Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 16 ноември 2019 г.

ЧОВЕКЪТ Е МНОГО САМОТНО ЖИВОТНО

ЧОВЕКЪТ Е МНОГО САМОТНО ЖИВОТНО

  Преди години, било е през лятото на 1975 или 1976 г., пътуваме с първата жигула на баща ми към София, по негова си (на баща ми) важна работа, а и да се видим с роднините, с четвъртия от петимата харманлийски братя – чичо ми Стефан, с чинка Мили (Емилия от Радомир) и братовчедите Валентин и Соня. Та спускаме се с татко по стария асфалтиран път и по нанадолнище току преди Ихтиман внезапно на 300 м преди нас по пътя от падината изведнъж се вдигна облак прахоляк, огромен сандък се мерна в прахоляка, завъртя се във въздуха, чу се грохот, колите забавиха ход и спряха като на парад в двете ленти. Баща ми, без да ме поглежда, спокойно рече да си седя на задника, да не се правя на герой. Скочих. Търча като вятър поне стотина метра надолу, гледам, и други наскачали от колите, ама стоят, само аз си топуркам по стръмното.

  Посред склона – възстаричка бяла тойота комби с турски регистрационен номер, със смачкана предница напреки по средата между двете ленти на платното. Сред ламарините – момче на моята възраст, и не мърда. Само охка. Не крещи, охка си турчето, ей тъй, съвсем нормално си охка. Подхващаме го трима от двете страни, отнесохме го както го и открихме, приклещен в тенекиите зад волана. Облягаме го седнал на дръвче покрай пътя. Гръбнакът му дано е цял, мисля си.

  Впечатление, кой знае защо, ми направи, че седеше вдървен и че на бос крак е с износени гуменки. От колата му върху асфалта се разпилели стотина пакета лигнин; това карал, пътувайки към Турция може би. Няма кръв, няма рани, само тихичкото охкане на втрещения пострадал човек. И ни думица.

  Понеже стотина метра надолу, в канавката отляво, огромна светлосиня товарна ифа лежи, вирнала колелетата си към небето, хукнах край ремарке, изскубнало се от камиона, забило се с теглича си в ниския насип, отвъд който бе дерето вдясно. Изпъват врат към огромния камион, гушат се в храсталаците неколцина нашенци. Откъм задницата на камиона – други; тези па люти, та и гневни. Следят зорко, ама от почетно разстояние, че нафтата, изляла се на асфалта вони мазно и в жегата се не диша; за едното чудо, ще вземе резервоарът да гръмне нашенците. Колко му е! Опасности дебнат отвсякъде.

  Кабината беше с муцуната си към мен, мернах, че там вътре нещо шава, и докато тичешком приближа, показа се глава, раменете на шофьора, който се опитваше да изпълзи. Подавам му ръка, прихванах го под мишниците, помогнах да се измъкне. След главоломната каскада, изумен съзерцавах мъж дребосък: прашен, брадясал, умирисан на кисела пот, и той като мен по онова време пълно с живот българче, и нищо, ама нищо му няма. Ни драскотина!
Шепна – че още сме сами, а пък кибиците заничат от храстите, маят се дали да приближат, че ги гони шубето резервоарът на камиона да не гръмне. Тихичко му подвикам на туй нашенче: "Абе, приятел, какво стана?" Нещо игриво злобничко припламна в зъркелите му, гледа към смачканото пикапче с турските регистрационни номера, застинало с помляна предница насред пътя: "Цунахме се, кво! Ма я пак го не пущих да ма изпревари, д`ейба мамичката му манафска!" И още нещо рече на неговия си шопски диалект.

  Почакахме около половин час. С включена сирена виу-виу-виу-виу откъм София долетя катаджийска кола. Излязоха от нея двама омачкани, сънливи мъже, появи се и цивилен канцеларски плъх следовател, взе да записва в джобен бележник, попита за свидетели. Е, като не съм бил от преките очевидци кое как е станало, върнах се при баща ми в жигулата. В напечения асфалт скъсалият се карданов вал на ифата беше издълбал педя дълъг дълбок улей; затова и светлосинята ифа с високата си каросерия се бе превъртяла на 180 градуса във въздуха.

  Мислел съм си после: леле, до каква степен нормален човек може да освирепее, че да потроши тежък камион, живота си да рискува, а и живота на друг да съсипе! Ей тази, в хубавия слънчев ден изригнала като от нищото злост, която неведнъж и мен ме е обземала, трудно мога да си обясня.
 
  В два след полунощ будят ме остри болки в корема. От зор легнах на цимента в банята. И както си лежа, плувнал в студена пот, в ярко оранжево започнах да си представям колко лесно е да умра, да пукна, да ритна бакърчето, да гушна букета и как в многолюдния пъстър и шумен свят нямам ни един човек под ръка, комуто да се опра, по телефона макар, да му разправя накъсо какво ми е, как несправедливо съм пренебрегнат от раждането си досега, колко подло са ме предавали и лъгали, как този мой корем адски ме боли. И така де, защо да троша грешни пари за супер-модерен джиесем, като от години вече никой така и няма да ме потърси. Нали!

  Живеем в самота. Любим се в самота. В самотата умираме. Пред съвестта пак си сам и гол, и беззащитен като пале. Любовница, приятелчета, компания веселяци... не е ли всичко това илюзия, с която безсмислено и крадешком да прецапаме през живота? Математиката, хороскопите, врачките, философията, поучителните разкази на древни и модерни днешни мъдреци, красивите политически идеи за щастие не заблуждават ли, че всички ние, гледащи се изпод вежди сме все пак едно общество, нация, семейство?

  Zoon politikon
*. Вятър и мъгла, драги приятелю! Човекът е изключително самотно животно в епохата на супер-модерните комуникации. Надникни в бездната, в ада на болестите и страданията на душата си, и ще видиш колко за кратко време сме тук, преди да изчезнем като облак пролетна омара, както сме се и появили. След три-четири години подир смъртта те забравят. След тридесетина години няма вече кой и да си спомня за теб. А какво са тридесет години! Всичко наше, над което залягаме с толкова амбиция, мераци и труд да го удържим, е нетрайно, понеже е тлен. Духът единствено е нетленен, в духа е истинската свързаност помежду ни.


  Моето поколение българи, родени в десетилетието след Втората световна война, по-малко сме склонни да се самосъжаляваме. Да, били сме заблудени, и пак сме склонни да бъдем заблуждавани, макар да сме имали (и имаме) нашите смешни за останалия свят красиви илюзии, мерак, романтични мечти. А патета с жълто около човката, тези новоизлюпени под влияние на пошлия американизъм материалисти дори илюзия си нямат. От личен опит разбрах: отнемеш ли у човека илюзията, че с недостатъците си макар, с неприятните си страни дори, той пак може да е любим, да му съчувстват, може да бъде прегръщан, целуван, приеман с любов, изгуби ли си илюзията, че може да е обичан, тутакси зейват у него с озъбена муцуна цинизмът и агресията, отчайващата грандомания, ненавистта. И това вече не е демокрация. 

  Не ме е толкова страх от бясно препускащото време, колкото изпитвам страх от озверялата самовлюбена паплач, шестваща из днешните медии. Образа на идиота ни представят всеки ден като модел за успешен живот: духовността е изблъсквана от ума не случайно чрез всякакви възможни медиуми на днешния свят, кажи-речи, чрез всички днешни съвършени средства за комуникация.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 20 maj 2001 – edited by 17 noe. 2019
––––
* Човекът по природа е политическо животно е идея на Аристотел (384 г. пр.Хр. -322 г.) – философ и енциклопедист на Древна Елада. Zoon politikon e негов израз. Бел. м., tisss.

САНТА ФЕ

САНТА ФЕ
На Дорис

На този ден, в случаен час
преди известен брой лета
ти, мила, се яви у нас
премръзнала от самота,

ноември беше мразовит,
та сложих в джезвето кафе,
запалих огън с важен вид
на мъж, обръгнал в Санта Фе*.

Ти длан над пламъка простря
и мълком гледахме навън
как пада кротко вечерта
като завивка преди сън.

Какво се случи след това
до днес така и не разбрах –
нахлу вихрушка, завъртя
и двама ни с такава страст,

че после казваше: Оле,
мен, мили, губи ми се час,
изпаднала внезапно в плен
или изпаднала в несвяст.

Дойдох при теб аз сам-сама
уж само за едно кафе,
а всеки път си тръгвам аз,
до гроб оставайки при теб.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, 21 noe. 2001 – edited by 19 noe. 2019

Илюстрации:
- Моника Белучи (1964), зодия Везни, италианска киноактриса;
- авторът, преди да срещне онази, към която е посвещението.
–––
* Santa Fe – исп./порт.: Светата Вяра. Бел.м., tisss.