвало да понесе, приключвайки скитанията си по света. Най-скъпите рокли защо се носят... за да бъдат съблечени!*

ИМИТАТОРИ В ИЗКУСТВОТО 

  Кое е по-необходимо като подход за поезия и всякакъв тип творчество? Според Михаил Берберов (1934-1988) ясно е кое. На мен обаче не ми е ясно, особено що се отнася до изкуството. Образи на транцедентното
** за мен са гротескните пейзажи и образи на Йеронимус Бош, вплитащи елементи от телата на насекоми и мъртвешки кости в представата за човешкото у нас. Трансцедентален е образът на викащия в известната живопис на норвежеца Едвард Мунк. Транцедента-а-ални са разтеклите се подобно сперма часовници на Салвадор Дали, мустаците на Салвадор, източени в краищата, обърнати войнствено нагоре. Транцеденталното го откривам у птиците в класическия трилър на Жан Кокто.

  За мен – син на родения в провинциално Харманли, където най-забележителното е надпис на арабски върху каменен сводест мост от ХVІ век на Османската империя, транцеденталното е гърч, систола на човешкото съзнание пред непонятния космос, сърдечен спазъм в кръвообращението на съвременната цивилизация. Забелязахте ли, че в седемдесет и седемте книги, съставящи Библията, трансцедентното винаги напуска пределите на познанието, стои извън социалния опит, като обаче е начало на вехтозаветния мит за Сътворението на света, но и финал на страховития Йоанов апокалипсис (откровение свише), представа за завръщане на изначалния хаос, като наказание за неумението ни да се справим със собствените си бесове.

  Ако у поетите закичването с понятие плашещо бих приел за игра, за симпатична поза, мен този съспенс (стрес пред въпроса какво ще последва) не ми е нужен, по простата причина че изпитвам – наивно може би, доверие към това толкова тъжно социално животно, към този "зоон политикон" човека. За Адам от края на второто хилядолетие подир Христа социалното е уют за моите страсти, но и отправна точка за красивите ми мечти. Отнемете ми това убежище, и ще се разпълзя сам наплашен в подножието на гроздовете от галактически структури, разстроен както латерна с фалшив набор от стари шлагери. Брррр, че мразовито!

  Тъй че между "трансцедентален" и "социален" предпочитам второто, пък дори и когато се отнася до такава шарения, като поезията или абстрактната живопис. Защо да избързваме; оптимист съм, човечеството изживява все още детския си период, може би точно сега ни предстои да излезем от ерата на пубертета, от амбицията да доказваме колко сме съвършени ("венец на творението"), без да съзнаваме колко сме недоработени, уязвими и нежни... все още.

  "Все още" с многоточие е последна от петте философски поеми в книгата на моя приятел и духовен брат Михаил Берберов, вж. "Морето се завръща", изд. БП, 1974 г. Ето цитат от тази книга:

Голямото е малко. Малкото – голямо.
Продължавай.
До атома – в обратната посока: продължавай.
Търси най-истинската форма.
Нима тя няма име?
Или е вън от думите, които винаги я гонят?

("Завръщането на морето"). Само че мен малко повече от формата ме интересува съдържанието, т.е. социалната функция на изкуството. Вероятно за извънземния разум, ако го има! – сме очарователни с лутаниците в тази наша иначе съвършено уравновесена математически изящна космическа Райска градина. Ала ние все още не знаем това. Защото ако някаква Сила изведнъж разчупи онези Седем печата, зад които е ключът към Абсолютната истина, сигурен съм: тутакси стресът ще ни убие.

  Ето затова предпочитам метафората у италианеца Салваторе Куазимодо за онзи лъч, по-точно казано, за човека, пронизан от божествен лъч върху "Земята, която е всъщност звезда", или човеколюбивите метафорични късчета на Уолт Уитман и Габриела Мистрал. В крайна сметка, дали Библията не е възможно най-разбираема социална беседа върху високите философски тревоги на човечеството пред лицето на вселенския Творец?

  Виждам, и всички виждаме: половин Европа благоденства, преборвайки се някак с хаоса в човешката душа; останалите бедстват, сякаш за да се види до какво води пренебрежението към нравствените императиви над нас. Онези хора свято вярват в сключени договори, в честната дума, ние не. Свикнали да живеем в бедност, се възмущаваме, предизвикателно наричаме лицемерно онова общество; забравяме, че онези хора са изминали своя трънлив път, платили си данъка чрез собствената си история и поражения, поучили са се, а ние – о, разбира се, че имам предвид най-напред българите! – ние тепърва започваме да учим своите уроци.

  Комунизмът създаваше илюзия, че за повярвалия в лозунга "Свобода, братство, равенство"
*** достатъчна е безпрекословна вярност към Партията и вожда – току виж сме се уредили, па и ще изпреварим всички останали, които не разполагали с най-мощното, най-модерното, най-върховното постижение на света – марксизма. Прогресът ни се явяваше по право и един вид чиста математическа закономерност (абсолютна химера!), необходимо беше да следваме предписанията на болшевизма, да скандираме, обърнати с лице на Изток, към т.нар. Трети Рим Москва думичките "ленински", "сталински", "димитровски", "живковски". Ай, че романтични наивници!

  Полякът Казимеж Брандис в есеистичната си книга "Писма до госпожа Z." (изд. 1980 г., с. 106) предупреждава:
"При пътуване на Запад е добре да се помни всичко това. Страните, които ще посещавате, са добре екипирани от историята и всяка от тях на времето е плащала за това съответна сума, която днес дава лихви. Ние едва сега плащаме тази цена, а за лихви ще има дълго да чакаме".

   Текстът излиза на полски в далечната 1963 г., а пък ние все още се опитваме да го разчетем като сигли върху древен палимпсест
****.

ПОСЛЕСЛОВ

  bogpan, постинг от 10.06.2006.: "...Не считам, че въобще следва да се говори за унижените и оскърбените. Мисля, че това е дело индивидуално и е въпрос на Духа, който е във всеки от нас..." 

   tisss, 6 юли 2006, 02:40 ч. Re.
bogpan:

   Когато бях по-млад и впечатлителен, моят баща ми даде един съвет, който оттогава насам все се върти в главата ми. "Почувстваш ли желание да критикуваш някого - ми каза той, - просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които ти си имал."

   Той не каза нищо повече, но двамата с него винаги сме се разбирали, без много-много да приказваме, и аз долових, че той имаше предвид нещо повече от това. В резултат придобих склонността да пестя преценките си - навик, който ми е помагал да вниквам в личността на много странни хора и също така ме е правил жертва на немалко досадници.
Първите два абзаца на "Великият Гетсби" (1925 г.) от Джон Фицджералд

   bogpan (Богдан Пангелов), 6 юли 2006, 7,44 ч. Re. tisss:

   – Единствената причина, да се появя в една чужда тема, в чужд монолог е споменаването на ника ми или цитирането на някаква мисъл, извадена от контекста обикновено. Елементарната етика предполага да не се намесваш и да прекъсваш чужди диалози или монолози, както е в конкретния случай, и то от позиция на някакво мнимо превъзходство, още повече да даваш оценки. За съжаление, в определени среди, които за удобство бих нарекъл "пеещи", това не само не е присъщо, но и точно обратното – налице е грубо, безпардонно вмешателство и оценки – неща твърде далечни за подобен род сетивност и разбиране. Менторският тон е категоричен, думите са груби от типа "влачене по корем" и изреченията запращат изненадания автор обикновено "на майната си". Характерното в подобни изказвания е липсата на анализ, липса на опит за диалог, липсата дори на опит за елементарно човешко разбиране. Различните са стъпкани в калта и музиката свири. Питам се тогава това ли е примерът на поколението и защо да се учудваме от някои неприятни примери у по-младите, когато те вече са квалифицирани като "млади хищници". Еднаквото предполага еднаквост, резкият тон – рязък, око за око, зъб за зъб. Светът се върти, а нищо у човека не се променя и така ще остане, докато не се приеме не на думи, а да се изживее, да се обърне в същност "Всичко е Любов”.

   tisss, 6 юли 2006, 18,46 ч. Re. bogpan:

   – Представяте ми се толкова уязвим, че разбирам, споренето ако въобще има някакъв смисъл ще ми отвори проблем как да не Ви нараня повече от това, което неслучайно сторих. Виждам, стиховете, които пишем, коренно се различават. И що от това! Ако има нещо, което заслужава дискусия, вече за трети или четвърти път го обявявам това е стилът. Вие отложихте този диалог. Готов съм да Ви се извиня. Знаете, предполагам, онази нашенска: Само мома, дето не се е хванала на хорото, само тя не е била щипана. Да, готов съм да Ви се извиня.

  Изкуството (литературата естествено е на първо място) не е борба за тщеславие, а за възможността да си говорим за нараняващия, жесток понякога, и въпреки това, изкусително завладяващ ни живот около нас и в нас. Да, такъв стил крие и редица опасности, и драми от личен характер за автора, но какво всъщност ми представяте Вие! Уважението ми към съзерцателното и акварелните зарисовки на кротост и на смирение моментално ми се изпарява, обърна ли очи към кощунствата, който ни заливат. А Вие ме занимавате с птички и тревички. Нима предпочитате изкуството под формата на Салон за галантни обноски и виртуална хармония – Вие хвалите мен, аз хваля Вас и дружно облайваме врага на хармоничната ни компания?!

  Да употребяваш таланта си за бягство от реалността, е, това трудно го разбирам. Повтарям, не желая повече да Ви наранявам, та ще се постарая да не го сторя оттук-нататък. Имате сериозни основания да ме вините и аз нямам право да Ви се сърдя, защото съзнателно съм Ви предизвиквал. 


Пловдив – културна столица, Европа 2019

Plovdiv, 17 avg. 1998 – edited by 13 noe. 2018
Илюстрации:

- Жан Кокто – сред най-влиятелните личности на съвременна Франция (горе);
- домашната котка – душата на един дом, независимо богат или беден (долу).
___
* Сентенции на Жан Кокто (1899-1955), вж. https://lira.bg/archives/102887
** (от лат.) transcendens, entis "извън"; термин: "Който е извън опита, съзнанието и познанието".
*** Liberte, egalite, fraternite!
– лозунг на Френската буржоазна революция от 1789 г.
**** Старинен ръкопис върху по-стар текст
. Бел.м., tisss.