И не отреждам за Тракия място по-високо
пак да си остане Тракия –
колкото открито, толкова и непристъпно.
08.10.2002.
Ровичкане из речници за често
ползвани чуждици. Виртуален (лат. virtus "годност") възможен; който
се проявява при определени условия. Имагинерен (лат. imago "само мислимо
възможен") въображаем. Афронтирам (фр. affronter "оскърбя,
пренебрегвам и не зачитам някого публично"; отблъсквам. Дезавуирам (фр.
desavouer "обявявам го за лишен от доверие и пълномощие") снемам
доверие от някого. Top-lofty (разг. англ.) надменен, надут, високомерен,
горделив. Free and easy (англ.) непринуден, свободен, необвързан от условности;
разг.: забавление... Моята внучка Невена днес навършва своите най-първи осем
годинки. Чудесна възраст, но нямам какво да й подаря освен увереността,
"че утре ще бъде живота по-хубав, живота по-мъдър"*. Осемгодишната
госпожица може би най-случайно е дъщеря на първородната ми щерка Вера. И значи,
явявам й се дядо. Леле!
Живея, нижейки думи. Живея в дома
си като отшелник в сумрачен параклис. Макар да зная, че в параклис не се живее.
Думата "сумрачен" ме озадачава с тревожността, която излъчва и
придава вкус на словосъчетанието. Този сумрачен параклис е моята наблюдателна
кула към вихрещия се наоколо песимизъм и ми принася спокойствие. В оскъдица и
сред бесове живеем, разбира се; ала кога ли тук – на Балканите, е било по-леко,
по-охолно! И си мисля какъв дар е животът, мила ми Невенче, ако го живеем по
съвест и с достойнство. Ето, сготвих си тази вечер супа от леща, а знаеш ли
колко вкусна е бедняшката ми гозбица, когато нямаш от какво да се срамуваш,
хубавичко си огладнял, а сметките ти са наред! Започнах несвършваща книга за
нас, които крачим преди теб в живота на простосмъртни българи; наченах я
кажи-речи в часа на твоето рождение (нощта на седми срещу осми октомври 1994
г.; сякаш вчера беше). Ето, цели осем години до днес я пиша, и сега, в този
час, си мисля, че някой ден, като пораснеш, няма да е зле да я попрелистиш
оттук-оттам; а пък може и да се почувстваш поне две пръстчета по-висока, когато
узнаеш, че не сме толкова лоши и толкова посредствени ние, българите от твоите
два рода. Пък аз съм от майчиния ти род, мила.
17.10.2002.
Кога Петър влизаше, Корнилий го
посрещна, падна пред нозете му и му се поклони. А Петър го подигна и му каза: стани,
и аз съм човек! Когато влиза при очакващите го мнозина, роднини и близки
приятели на същия тоя Корнилий, стотник от Италийския полк в областта Кесария,
Петър добавя: Бог ми яви да не смятам никой човек мръсен или нечист. И после,
вече беседвайки: Бог не гледа на лице.** Да, в моменти на печал и разочарование
бива да си припомням това "да не смятам никой човек за мръсен" и да
не гледам и не съдя за хората според както изглеждат, представят ми се "по
лице". Понеже същността на човека е нежна и уязвима; а пък когато този
човек е наранен и прокървява, душата му хълца, размазва сълзи, него го е страх
да не го усетят слаб – а той наистина е слаб духом в онзи момент – и тогава
настръхва, тежки думи изрича, нахвърля се да кълне, да ме хапе, с думи да ме
бие. Голяма глупост е да вземам тези негови остроти насериозно; но ще продължа
да го предизвиквам, да го разкървявам, Боже мой, за да изгребе, да изстиска от
себе си цялата мръсотия и духовна смрад от дън душата си. Какво, че я плиска
срещу мен! Това аз го искам: за да изтече тази гной. И през това време ще
мисля, като го чакам да се измори, да се изразходва в гнева си: Само да не ми
се разсипеш на късове пред очите, да не побеснееш съвсем, миличък!
Постъпвам тъй понякога с най-нагли
от тези, дето са ми пратили за ученици, с онези между тях, които са хем
невъздържани и без усет за скритите мелодии у самите себе си, крайно
честолюбиви, груби. Отминава бурята в душата им, разбират, че не съм им
отстъпил, не са постигнали нищо с мен. И тогава ги виждам озадачени, учудени –
все едно очите им питат: този човек защо ни гледа с такава кротост! И вече не
ехидничат, идват разколебани, заничат какво върша и как го върша; чудно им е
защо и аз не съм им се ядосал, не съм се разкрещял от омраза.
Вчера тъй ми се разкрещя дванайсетокласничка
една (Петя от ХІІ-а), че съм й писал тройка на писмената работа; пък ми провали
учебния час, не си предадох урока, както е по учебната ми програма за деня, но
защо да съжалявам!? В яда си стигна дотам, че стана противна на повечето от
съучениците си. А мен ми стана особено мила, когато рече извън кожата си от
гняв: "И не ми казвайте, господине, че съм ви симпатична!" Преди
години същата Петя ме беше напсувала в час по литература; после идва сама да ми
се извинява, после на няколко пъти ми е казвала или показвала, че не желае да
пропуска уроци при мен. Напомня ми жребче, което хем хапе юздата, хем с
копитцата си къчове хвърля. От такива жребчета след време излизат най-разкошни
млади жени. Разгневи ми се, и какво! Ами това е част от работата ми, може би
най-чаровната, най-тънката част, когато се изковава доверието между учител и
ученик. Изкушават ме да ги съдя; пък не бива да ги съдиш, просто трябва да
направиш известно усилие да ги приемеш такива, каквито ти се явяват, даскале. И
после всичко си идва на мястото.
21.10.2002.
Homo scribens*** да озаглавя цялата
книга; точно с латинските букви заглавието ще подсказва, че става дума не за
нещо, отнасящо се единствено и само до българските ни домашни истории, а за
неща, които касаят християнския свят, или за християнския рефлекс към човека и
света. И ми иде в ума онази фигурка, изобразяваща египетския писар на фараон
Незнамкой си. Не Фараонът, мен този простосмъртен писар живо ме интересува. А
последната част от книгата да се нарича "Гарваново око" или "Окото
на гарвана", под което за девиз да е текст, който пояснява що за символ е
тази птица.**** Имам лична претенция, че гледната ми точка, записващото
свръх-аз е много отвисоко вгледано в случващото се наоколо. И всъщност,
ароматът на книгата би трябвало да се получава от моята гола човешка безличност
в материалното, простосмъртието ми на преходен, един от множеството
най-обикновен тип човек и високата уравновесена, доколкото ми е било възможно,
гледна точка за оценки. Та в такъв смисъл България с цялата й трагична История
и мрачно настояще е оста, пъпната връв на тези записки; антената е забита в
прото-българската тракийска камениста пръст на дълбочина над осем хилядолетия.
Имам ли право да се вглеждам тъй самоуверено, ми е проблемът.
05.11.2002.
...И само малцина разбират пълната,
абсолютната несъвместимост между партия и изкуство, партия и култура. (...)
Когато партията тържествува, няма изкуство. А когато изкуството тържествува,
няма партия.*****
22.11.2002.
Това, което пиша тук за България,
надявам се, се отнася до всяка държава по света. Навсякъде подлостта се явява
гримирана с пищни привидни достойнства, навсякъде истинското достойнство е
принудено да се сблъсква със стени – яки турски зидове от пренебрежително
снизхождение или просташка назидателност.
Всяка власт очертава обилна паша за
хрантутници, които да я прославят. И пак така старателно и неизменно всяка
власт по-рано или по-късно строи тъмнични подземия за крилете на духа. Това е
от хилядолетия; по-точно, от времето, което разумът може да обхване, без
особено напрягане на фантазията, т.е. от две хиляди години насам.
* Никола Вапцаров (1909-1942), из стих. "Вяра".
** Библията, Деяния, гл. 10.
*** От лат.: "пишещият човек", или по-точно: "записващият".
**** Ирма Димитрова, "Литературен вестник", с.6, 29.03.1993 г.: Гарванът е птицата-медиум между света на живите и света на мъртвите. Гарванът е пратеник на Смъртта, но и говорител на Истината, тъй като не е обвързан с фалша на отсамното.
***** Георги Марков, из есето "Вечният и неизбежен конфликт". Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
