петък, 20 ноември 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (338.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (338.) 

    Не казвам, че моята България е 
    повече достойна от други отечества.
    И не отреждам за Тракия място по-високо 
    от множество земи по света. (...)   
    Тя може да бъде поробвана и оскърбявана, 
    но – Боже мой! –
    пак да си остане Тракия – 
    хилядолетно туптящо сърце,
    колкото открито, толкова и непристъпно. 

  06.10.2002., прод. ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (6)

   Българинът по природа е самостоятелна личност, вълк единак в най-лоша версия. Изкуственото присаждане на източни или западни, чужди на нашия национален нрав идеологии обслужва посредствеността, унижава талантливото, което носим у себе си като наследство от далечните ни предци траките, носители на цивилизаторска мисия сред разни племена в Европа, Азия, Близкия Изток. Себе си виним, че сме търпеливи, едва ли не овчедушни; това е обаче смирението на творчески устроена личност, най-атакуваната цел за идеологиите на фанатизма. Прилепчивостта на посредствените ни политици към общества и държави, проспериращи в ограничени отрязъци от новата история на света, дали към Третия райх на Адолф Хитлер, дали към СССР на Ленин и Сталин, дали към САЩ и Великобритания, като факт звучи твърде унизително. Защо българската ни интелигенция е обект на толкова настойчив натиск от 1878 г. насам?! Това случайност ли е? Или сме неспособни да ценим собствените си достойнства, та приемаме да ни назидават ту червени комисари, ту мекерета на друга поредна велика самозабравила се, освирепяла в суетата и грандоманията си невежествена империя?

  08.10.2002.

  Ровичкане из речници за често ползвани чуждици. Виртуален (лат. virtus "годност") възможен; който се проявява при определени условия. Имагинерен (лат. imago "само мислимо възможен") въображаем. Афронтирам (фр. affronter "оскърбя, пренебрегвам и не зачитам някого публично"; отблъсквам. Дезавуирам (фр. desavouer "обявявам го за лишен от доверие и пълномощие") снемам доверие от някого. Top-lofty (разг. англ.) надменен, надут, високомерен, горделив. Free and easy (англ.) непринуден, свободен, необвързан от условности; разг.: забавление... Моята внучка Невена днес навършва своите най-първи осем годинки. Чудесна възраст, но нямам какво да й подаря освен увереността, "че утре ще бъде живота по-хубав, живота по-мъдър"*. Осемгодишната госпожица може би най-случайно е дъщеря на първородната ми щерка Вера. И значи, явявам й се дядо. Леле!

Живея, нижейки думи. Живея в дома си като отшелник в сумрачен параклис. Макар да зная, че в параклис не се живее. Думата "сумрачен" ме озадачава с тревожността, която излъчва и придава вкус на словосъчетанието. Този сумрачен параклис е моята наблюдателна кула към вихрещия се наоколо песимизъм и ми принася спокойствие. В оскъдица и сред бесове живеем, разбира се; ала кога ли тук – на Балканите, е било по-леко, по-охолно! И си мисля какъв дар е животът, мила ми Невенче, ако го живеем по съвест и с достойнство. Ето, сготвих си тази вечер супа от леща, а знаеш ли колко вкусна е бедняшката ми гозбица, когато нямаш от какво да се срамуваш, хубавичко си огладнял, а сметките ти са наред! Започнах несвършваща книга за нас, които крачим преди теб в живота на простосмъртни българи; наченах я кажи-речи в часа на твоето рождение (нощта на седми срещу осми октомври 1994 г.; сякаш вчера беше). Ето, цели осем години до днес я пиша, и сега, в този час, си мисля, че някой ден, като пораснеш, няма да е зле да я попрелистиш оттук-оттам; а пък може и да се почувстваш поне две пръстчета по-висока, когато узнаеш, че не сме толкова лоши и толкова посредствени ние, българите от твоите два рода. Пък аз съм от майчиния ти род, мила.

  17.10.2002.

  Кога Петър влизаше, Корнилий го посрещна, падна пред нозете му и му се поклони. А Петър го подигна и му каза: стани, и аз съм човек! Когато влиза при очакващите го мнозина, роднини и близки приятели на същия тоя Корнилий, стотник от Италийския полк в областта Кесария, Петър добавя: Бог ми яви да не смятам никой човек мръсен или нечист. И после, вече беседвайки: Бог не гледа на лице.** Да, в моменти на печал и разочарование бива да си припомням това "да не смятам никой човек за мръсен" и да не гледам и не съдя за хората според както изглеждат, представят ми се "по лице". Понеже същността на човека е нежна и уязвима; а пък когато този човек е наранен и прокървява, душата му хълца, размазва сълзи, него го е страх да не го усетят слаб – а той наистина е слаб духом в онзи момент – и тогава настръхва, тежки думи изрича, нахвърля се да кълне, да ме хапе, с думи да ме бие. Голяма глупост е да вземам тези негови остроти насериозно; но ще продължа да го предизвиквам, да го разкървявам, Боже мой, за да изгребе, да изстиска от себе си цялата мръсотия и духовна смрад от дън душата си. Какво, че я плиска срещу мен! Това аз го искам: за да изтече тази гной. И през това време ще мисля, като го чакам да се измори, да се изразходва в гнева си: Само да не ми се разсипеш на късове пред очите, да не побеснееш съвсем, миличък!

  Постъпвам тъй понякога с най-нагли от тези, дето са ми пратили за ученици, с онези между тях, които са хем невъздържани и без усет за скритите мелодии у самите себе си, крайно честолюбиви, груби. Отминава бурята в душата им, разбират, че не съм им отстъпил, не са постигнали нищо с мен. И тогава ги виждам озадачени, учудени – все едно очите им питат: този човек защо ни гледа с такава кротост! И вече не ехидничат, идват разколебани, заничат какво върша и как го върша; чудно им е защо и аз не съм им се ядосал, не съм се разкрещял от омраза.

  Вчера тъй ми се разкрещя дванайсетокласничка една (Петя от ХІІ-а), че съм й писал тройка на писмената работа; пък ми провали учебния час, не си предадох урока, както е по учебната ми програма за деня, но защо да съжалявам!? В яда си стигна дотам, че стана противна на повечето от съучениците си. А мен ми стана особено мила, когато рече извън кожата си от гняв: "И не ми казвайте, господине, че съм ви симпатична!" Преди години същата Петя ме беше напсувала в час по литература; после идва сама да ми се извинява, после на няколко пъти ми е казвала или показвала, че не желае да пропуска уроци при мен. Напомня ми жребче, което хем хапе юздата, хем с копитцата си къчове хвърля. От такива жребчета след време излизат най-разкошни млади жени. Разгневи ми се, и какво! Ами това е част от работата ми, може би най-чаровната, най-тънката част, когато се изковава доверието между учител и ученик. Изкушават ме да ги съдя; пък не бива да ги съдиш, просто трябва да направиш известно усилие да ги приемеш такива, каквито ти се явяват, даскале. И после всичко си идва на мястото.

  21.10.2002.

  Homo scribens*** да озаглавя цялата книга; точно с латинските букви заглавието ще подсказва, че става дума не за нещо, отнасящо се единствено и само до българските ни домашни истории, а за неща, които касаят християнския свят, или за християнския рефлекс към човека и света. И ми иде в ума онази фигурка, изобразяваща египетския писар на фараон Незнамкой си. Не Фараонът, мен този простосмъртен писар живо ме интересува. А последната част от книгата да се нарича "Гарваново око" или "Окото на гарвана", под което за девиз да е текст, който пояснява що за символ е тази птица.**** Имам лична претенция, че гледната ми точка, записващото свръх-аз е много отвисоко вгледано в случващото се наоколо. И всъщност, ароматът на книгата би трябвало да се получава от моята гола човешка безличност в материалното, простосмъртието ми на преходен, един от множеството най-обикновен тип човек и високата уравновесена, доколкото ми е било възможно, гледна точка за оценки. Та в такъв смисъл България с цялата й трагична История и мрачно настояще е оста, пъпната връв на тези записки; антената е забита в прото-българската тракийска камениста пръст на дълбочина над осем хилядолетия. Имам ли право да се вглеждам тъй самоуверено, ми е проблемът.

  05.11.2002.

  ...И само малцина разбират пълната, абсолютната несъвместимост между партия и изкуство, партия и култура. (...) Когато партията тържествува, няма изкуство. А когато изкуството тържествува, няма партия.*****

  22.11.2002.

  Това, което пиша тук за България, надявам се, се отнася до всяка държава по света. Навсякъде подлостта се явява гримирана с пищни привидни достойнства, навсякъде истинското достойнство е принудено да се сблъсква със стени – яки турски зидове от пренебрежително снизхождение или просташка назидателност.

  Всяка власт очертава обилна паша за хрантутници, които да я прославят. И пак така старателно и неизменно всяка власт по-рано или по-късно строи тъмнични подземия за крилете на духа. Това е от хилядолетия; по-точно, от времето, което разумът може да обхване, без особено напрягане на фантазията, т.е. от две хиляди години насам.


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 20 noe. 2020
___
* Никола Вапцаров (1909-1942), из стих. "Вяра".
** Библията, Деяния, гл. 10.
*** От лат.: "пишещият човек", или по-точно: "записващият".
**** Ирма Димитрова, "Литературен вестник", с.6, 29.03.1993 г.: Гарванът е птицата-медиум между света на живите и света на мъртвите. Гарванът е пратеник на Смъртта, но и говорител на Истината, тъй като не е обвързан с фалша на отсамното.
***** Георги Марков, из есето "Вечният и неизбежен конфликт". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до неб...