Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 12 май 2019 г.

СЪНУВАМ БАЩА МИ

СЪНУВАМ БАЩА МИ

  Сънувам баща ми (издъхна, едва навършил 61 година, на 6 септ. 1983 г.). Идва си като човек, който се е трудил усърдно; посрещам го в дом, където живеем сами двамата с него, казвам: Няма вече да я караме само на постно. На четири-пет дни и месо ще имаме на масата. Виж, купих климатик, пералня, с нова дограма сме, не с твоята жигула, а с опел тигра се фръцкам пред приятелите, обзавели сме се с куп електронни боклуци. А той с неговата си Исусова кротост и с очите на доверчив човек ми се усмихва, и как нищо не каза! 
 
  Разходихме се снощи с един съсед из квартала; пихме по една бира в кръчмето зад кварталното пазарче. Слушам го какви ги реди. После го оставих да се прибере при майка си, поспрях при компанията гласовити картоиграчи. Леле, как безкрило тече животът! Заяждат се на дребно, демонстрират мускули; вгледаш се, пилят си само нервите, дали ще е белот или дебати в парламента, вони на посредственост. Какво отличава рожбите на същите тези мъже!? Май единствено липсата на умора. Децата им по същия начин воюват за надмощие, кресливи, нагли, невъзпитани. И във властта изобилства от хора с отработени обноски – дефилират в роля "народни закрилници", а деформирано от самодоволство и горделивост лице занича иззад всяка човеколюбива уж маска.

  Къде сте, трудолюбиви честни българи? Сеем лошото си настроение, където и да се появим, където и да ни допуснат да се разпореждаме. Такова тягостно мълчание! Ни с хайдушка чалга, ни с тъпани и вой на зурни можеш да го заобиколиш. Мъжът на моя позната й рекъл озадачен: "Има добри хора. Има ги, срещат се чат-пат, колкото знак да дадат, че животът в България не е гадна работа". А пошлостта мощно бълва, на талази. Чудесният като актьор Коста Цонев (1929-2012), усетил се парламентарен лъв в своите седемдесет лазарника, към моме, което го интервюира във фоайето на Народното събрание, се обръща с цинична ей такава задявка:
"Ех, какъв мъж бях едно време! Тогава да ми се беше явила, не микрофон, моето момиче, друго нещо щях да ти дам да ми го подържиш в ръка".

  Оказва се, Историята има и друга – невидима или премълчана, но много по-важна за нас, българите, страна. Пари, сексуални палавници, имоти, далавери, доходни длъжности, самохвалства, и то май движи простащината. "Пустите клисурци станали московци, а панагюрци – донски казаци"... Това "московци" като се замени с "Лос-Анжелосци", и всичко си идва на място. Има ли друг народ, така устремен да избяга от себе си? По националната ни телевизия представят нашумелия със скандалите си писател Христо Стоянов (1956), родом от Габрово, жител на Смолян, автор на отвратителни текстове за родопчаните-мохамедани; самоуверен, разправя как заради проблеми с разпространението на неговите книги съдил Българската държава в Страсбург, и ни в клин-ни в ръкав, на изкълчен руски неочаквано изтърси фразичката
"Пайетам можна и не будеш, но гражданинам бъйт абъязан". Па горд, самоуверено добави: "Както казваше великият Лермонтов".*

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

 
Plovdiv, 28 apr. 2006 – edited by 12 maj 2019

Илюстрации:
- Лятото на 1972 г., Баща ми в м. Юндола, Родопите (горе);
- Николай Алексеевич Некрасов, авторът на цитата (долу).

___
* Поэтом можешь ты не быть, но гражданином быть обязан – реплика на руския поет Николай Алексеевич Некрасов (1821-1878) от "Поэт и гражданин" (1855):  
Не очень лестный приговор. Поэтом можешь ты не быть, но гражданином быть обязан. А что такое гражданин? Отечество достойный сын. Ах! будет с нас купцов, дворян, довольно даже нам поэтов, Но нужно, нужно нам граждан!... Бел.м. tisss.